"А Бог се смее" - откъс от романа на Мария Станкова

OFFNews Последна промяна на 03 февруари 2017 в 11:08 6701 0

Мария Станкова е родена в Бургас. От 1979 до 1982 г. работи помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, а от 1982 до 1987 г. — като помощник-режисьор в Държавния музикален театър „Стефан Македонски“. Работила е като редактор във вестник „Литературен форум“ и списание „Заедно“.

През 1998 г. излиза първата ѝ книга — „Наръчник по саморъчни убийства“. През 1999 г. пиесата ѝ „За ръбовете на кръга“ печели трета награда на Конкурса за млада българска драматургия, организиран от фондация „Концепция за театър“ и специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителността.

През 2002 г. сценарият ѝ „Маймуни през зимата“ печели субсидия на НФЦ. Филмът (реж. Милена Андонова) печели наградата на Фестивала в Карлови Вари, „Златна роза“ на фестивала във Варна и е определен да представлява България в конкурса за наградите „Оскар“.

Романът на Мария Станкова "А Бог се смее" разказва без фалш, без лицемерие, като в съда: истината и само истината - за емигрантите и как чужбината ги оглозгва бавно, но сигурно. До кокал. И физически, и духовно. И си сам. И помощ няма.

Публикуваме откъс от романа "А Бог се смее" на Мария Станкова, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

По пътя

Лежа в канавка край магистралата за Мюнхен. Всъщност не лежа в канавката. Извън нея съм. В канавките имат право да лежат само трупове. За живите това място е забранено в Германия. Ако ме видят, ще ме арестуват за... не разбрах точно за какво биха ме арестували, но е сигурно, че ще ме арестуват. В Германия има ред и дисциплина както за живите, така и за мъртвите.

Краят на септември или началото на октомври. Всичко е зелено. Тревата – леко влажна. Кожата ми – суха и мръсна. Нямам друга, за да се преоблека. Останали са ми една чиста тениска и два чифта чисти гащи.

Целият ми багаж е пръснат из Европа. Последното, което притежавах, беше един куфар. Зарязах го в Брюж. Там борбата ми на свободно придвижващ се гражданин с право на труд в ЕС завърши. Прибирам се. Имам точно 25 евро. Продадох компютъра си на един шофьор. Съблякла съм тениската, събула съм маратонките на мъртвия наркоман и се пека. Мога да лежа гола. За това няма да ме арестуват. Само да не съм в канавката.

От другата страна на магистралата има паркинг. Спрели са много тирове. Пътувам втора седмица и зная всичко за тировете. Сега остава да пресека.

Лежа в топлата, влажна трева, ненавиждам буболечки и пълзящи, но съм изморена, схваната, сгърчена... трябва да се разтегна и наместя. Боли ме всичко. Мисля си за смъртта. Човек може да умре навсякъде и по всяко време. Трябва да сме готови.

Не. Не ми се умира още. И се сещам, че има Бог. И Му обещавам, че ще приема исляма, ако ми помогне да стигна вкъщи жива и здрава.

Дремя, тялото постепенно се затопля. Мога да си движа краката. Не съм мъртва. Остава ми да пресека магистралата. На пръв поглед това е просто, но невъзможно. В Германия по магистралите всички се движат с шеметна скорост и никой няма да намали, дори и да ме види. Просто ще ме отнесат.

Спасителният паркинг е точно отсреща, но не мога да стигна до него.

Лежа и си мисля, че скоро ще се стъмни.

Когато ми е много трудно, влизам в моята стая. Направих си я преди време. Тя не е бяла. Боядисах стените в различни цветове. Сложих камина, за да не мръзна през зимата. Зиморничава съм. Имам един стар фотьойл, който поема тялото и го прегръща с такава нежност, че всички болки минават. Имам и легло. Библиотека. Мога да чета вечер пред огъня. В моята стая има котка. Мога да хъркам, а тя не се дразни. Имам и прозорец. Зад него винаги е пролет. Цъфтят неспирно диви рози, мирише на земя и гъби, гнила шума, дъжд, буря... Всичко е толкова внимателно обмислено, съвсем като истинско. Стаята ми е винаги с мен. Където и да съм, винаги мога да отворя вратата и да си вляза. След това мога да затворя вратата.

Докато се въртя и търся топлия халат, докато отварям прозореца, за да се проветри, се сещам, че съм в Германия. Изключено е да няма специален начин за безопасно пресичане на магистрала! Затръшвам вратата след себе си и отново съм до канавката.

- Господи, тук някъде трябва да има нещо за пешеходци, нали?

- Разбира се, че има – ми отговаря Бог и ме поглежда с насмешка.

- Знам, знам. Тъпа съм – припряно нахлузвам тениската, обувам маратонките на мъртвия наркоман, взимам торбата с мръсни дрехи и хуквам. Километър по-надолу виждам мост над магистралата.

- Благодаря ти, Господи!

- Не съм го правил аз – ми отговаря и чувствам как ме потупва по главата.

- Пресекла съм, не съм прегазена, виждам паркинга, минават ми болките в гърба, тичам, забравям за тазобедрената си става, задъхвам се, но успявам да стигна, преди да се стъмни.

Сега идва най-важният момент. Трябва да намеря тир с българска регистрация, което не е трудно. Трудното е да убедя шофьора да ме вземе със себе си.

- Господи, моля те! Нека поне един се прибира в България! Моля те! – изобщо не ми отговаря. Сигурно е зает. Седем милиарда ежеминутно го молят за нещо. Не съм само аз.

Здрач, не виждам добре в тази част от денонощието. Врачански номер! Врачански номер! Почуквам по вратата на шофьора. Отвътре се чува музика. Перденцето леко се открехва.

Мъжът ме оглежда и поклаща глава. Дръпва пердето. Пак почуквам.

- Найн. Них виль!

- Отвори бе, човек! Искам да те питам нещо!

- Откъде си? – пита ме с пълна уста. Говорим си дистанцирано. Той си седи вътре, аз нервнича отвън.

- От София съм. Не мога да се прибера. Втора седмица обикалям паркингите.

Вратата се отваря широко. Мъжът е доста пълен. Коремът му опира във волана.

- Ти, луда ли си!? Ще те заколят някъде и даже няма да те намерят после. Реших, че си проститутка. Влизай!

- На моите години не ставам за проститутка – огорчено констатирам, защото понякога наистина е по-лесно да си проститутка, отколкото 50-годишна.

- А... ставаш още. Гладна ли си? – пита ме.

Дали съм гладна!? Гладна ли съм!? Мили Боже! Бих изяла и шофьора, ако имаше кой друг да ме закара до вкъщи.

- Ами, малко съм гладна.

- Яж! – казва ми и побутва метална чиния с парчета пържено пиле. Отрязва ми една дебела филия хляб. Преди да ми я подаде, аз я грабвам от ръцете му. Може да се разколебае за хляба и да си го прибере.

Старая се да ям благоприлично, но не ми се получава. Не съм яла три дни. Пестя пари. Мечтая за мазна баничка, по възможност гореща.

- Та, как се казваш? – пита ме шофьорът.

- Мария, а ти?

- Жоро. Яж, яж!

- Много ми е приятно – сега аз говоря с пълна уста.

- И какво правиш сама по магистралите? – продължава да пита човекът, а на мен не ми се говори, защото ям и главата ми е абсолютно празна. Нирвана... хранителна нирвана.

- Убий ме, вече не знам. Знам само, че искам да се прибера вкъщи – трябва да спра хляба и да отговарям учтиво, но съм още гладна.

- Никой ли не те взе?

- А, взеха ме три пъти, но само дотук успях да стигна...

- Откъде идваш?

- От Англия.

- Да... там няма много от нашите. Поляците държат Англия.

- Как я държат? – питам, защото повече не мога да ям.

- Държат превоза на стоки за Англия. Наши фирми трудно се уреждат. Как стигна Европа?

- С ферибот.

- Сигурно е много скъпо... – Жоро се почесва, явно мисли, после изважда една бира от хладилната чанта и ми я подава.

- Ми, не. Не е скъпо. 30 евро е в едната посока.

- През Холандия ли мина?

- Не. През Ла Манш. Слязох в Кале, после ме качи един турчин. Много свестен човек. Казах му, че отивам в Брюж.

- Остави ме на десетина километра от Брюж.

- Секс?

- А, не. Без секс. Имаше газове и явно не му беше до това.

- Абе... аз ще те закарам, ама до Враца. После сама ще се оправяш. Имаш ли пари?

- Имам 25 евро.

- Ясно. Ще те закарам без пари, ама ще правим секс.

Не реагирам. Още от самото начало съм го огледала. Той е с наднормено тегло и огромен корем. Сигурна съм, че никакъв секс няма да има. Единственото, което ме плаши, е, че може да получи инфаркт, докато опитва, и няма да има кой да ме върне вкъщи.

- Добре – казвам. – Няма проблеми със секса. Когато кажеш, ще правим секс.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !