Предисторията на дългоочакваното продължение на хитовата поредица „Маss Effect” оживява на хартия. Американските писатели Джесън М. Хю и К. Алекзандър застават зад проекта "Андромеда", за да подготвят почитателите за нови приключения в галактиката Андромеда.

Действието на „Маss Effect. Andromeda: Бунт в ядрото” следва сюжетната линия на играта на BioWare, добавяйки дълбочина и детайли към каноничната сага, без това да превръща книгата в четиво, предназначено само за запознати със света на "Маss Effect".

След стотици години криостаза, сънувайки новия си дом в галактиката Андромеда, децата на Млечния път – хора, крогани, туриани, асари, се опитват да открият нова вселена, в която старата омраза и предразсъдъци няма да имат място. Te поемат на път в едно от най-великите инженерни чудеса – колосална космическа станция, наречена „Ядрото”, построена в дух на сътрудничество, непознато досега в цялата галактическа история. На нея са складирани хилядолетни знания на десетки светове – култура, управление, вярвания, езици и изкуства, невъобразимо познание и наука.

Някои сънища обаче се превръщат в кошмари. Усилието да се прекоси един необятен океан от пространство и време се оказват напразни. Ядрото, от която трябва да започне колонизацията, е атакувана и повредена със самото си пристигане. Бъдещето на мисия „Андромеда” е заложено на карта. Единственият човек, способен да се изправи срещу масовия глад, хаоса и назряващия бунт, е Слоун Кели.

„Маss Effect. Andromeda: Бунт в ядрото” създава антиутопична вселена – впечатляваща аналогия на съвременния свят. Живата проза на Джесън М. Хю и К. Алекзандър пленява читателя с епични диалози, разтърсващи битки и избори, всеки от които водещ по различни пътища в сенчестия свят на Маss Effect. Книгата дава ново начало на играта, превърнала се в абсолютен феномен през годините от създаването си.

Очакват се още две нови книги от хитовата поредица, като зад всяка една от тях ще стои името на различен автор.

Прочетете откъс от „Маss Effect. Andromeda: Бунт в ядрото” в следващите редове:

Глава 32

Огънят затихна със залавянето на лидера. Дори да не бяха спрели, дори да бяха дали всичко от себе си, дори да се бяха пожертвали в крайна сметка, нищо от това нямаше да има значение. Каликс беше сърцето и душата. А що се отнася до противника... Трудно е човек да попадне на по-страховит от кроганите.

Надеждата се бе превърнала в страх, а страхът бе подхранил революция, която не бяха допускали, че могат да загубят. Слоун го виждаше. Разбираше ги. Усети как сърцето й спира за момент, когато мозъкът и кръвта на Каликс я опръскаха.
Това обаче не значеше, че щеше да позволи на някого да я ползва за боксова круша.

Лорънс Неброн беше човек на крайностите – издръжлив, избухлив и упорит. В момента, в който Слоун влезе в претъпканата килия, той й се нахвърли като човек, който няма какво да губи. Устните му се бяха разкривили в зъбата усмивка, а между тях се процеждаше само животинско ръмжене. В очите му гореше желание да убива.

Когато тя отстъпи странично, улови китката му и го завъртя около оста му, изражението му се промени. Стана далеч по-младежко, далеч по-неуверено.

Загуба. На приятели. На самия себе си.

На мястото си във вселената.

Стената издрънча, когато заби главата му в нея, като същевременно изтегли китката му толкова високо зад гърба му, че той съжали, че изобщо е помръднал от мястото си. Разкрещя се от болка, като към виковете му се присъединиха и останалите седмина в килията. Една от многото, от които се разнасяха обвинения, ридания поради загуба или ожесточени спорове.

– Стой долу – предупреди го Слоун.

Талини ги гледаше от вратата.

– Всичко наред ли е?

Докато сержантката беше там, вероятно другите нямаше да я атакуват, но пък и нямаше да говорят. Нямаше никакво значение, че Талини не е дошла, за да помогне на Слоун. Беше дошла, за да затвори бившата си началничка под обвинение за бунт.

Егати майтапа, а?

Обаче фактът, че бе изчакала достатъчно, за да види гърба на Слоун, говореше нещо. Слоун й се усмихна криво, уж в знак на благодарност, но всъщност на мястото на хилядите неща, които й се искаше да каже точно в този момент.

Асарито не се усмихна в отговор. Стиснала устни, тя се обърна и затвори вратата на килията зад гърба си.

Дълго време единственият звук, който се чуваше в стаята, беше учестеното дишане на Неброн и шушукането на хора, които не знаят какво да правят от този момент нататък. Всички бяха уморени, наранени и кървящи изпод скалъпените набързо превръзки, които се бяха разместили. И те като Слоун не бяха в цветущо здраве.

За разлика от нея обаче те не притежаваха упоритата гордост, която би им забранила да показват слабостите си. Леко въздъхна.

– Давай да приключваме с това, а? Не съм дошла тук, за да се бием.

Неброн изпръхтя, но явно ръката пак го заболя, защото веднага застина неподвижен.

– Тогава ме пусни – излая той.

– Няма, докато не се успокоиш.

– Майната ти – изсъска той. – Мръсно ченге!

Архаизъм. Слоун продължаваше да следи с периферното си зрение движещите се сенки, които поне засега като че ли не се придвижваха към нея. Без силен водач хората обикновено губят представа как да се държат.

Без Каликс бяха загубили не само това, но и сърцата си.

Внимаваше да не изкриви прекалено много ръката на инженера, защото спокойно можеше да я счупи, но пък от друга страна, не я пускаше.

– Не съм тук като служител на охраната – остро заяви тя. – Имам си проблеми точно като теб. Като всички вас.
Обърна се и кимна към останалите. Тъй като навсякъде виждаше само подозрение и неверие, тя се обърна първо в едната посока, после в другата.

– Тук съм за същото като вас. Каликс вярваше във вас. Ще захвърлите на боклука неговите и своите убеждения ли?
По веждите на Неброн се стичаше пот. Беше присвил очи и се гърчеше в захвата й, като от време на време изстенваше от болка и яд, тъй като тя все още го държеше в своя власт.

– Хайде, Неброн – каза тя, но всъщност се обръщаше към всички. – Вдигнахте оръжие срещу несправедливостта и загубихте. Няма отърване за нас.

– Но...

– Направих всичко, за да ви спася от кроганите – тихо го прекъсна Слоун. – Не можах да спася Каликс и горчиво съжалявам. Наистина. Сега обаче той е мъртъв, а вие – не. Искам нещата да останат така, разбирате ли ме?

– А останалите?

За човек в напълно неизгодна позиция Неброн се справяше завидно добре. Слоун се възхити на устойчивостта му.

– Ами Редж? Той умря. Улрих, Каликс...

Очевидно посърна.

– Съпругът на Редж все още е някъде там, а ние не можем...

– Това е изборът, който сме направили.

Гневът беше изпълнил гласа й и проряза слуха на всички, а от Неброн изтръгна изненадано изсумтяване.

– Набийте си го в главата! Не мога да направя нищо за нас, докато сме натикани в тази килия, не го ли вдявате? Трябва да заиграем по правилата. Всяка възможност да се измъкнем от тази килия, е възможност да направим нов избор.

Слоун бе вярвала безрезервно в системата и правилата от момента, в който Кампикът я бе събудил по онзи нелицеприятен начин. Бе изпълнявала дълга си, бе следвала протокола на Ядрото. Беше се опитвала да прави добро всекиму. И ето къде се бе озовала сега.

Заключена и без избор. Дори съкафезниците й я смятаха за свой враг.

Стига вече.

– Онези, които са ранени толкова тежко, че не могат да бъдат затворени с нас, са под наблюдение в лазарета. Там ще получат помощ – категорично заяви тя най-малкото защото Талини й го бе обещала. – В момента можем да разчитаме само на себе си. Ти, Неброн. Аз. Хората в тези килии. Това е. Какво възнамерявате да правите от тук насетне?

Китката му се заогъва в ръката й, сякаш възнамеряваше да се отскубне, но когато го стисна леко, той само изскимтя и замръзна.

Може би най-накрая беше осмислил посланието. Време е да проверим. Слоун отпусна захвата си. Отдалечи се малко, но само колкото да му позволи да се отлепи от стената. Продължаваше многозначително да го държи за китката.

– Спокойно мога да те счупя от бой – сухо отбеляза тя, – но не искам. Това би противоречало на всичко, което казах досега.
Хлапето си издърпа ръката, но не направи нищо повече от това да си разтърка рамото със забит в земята поглед. Дали от страх, дали от срам...

Или просто... защото не знаеше какво да прави.

Слоун се оттегли още, за да му осигури повече пространство, но това не бе нещо, от което имаха в изобилие в килията. Задоволи се да се подпре с ръка на вратата, откъдето можеше да го наблюдава. Всички гледаха във всевъзможни посоки, само не и към нея. Повечето към пода.

Напрежение във въздуха нямаше, само дълбоко отчаяние. Всички се бяха предали, дори напереният Неброн със своите напъни да постигне макар и малка победа над нея.

По дяволите.

На Слоун се прииска да се обърне и да шибне един на вратата. Искаше да се разкрещи на хората, които бяха взели решенията, довели ги дотук. Да събудиш Морда. Това бе най-лошото решение измежду всички. Да чупиш орехи с атомна бомба. Искаше да хване клечестия врат на Тан и да го стиска, докато изпита цялата болка, която кроганите и вождът им бяха причинили на всички в тази стая.

Най-много от всичко обаче искаше да престане да превърта смъртта на Каликс пред вътрешния си взор, разширяващите му се очи и брутално изтръгнатия му живот.

Искаше много неща. Всичко, което обаче имаше, беше банда отрепки и горчивата истина, че водачите, за които бе работила, са я предали. Предали всички тях. Нещо трябваше да бъде направено. Каликс беше вярвал в тези хора.

Сега бе неин ред да повярва в тях. Независимо дали идеята й харесва, или не.

Започна от нещо, което разбираше.

– Нещата се правят ей така. Противоположно на общоприетото схващане, никой няма да изпита удоволствие от това да ни изхвърли в космоса.

Съжали за онзи път, когато самата тя го бе предложила. Е, да, в момент на пълно отчаяние и обзета от желанието да решава проблеми, вместо да ги отлага във времето. Сега обаче те самите бяха проблемите.

Още по темата

13/06/2017

Култура

Представят първата по рода си книга, посветена на българските исторически следи в чужбина

30/05/2017

Култура

Кампанията "Дари книга, ела на театър" събра 3 570 тома за болница и читалище