5 изречения x 77 разказа = първа книга за Димитър и Иван

Иван и Димитър работят като копирайтъри и се запознават в рекламна агенция през 2016 г. Макар и много различни, те намират важна пресечна точка: обичат да пишат, като предпочитат да пестят думите си. Така преди година и половина се заражда Фейсбук страницата за кратки разкази „5 изречения“. Наскоро издателство „Мусагена“ се свързва с тях и им предлага това, което и двамата планират да се случи, но далеч не толкова бързо – да издадат книга.

Иван е минал през всички студентски професии – барман, сервитьор, продавач-консултант, портиер, промоутър… но „нищо готино като сърфист например“. Чете много – чете сутрин, в метрото чете, докато ходи чете… блъска се в някакви хора. Гледа много филми, интересува се от кинематографичните подходи на Йоргос Лантимос и Уес Андерсън… Пише сценарии за клипове на ъндърграунд рапъри като Атила и се надява да направи първия си късометражен филм тази година. „Много арт човек“, описва го Димитър. „Хипстърска му работа“, отговаря Иван. Иван пише сутрин.

Димитър завършва Втора немска, а после записва журналистика в Софийския университет. Работи в кол център с немски език в продължение на 4 години. Тогава обаче казва: „Няма как повече“ и се маха. Обича да чете фантастиката на Артър Кларк и скандинавски писатели като Фредрик Бакман. Харесва спорта и това много му помага в работата, казва за него Иван. Той добавя, че Димитър има огромна обща култура, заради която му се възхищава. "Димитър умее да попива реалността", описва го още той. Димитър пише вечер.

Сега ни предстои среща за интервю. След месеци четене на чувствените им текстове, очаквам двама разпилени писатели, които ще закъснеят и ще си поръчат по един чай с ром. Те обаче вече ме чакат, усмихнати и с бира в ръка. Все пак не се определят като писатели, а като „краткописци“. През цялото интервю взаимно си довършват изреченията… а най-хубавото е, че на живо разполагат с много повече от 5.

Много от прозата ви е тъжна...

Димитър: Има един такъв мазохизъм, че малко ти е приятно като ти е тъжно, когато се чувстваш, че си тотално на дъното и няма вече по-зле… аз му викам „позитивен мазохизъм“ – оттук може само нагоре. Затова е приятно да пишеш за тия неща, да си го подхраниш тоя мазохизъм.

Иван: Тя литературата… т.е. писането е филтър, който прилагаш на себе си и чрез него просто пречистваш. Така че нормално е да има повече тъжни неща. Това с тъжните разкази ни е голям проблем, особено по четения. Имахме едно четене, което ни беше едно от първите, и може би малко прекалихме с тъжните разкази, защото накрая хората бяха смазани. Наистина - ние го видяхме в очите им, просто те бяха разбити... (смее се)

Димитър: И нямаше бар на всичкото отгоре.

Тук е бил проблемът... 

Димитър: И оттогава – само по барове… (смее се) За да има почивки за специално презареждане с алкохол, когато стане твърде тъжно.

Иван: И много внимателно си подреждаме разказите, така че на три тъжни да има поне един щастлив. (смее се)

Любим ваш разказ?

Иван: Може би „Любов по Шрьодингер“ на мен…

Не е научен експеримент.
Не продължава един час.
Не са затворени в кутия.
Но тя го обича. И не го обича.

Димитър: Аз пък тогава бих казал „Началото и краят“…

Обичам всичко в теб ме дразни.
Липсваш ми, когато не си около мен, е по-добре.
Привлича ме всеки твой жест ме отблъсква.
Толкова съм щастлив с теб съм само нещастен.
Писано ни е да сме заедно беше грешка.

Димитър: Правим си четки в момента взаимно, защото „Любов по Шрьодингер“ е мой, а пък „Началото и краят“ – негов. (смее се)

Защо решихте да не пишете кое произведение чие е?

Иван: Защото по този начин има по-малко его. Ние го правим това нещо заедно, обща идея е, заедно издаваме – съответно решихме, че няма нужда да делим нещата на мое и на твое. Това е общ проект, който подписахме с двете си имена.

Димитър: Може би заради писателското клише отново, че това са едни хора с гигантско его, които го подхранват като виждат името си навсякъде. И решихме, че ако изобщо ще се опитваме да влизаме в тези среди… нека да не го правим трудно за себе си, защото сме двама - и това всъщност само ни е помагало досега. Не сме имали разправии… Ние винаги си знаем кой кое е писал, но няма някакво отражение върху нас това.

Иван: То е интересно за приятелите ни всъщност, защото те много често се опитват да разпознаят кое кой го е писал и доста често успяват между другото. Защото стиловете ни малко се различават… 

По какво ви разпознават? Как са различни стиловете ви и с какво се допълвате?

Иван: Мисля, че Митко по-добре играе с думите и с тяхната звучност. 

Димитър: Може би в твоето имаш повече заигравка със самите думи като формат. Тоест, примерът, който дадох с „Началото и краят“ – това е разказ, в който изречението започва по един начин и ти дава друг край накрая. Това е класически Иван за мен, защото имаш едно много хитро заиграване – аз го намирам за изключително умно и не е нещо, което всеки може да се сети да направи. И повечето такива, които сме публикували, той ги е писал. В мотивите, за които пишем също… аз имам носталгия към детството и много често имам такива мотиви. „Когато бях малък…“ – много често се случва. А може би и от любовните, повечето са мои.

Добре, стига толкова, че всички ще започнат да ви разпознават…

Иван: Да, и накрая ще има „Разделихме „5 изречения“. (смее се)

Четат ли ви родителите ви и какво казват?

Димитър: Шерват ни всеки път, но имат вето да коментират. (смее се) Но споделят постоянно. Мисля, че моите родители не изпускат…

Иван: Колкото и тъпо нещо да направим… 

Димитър: …дори да не е разказ, а да е някаква снимка – споделя се. Има си един сериозен контингент от техни приятели, които си споделят и коментират под техните си постове по техните стени – там могат, иначе имат вето. (смее се)

Забелязвате ли разлика от началото досега?

Димитър: Малко по-наивни са текстовете в началото, макар че е било само преди година и половина.

Иван: Просто сме изхабили този туист накрая с „той умира“. Защото е най-предвидимият на света. (смее се)

Димитър: Имаме толкова много назад в страницата, които се радваме, че са по-надолу. Не се срамуваме от тях, но си личи определено, че има някакво развитие – не се фокусираме толкова върху това да имаш просто един обрат накрая, за който всички да си кажат: „ааа, колко хитро“. Защото форматът предполага, че ти наистина имаш много малко време да кажеш нещо интересно. И много ограничен брой думи. Понякога сме искали да има… „ааа, дай поне още едно изречение да кажа“. Понякога пък с едно можеш да кажеш цялото нещо, но не е във формата.

Ограничават ли ви 5-те изречения?

Димитър: Да, до някаква степен ни ограничава в конкретни ситуации, но пък според мен насърчава малко креативността, защото трябва да намериш решение на този проблем. И това пак е по някакъв начин повлияно от работата ни, защото там също имаш обикновено много малко пространство – имаш един билборд, обаче текстът ти трябва да е много кратък, за да не е много ситен и да не може да се прочете. Отново трябва да си лаконичен.

Иван: Ограничаващо е, както ти казваш – от друга страна е предизвикателство, защото е интересно да пробваш да вкараш и експозиция, и някакво развитие в мини сюжета, и завършек.

Не само малко думи, а няма да има и илюстрации?

Иван: Илюстрацията добавя някаква конкретика, която не ти е чак толкова нужна. Нуждата от илюстрация е да подпре това, което си казал. В другия вариант оставяш читателя сам да го допълни в главата си, без да го насочваш. Така че в тоя смисъл не исках да има илюстрации, защото малко сдъвкваш нещата, които си казал, и ги даваш в устата на читателя по този начин. 

Димитър: Понякога са двусмислени и по-многослойни и не искахме да избираме вместо читателя само една от опциите, които може да разтълкуваме този разказ. Можеш да кажеш едно нещо по няколко начина, можеш да го кажеш така, че да значи няколко неща. И една илюстрация би го обяснила твърде праволинейно. Ние смятаме, че това е едно от хубавите неща в нашия формат – можеш сам да си го допълниш, темите са такива, с които да се отъждествяваш лесно и човек сам си допълва историята. Т.е. „аха, това е, както когато на мен ми се случи това нещо…“ 

В днешно време хората се разделят на два лагера относно „Фейсбук писателите“: едните смятат, че е хубаво всеки да има платформа за изява; други го виждат като проблем за литературата. Вие, предполагам, сте от първите?

Иван: И да, и не. Защото, от една страна, това наистина дава огромна възможност на нас и на хора като нас да пишат и да показват това, което са написали. От друга страна, това ти разводнява нивото. Тоест нямаш критерии за кое е хубаво и кое – не. Аз не мога да кажа дали нашите неща са хубави, честно казано.

Димитър: То ние няма как да го кажем, защото са нашите.

Иван: В този смисъл то е както всичко – не е бяло и черно, а е сиво.

Димитър: Може би от другата гледна точка, разбира се – че е хубаво хората да могат да се изразяват и трябва да се насърчава това според мен – нека се правят страници, нека хората да пишат. На нас доста често ни пращат – деца, тийнейджъри, ни пращат неща, които са писали, и искат да ги оценим. Сякаш ние сме някакъв авторитет, който да го направи. И ние всеки път им казваме: да, това ни харесва, пиши още. Защото трябва да се пише повече – така си развиваш таланта за писане. Това важи и за нашата работа – това е наше хоби.

Кога да очакваме премиерата и какво да очакваме от нея?

Димитър: Няма дата за премиерата – края на февруари засега. Да очакваме представяне на книгата, където сме поканили хора, които да четат с нас.

И ще е в бар?

Димитър: Задължително ще е на място с алкохол, да. С достатъчно алкохол за всички, защото – да, черно е всичко. (смее се)

Творбите им можете да намерите тук. В книгата обаче ще има общо 77 разказа, сред които и непубликувани текстове, така че пак там можете да проверите откъде да си я вземете и кога ще е самата премиера.

А ето и с кои 5 изречения започва самата книга...

Следете новините ни в GoogleNews