Той е на 25 години и обича да пише. Константин Трендафилов е авторът зад "Мърлявият блог на един спретнат човек" и за интервюто си с нас младият поет пристигна наистина спретнат. Идеята да се срещнем и да поговорим за неговото творчество преседяваше във въздуха няколко месеца, но вече има повод - излизането на първата стихосбирка на Константин - "За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?". Кокича, както го наричат приятелите му, работи като криейтив директор в голяма рекламна агенция, учи журналистика в СУ и голямата му страст е да пише. С него разговаряхме за хобито му, за неприличните предложения и за музата, която стои между редовете на неговите стихове:

За кого се сещаш, когато се сещаш за някого? 

Чудех се дали да отговарям на този въпрос, тъй като предполагах, че ще ми бъде задаван. Чудя се, защото е за реален човек и не искам да го притеснявам. Няма да споменавам имена. Причината да сложа това заглавие на стихосбирката е, защото се сещам за някого. Това е и голямата ми мотивация, когато пиша за любов през призмата на носталгията. В случая става въпрос за моята приятелка, с която излизах в гимназията. Връзката траеше три години с много прекъсвания и поради някаква причина аз съм останал там. Тя си има деца и мъж, продължила е напред след дългогодишен ignore към мен. Момичето дори няма Фейсбук, така че се съмнявам тя да подозира за моето съществуване като автор. Стиховете са като писмо в бутилка.

Искаш ли да пристигнат?

Би било интересно, но аз не очаквам нищо. Имам само надежда тя да бъде щастлива и да е добра майка. Пращайки това "писмо", аз го давам на себе си в миналото, а не на нея. Би ми било любопитно да видя нейната реакция, ако разбере, че тя е мотивът зад цяла една книга и за стотици стихотворения. 

В книгата е събрано най-доброто от най-доброто? 

Може да се каже. Но в "За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?" има и непубликуван до момента материал. Все още има останали стихове, които пазя за себе си. Може би, които ще останат неразбрани. В книгата има един бленд от харесваните във Фейсбук стихове, фино редактирани, като това придава още повече дълбочина. 

Писането е твоят начин за какво? Изразяване, лекуване, мислене? 

Първото и второто ми харесват. Смесени заедно. Все си мисля, че на човек му е заложено да бъде като гъба. Поема някакви неща и трябва да ги изхвърли. Ако не ги изхвърли, задържа ги в себе си и замърсява. Писането е начин да изцедиш гъбата и да изхвърлиш каквото е останало. Това дава и нов прочит на нещастието от вътре. Когато ти се случи нещо лошо, имаш няколко опции - да се правиш, че не те засяга, можеш да плачеш или можеш да го превърнеш в нещо, което е смислено. 

Ако не беше Фейсбук, различна ли щеше да бъде ситуацията? 

Със сигурност пак щях да пиша, но не съм сигурен, че щях да продължа с поезията. Аз пиша и проза и не съм сигурен кое ми харесва повече. Когато видях, че има такъв огромен интерес във Фейсбук, това ми даде мотивация и то голяма. Усетих, че думите ми достигат до някого. 

Каква е представата ти за твоите читатели? 

Това, от което ме е страх, дефинирам като представата ми за моя фен. Предполагам, че много хора случайно са се натъкнали на моите творби, едва ли толкова сериозно се интересуват от поезия. Някои търсят бърза тръпка. Предполагам, че повечето от читателите ми са млади. За мое щастие често ми пишат и хора, които четат редовно поезия. 

Получавал ли си неприлични предложения от фенове?

Стотици. Не се шегувам, наистина. 

Можеш ли да ги квалифицираш от предложения за среща до връзване и камшици? 

Спектърът на предложенията е ужасно широк. Едно нещо ги свърза - всеки подхожда с поезия. Дори да става въпрос за камшици, то е представено сякаш го пише някой поет от миналото. Получавал съм и писма директно като "Мастурбираш ли?". Ей така, без нищо друго. От мъже съм получавал много съобщения. Един ми писа без да ме пита дали съм гей. Не съм! И директно се включи с писмо във Фейсбук "Пасивен/активен?". Аз пиша поезия, следователно съм гей, явно му е ясно (смее се). Едното не е свързано с другото по какъвто и да било начин. Не се сърдя на хората, предположения могат да се правят. 

Не те ли е страх, че разкриваш прекалено много от себе си, когато пишеш и публикуваш? 

Не обичам да се правя на това, което не съм. За мен е естествен процес. По улицата пак съм си аз - ям дюнери, стоя на пейката, обсъждам с приятели момичетата, които минават покрай мен. Ще си позволя да се самоцитирам "Не ставам сутрин да свиря на арфа". 

Нещата, които пишеш, можеш ли да ги кажеш на висок глас? 

Блазнил съм се да започна да говоря по-комплицитно и с думи като "комплицитно" и да блика ерудицията от мен и всяка моя дума. Честно да ти кажа, този порив бързо го стопирах, защото би било поза, а това не го харесвам. Хората, които приличат на поети, обикновено не са добри поети. И хората, които говорят като поети, пак не са добри поети. Предпочитам да съм себе си. Работата ми е свързана с говорене и нямам проблеми да кажа, каквото и да е. Ако си го поставя за цел, сигурно ще мога да говоря, както пиша. Но, поза.

Има ли стихотворение в книгата, което отличаваш от всяко друго и ти е любимо? 

Има едно, което различавам много като тежест и смисъл. 

Ще ни го разкриеш ли, или ще оставиш читателя сам да се чуди?

Ще му кажа заглавието, тъй като то не може да бъде открито като текст, защото го има само в книгата. Казва се "Успоредност" и не е на любовна тематика. 

Как започва историята ти с писането? 

Трудно е да говоря за моята история без да спомена тази на моите родители. От малък съм облъчван с литература. Майка ми, Кристин Димитрова, с нескрит гняв казвам, че е 10 пъти по-утвърдена и е едно от големите "бижута" на българската съвременна поезия. Това е оценено в много други държави, превеждана е на над 20 езика. В България много малко хора знаят за нея. Това ме ядосва. Само в литературните среди е позната. За масовия човек аз съм по-известен от майка ми, което ме отблъсква и ме кара да не харесвам масовия човек. И именно от нея и баща ми, проф. Владимир Трендафилов, който е литературен критик, първо намразих литературата като малък, не четох книги напук. Със сигурност съм изиграл повече компютърни игри, отколкото изчел книги. В някакъв момент усетих, че в друга посока ме влекат нещата. Имах едни планове за себе си, но живота ти подсказва със скрити шамари от време на време накъде ти е пътят. Спомням си, че от някакви наивни любовни стихотворения, римувани и ритмувани зле, нещата станаха като хоби. След това започнах да се занимава с реклама и бях копирайтър, сценарист на реклами и така създадох блога. Направих го за лично упражнение. После прерасна в страст. Да кажем, че от 10 години пиша, а от 5 години вече го има и блога. От година и половина вече съм във Фейсбук и съм изумен как се изяде това. Имаше го дълго време в друга платформа, но там явно не е било интересно. 

Какво беше първото ти стихотворение?

Не го пазя, но го помня много добре. Момичето, за което го написах, го пази. Имах едно гадже в ранните класове на гимназията и тя ми каза, че бившият ѝ приятел е написал за нея стихотворение. Погледнах го и си казах "Пфф, ще напиша по-хубаво". Реших, че ако това ще помни, значи моето ще помни повече. Трябва да я попитам.

Учиш журналистика. Защо? 

Ако ти кажа, не знам дали ще завърша. Търсих най-лесното за мен (смее се). Първо учих английска филология няколко години, но не успявах да го съвместя с работата и трябваше да се откажа. Журналистиката можеше да се учи задочно, а за мен работата е важна. Прекъснах и започнах журналистика и така с теб станахме колеги.

През последните години литературата у нас сякаш излезе от ъндърграунда и става все по-популярна сред много хора. На какво го отдаваш? 

Литературата е станала "куул". Нещо, което не съм вярвал, че ще се случи тук. Откровено смятам, че хората, които са по-дълго време в тия среди, от "литературния салон", не са щастливи от това. Виждат как млади автори пробиват и смятат, че е "боклук за масата". Разбирам ги, наистина, но трябва да приемат и че не е задължително популярното да е боклук.

Получавал ли си такива обвинения?

Досега не съм. Не съм разбирал поне. Времето ще си покаже. Човек никога не знае кога някой литературен сноб няма да хвърли томахавката по него. За мен е важно, че имам одобрението на писателите, които ценя най-силно - Кристин Димитрова, Марин Бодаков и Недялко Славов. 

Представянето на "За кого се сещаш, когато се сещаш за някого" ще бъде на 14 април в Carrusel Club от 19 часа.