"В киното има прекалено много велики творби, които никога няма да видим"

Не искам българските филми обезателно да са суров натурализъм за умиращи старци в провинцията, хероин и изнасилване, корупция и емиграция, казва Филип Морозов

Последна промяна на 21 юли 2017 в 18:11 9571 1

Снимка София Филм Фест

Филип Морозов.

През 2017 г. Домът на киното отново бе избран от "Европа Синемас" да участва в селекцията на Младежкото жури на Венецианския филмов фестивал.

Стартиралата през 2010 г. програма „28 пъти кино” събира почитатели на киното на възраст между 18 и 25 години от 28-те държави членки на Европейския съюз, канейки за специално жури във Венеция.

Тази година на предстоящото 74-о издание на Венецианския кинофестивал през септември България ще бъде представена от Филип Морозов. По повода "София филм фест" предостави на OFFNews своето специално интервю с Морозов:

Как би описал себе си с три изречения?

Не обичам да говоря за себе си толкова, колкото за нещата, с които се занимавам или които ме вълнуват. Тези неща обикновено са свързани с музика, кино и добра храна. Често съжалявам, че не мога да бъда навсякъде едновременно.

Кое е най-важното нещо, което разбра в тийнейджърските си години?

Трябва да се полагат повече усилия, отколкото са нужни. Това важи за всичко.

Как се случи така, че се насочи към киното като професионално занимание? Какво те вдъхнови?

Краткият отговор би бил "Ах, този джаз" (All That Jazz) на Боб Фоси, който гледах в Одеон на 13 г. Като изключим това, всичко се случи сравнително внезапно и историята не е толкова впечатляваща. Винаги съм харесвал и съм се интересувал от кино, но до 10-ти клас исках да се занимавам с кулинарно изкуство – сладкарство най-вече. През януари 2012 г. обаче се кандидатирах за младежкото жури на един много сериозен кино-телевизионен фестивал/пазар във Франция – FIPA (Festival International de Programmes Audiovisuels) в Биариц. Избраха ме и попаднах в среда, в която усетих, че искам да се задържа. Два месеца по-късно същото се случи и на "София филм фест"-а. Оттам нататък сякаш нямаше връщане назад. Това учих, а няколко години по-късно започнах да пиша и да режисирам. Не съм го мислил много, но на този етап не мога да си представя да се занимавам с друго.

Учил си кино в Лондон - какво е най-важното, което откри за киното там?

Учих кинознание по-точно. Всъщност основните неща, които осъзнах, вероятно ще прозвучат тривиално. Най-вече открих, че има прекалено много велики творби, които никога няма да видим, или за които въобще няма и да чуем. Често се замислям за това и ми е жал. Разбрах, че е хубаво – понякога дори е нужно - да можем да се отдалечим от първичните си мнения и да се замислим по-сериозно над това, което сме чули, видели и усетили. Това може да се случва във всякакъв аспект, независимо дали е кинематографичен, политически или чисто човешки. Невинаги е възможно, но когато усетим, че е, е важно. Така се оформя адекватна преценка.

Кое е най-силното ти преживяване, свързано с кино?

Безброй са, но наскоро имах шанса да видя "Одисея"-та на Кубрик от изумително запазеното копие от личния архив на режисьора. Прожекцията беше на 70 мм с оригиналния шестпистов, стерео магнетичен звук, и то в присъствието на Дъглас Тръмбъл - супервайзър на специалните ефекти. Невероятен човек. Беше изключително могъщо. Самият той се развълнува почти до сълзи.
 
Как виждаш себе си в кино индустрията – продуцент, режисьор, сценарист и т.н.?

Основно режисьор и сценарист. Лично за мен тези две функции са неразделни. Не ми допада идеята да режисирам чужди сценарии, дори и това да не ме притеснява, когато други го правят. Харесва ми творбите да са лични и цялостни. От октомври обаче ще специализирам продуцентство в националния аудиовизуален институт в Париж. Причината е, че засега безусловно ми се правят български филми, а тук всеки трябва да умее сам да си е продуцент, поне донякъде. Все още не съм много компетентен по отношение на финанси, преговори и организация. За разлика от режисьорско образование, смятам, че такъв тренинг би ми бил полезен, дори и никога да не ми се наложи да продуцирам.

Кой е филмът, който си гледал най-много пъти и защо?

Трябва да изброя три. "Париж, щата Тексас" на Вим Вендерс, "Жертвоприношение" на Андрей Тарковски и "Скафандърът и пеперудата" на Джулиан Шнабел. Освен че ги приемам като три коренно различни А-Я учебника по кино, причината е и доста лична. Ще забележите, че имат обща тема: ролята, присъствието, отсъствието и загубата на бащите.

Какви филми би искал да гледаш повече?

Искам да гледам повече качествени хоръри и динамични, сюрреалистични трилъри. От години се прекланям пред A24, които систематично ни предоставят най-добрите такива. Най-вече искам да изчезне толкова анти-продуктивното разделение на видовете филми според произхода им. Това важи за много държави, но по-конкретно: не искам българските филми – поне тези, които излизат извън страната - да трябва обезателно да са суров натурализъм за умиращи старци в провинцията, хероин и изнасилване, корупция и емиграция. Това трябва да спре. Има много добри такива – и нека има още – но нека не са всички. В този смисъл много се зарадвах на сюжета на "¾", предстоящия игрален дебют на Илиан Метев. Доколкото разбирам: лятно време, млада пианистка, шантаво братче, безпомощен баща. Не знам нищо друго за филма. Това звучи като глътка свеж въздух. Пожелавам му успех в Локарно. (В този ред на мисли се сещам и за "Жажда" на Светла Цоцоркова.)

Какви добри практики, които си срещал в Париж и Лондон по отношение на кино културата и промотирането на филми, би искал да видиш и в България?

Всъщност ми е трудно да кажа. Парижкият и лондонският модел не могат да бъдат съпоставени с България. Там чисто исторически има друг вид и мащаб кино-култура, както и по-сериозен интерес към кинематографичното разнообразие. Френската синематека и британският филмов институт, например, са пълни от понеделник сутрин до неделя вечер, независимо дали е за ням филм на Кенджи Мизогуши от 1931-а или за програма от съвременни експериментални късометражки. И двете институции по-скоро имат необорим статут и авторитет, отколкото извънредно промотиране. Те са пилони на европейската кино култура от самото начало. Не само има много повече хора, които да ги посещават – тези хора не са били лишавани от половин век чуждестранно кино (грубо казано половината история на киното). Те го познават, помнят го, искат го. В България сякаш дълго време просто не е имало как да стане, поне не и за широката публика. На този етап практиките са сходни, но кино-паметта и разнообразието тук се изграждат наново и отскоро. Разбира се, би било хубаво повече медии и публикации – онлайн или други – да обръщат внимание на филмите, които могат да бъдат видени по екраните. Мисля, че трябва да се набляга на по-привлекателни събития от сорта на панорамата на Фасбиндер, която се случи в партньорство с "Гьоте-институт". Беше представена по-внимателно, по-сериозно и включваше различни дискусии, партита, и т.н. Освен всичко вярвам, че средствата, допринесени от подобни партньорства, помагат и за по-активно промотиране.

Любима реплика или сцена от филм – ever?

Нищо не ми е “ever”, но прекрасно си спомням как се задъхах, когато видях "Japón" на Карлос Рейгадас на голям екран. В една сцена изтощеният главен герой се строполява до изоставен умиращ кон на ръба на огромна скала. Камерата хаотично се върти около тях и се издига все по-нависоко – разкрива се страховита пропаст, изумителен пейзаж, а героят и конят постепенно изчезват в далечината. Звучи “Erbarme dich” от “Matthäus-Passion” на Й. С. Бах (същото звучи и в "Жертвоприношение" на Тарковски).

От опита ти като жури до момента, смяташ ли, че публиката е точен критерий за успеха на един филм? Разграничаваш ли личните ти стилови предпочитания, когато гласуваш или се осланяш изцяло на усещането ти за даден филм?

Може би не винаги точен, но винаги важен. С майка ми водим този разговор откакто съм на 16 г. Никой не иска филмът, по който работи, да бъде видян само от едно-две журита. Всеки филм си има публика-мишена, независимо колко е малка тя. Киното фактически съществува чрез публиката. Няма значение дали творбата ще се хареса, дали ще провокира или потресе зрителите. Ако има любопитство, значи поне нещо е свършено както трябва. Разбира се това не значи, че филмите, които не успяват да привлекат такъв интерес са недостойни сами по себе си. Външните фактори са много. Както споменах, гледам да се абстрахирам от предпочитанията си, а и честно казано не мога да определя какви филми категорично харесвам и какви - категорично не. Когато една идея е изградена и предадена качествено обикновено го усещам, дори и да не съм луд по филма.

Как ще се подготвиш за Венеция?

Най-вече държа внимателно да се запозная със заглавията от селекцията, която ще бъде обявена на 25-ти юли. Ще ми се, ако е възможно, да прегледам предишната работа на режисьорите и да разуча контекста на историите и продукциите, които ще се състезават. На място няма да има никакво време за подобни упражнения, а тази информация е много важна. Също така трябва да загрея с по-формалното писане, което допреди година ми беше ежедневната дейност. Тази година наблегнах основно на практика и активното писане мина на заден план за известно време. Ще пишем много.

Кои са най-важните качества, които едно жури трябва да притежава? Какво е твоето предимство, какво от опита ти ще допринесе за "28 Times Cinema"?

Журито трябва да е внимателно, не пристрастно (поне не агресивно), и винаги отворено към дискусия. Странно е - често съм се замислял, че академичното ми образование вероятно ми пречи когато работя по филм. Навлизам в ненужни анализи по време на самия процес на писане или режисура и на моменти усещам, че това ме ограничава. За сметка на това смятам, че практиката много е обогатила преценката и усещането ми за кино – ако не другаде, то поне в рамките на фестивалните журита. Имам чувството, че съм свикнал на фестивалния процес от предишните си подобни изяви, но въпреки всичко този случай е доста по-сериозен и взискателен. Всички членове на журито са много различни и, сигурен съм, изключително интересни и интелигентни. Не знам какво друго мога да кажа предварително – всеки път протича различно.

Какво очакваш от Венеция?

Талантливи и любопитни хора; заетост и елегантност; безброй езици и хубава паста.

В каква насока би искал да те обогати дейността ти там?
 
Всъщност тази дейност абсолютно съответства с опита и развитието ми до този момент - просто e най-висшата форма, в която съм имал възможността да оперирам. Вече навлизам в сравнително напреднал и активен етап от живота си, но все още съм и в начален стадий на кариерата си. В този смисъл се надявам хората, които ще срещна там да се задържат като по-сериозни, трайни контакти и колеги занапред, независимо дали ще е за работа в офис или на терен.