Представете си висока сграда с тясна основа и дупки: устойчива ли ви се струва? Ето това е прогресивното облагане

Любомир Дацов е финансов анализатор и бивш зам.-министър на финансите. Той е ръководил изработването на всички държавни бюджети от 2001 до 2009 г., а между 1992 и 2000 г. е част от екипа, който подготвя бюджета.

Личи ли по бюджет’2019, че влизаме в предизборна година, г-н Дацов?

По самия бюджет може би не толкова, колкото по лозунгите около него. Ако погледнем цифрите, е едно, а това, което разказват разни хора, е друго - властупражняващите се имат желание да бъдат запомнени като хора, грижещи се за народа и правещи политика за широки маси.

На макро ниво, макар че има какво да се желае, този бюджет е относително нискорисков. Движи се по една долна граница и реализирането на определи рискове би представлявало заплаха, но в сравнение с някои европейски бюджети – да не давам примера на италианците – ние имаме унаследени стабилни макро показатели благодарение на действията на правителството през 2003-2004 г., в чиято основа беше операцията с дълга. Ниският дълг дава свободата и възможността на всяко правителство от тогава насам да маневрира и да взима по-адекватни решения. Така че българските публични финанси са в добро състояние от макро гледна точка, но не дай Боже да погледнеш по-внимателно, под повърхността.

Какво се вижда там?

Случаят с майките на деца с увреждания е много показателен. Каузата им е справедлива и всеки, който казва нещо различно, просто не е човек. Майките дефинират проблема, но не са длъжни да знаят как да се конструира системата така, че да го реши или намали до приемливи граници. А това е възможно – опитът на Запад го показва. Не смятам, че управляващите не искат да помогнат, просто май нямаме капацитета да конструираме работеща система, липсва знание какво и как да се направи.

А какво и как да се направи?

За да направиш такава система, е важно държавният чиновник – и обществото като цяло – да е висока топка, да има подходящото образование, да е ходил и видял как функционират тези системи по света, да има съответната култура и начин на мислене. Но в редица сектори има регресия в развитието, прави се обратна селекция на хора и основното им достойнство е, че са доверени и изпълнителни. Няма как това да не доведе до отрицателни резултати. Затова и един от огромните проблеми в България е липсата на институционален капацитет и работата на административните органи на много нива.

Министерство на финансите, слава Богу, все още е едно от най-квалифицираните и добре структурирани. Има достатъчно хора, които да съставят бюджета и да знаят как трябва да изглежда пред външните органи. Но между бюджета, който се предлага и бюджета, който се изпълнява има огромна разлика. За да се случват такива неща, механизмите, които осигуряват мениджмънт, планиране, програмиране, не гарантират достатъчно добри резултати.

Споменавам мениджмънта, защото няма как само формата на бюджета да бъде определяща за това, което се случва. Относително ниският растеж в България от 3,6% на фона на световния растеж е крайно недостатъчен. Би трябвало да растем минимум с 5-6% за достатъчно дълъг период.

Защо не виждаме такъв растеж?

Защото действат много други фактори и те не са във формата на бюджета. Например традиционно не разглеждаме бюджета през призмата на резултатите - системите ни са настроени така. Ако изключим Министерство на финансите, къде има дирекция или отдел, който се занимава със стратегическо планиране? Тоест да може да прогнозира всяка политика в средносрочен аспект, да оцени ефекта ѝ – директен и индиректен, ефективността ѝ и да препоръча на министъра си към какво да се придържа.

Накъде води страната този бюджет? Декларира се, че приоритетите са социална политика, образование и отбрана. Така ли е?

От гледна точка на пари, не бих казал, че образованието е абсолютният приоритет, може би след някоя и друга година. И въпросът не е, че здравеопазването, отбраната и сигурността получават повече средства в номинално и в процентно изражение. Въпросът е, че, първо, пак се плъзгаме по плоскостта на едни дадени пари. Не може да казваш, че образованието ти е приоритет, понеже си увеличил учителските заплати. Защо беше направена реформата 2008 година в средното образование? Защото, първо, няма логика да финансираш сграда и ток, или някой, който застава на катедрата в празна стая. Има смисъл да финансираш образованието на учениците и така беше направен този модел, макар че оттогава все повече и повече се изкривява. Делегираните бюджети не са проектирани, за да осигуряват качество на образованието. Те осигуряват единствено достъп до образователна среда. А така нареченият втори стълб трябваше да осигури качеството.

Съгласен съм, че трябва да има увеличаване на средствата за заплати, защото ако погледнете профила на държавата, това, което има, са хората и единственото нещо, което може да ги отличава и да ги направи конкурентни, е образованието. Тоест чисто стратегически нашата държава винаги ще има един приоритет и той не може да бъде нищо различно от образование и наука. Но пилеенето на средства за образование и наука не е добра политика. Начинът на мисленето трябва да минава през резултата. Резултатът не идва, като акцентираш върху заплатите. Попитахте ме дали това изглежда предизборно. Да, това звучи предизборно, то не е професионално. На български имаме една и съща дума за политика, но на английски има policy и politics. В случая се прави politics, а не policy в образованието.

Трябва да говорим за увеличаване на доходите на учителите, а не на работните им заплати. Тоест да увеличиш средствата за средното образование и парите да отидат при тях, но на база резултати, например от националното външно оценяване. Ако системата увеличава доходите на учителите съвместно с резултатите на децата - ето това е добрият случай.

Средствата за един ученик трябва да се увеличават, но при общите ще има намаляване заради демографската криза. Децата намаляват, няма как да избягаме от това, но не може да се превръща в правило да поддържаш училище там, където няма деца. Да, има разумна граница, но трябва да е изключение. Политиката някак си се смени в последните години, включително под натиска на синдикатите. Виждаме го не само в системата на образованието, а и по много грешната стъпка, свързана с вдигането на максималния осигурителен доход на 3000 лева.

Защо да е много грешна?

Ако имаш проблем в държавата, той определено е с качеството на труда и със средната класа. Би трябвало чрез политиката да стимулираш тази група хора, която представлява лицето на България и на индустрията. Вместо това ти им вдигаш данъците - това е отрицателен стимул, отрицателен знак.

Много хора не могат да разберат защо плоският данък е добър, просто защото не знаят как работят нещата. Основната причина да съществуват данъците е, за да събират достатъчно средства за държавните разходи. Облагането е на доходите, но в България работна заплата формира основните приходи от данъка. Богати хора, които уж искат да обложат, не са забогатели на базата на работна заплата. Когато освободиш хората на най-долното ниво от задължението да плащат данъци (които са средно по 26 лева), ще загубиш поне около половин процент от БВП и логиката сочи, че рано или късно ще трябва да вдигнеш данъците, за да компенсираш необходимите ти приходи.

Това ще се случи, дори първоначално някой да се направи на добричък и да каже: "Ние ще поддържаме ниско ниво на данъка", при положение, че в разходната част само се добавят разходи, а не се правят реформи и не се освобождават разходи.

И какво ще направиш? Ще вдигнеш на ниските групи, на високите? Оттам приходи няма как да дойдат. Единственото, което остава, е да удариш средната си класа, която е най-малката! В България средната класа наброява 150-200 хил. човека.

Продължава на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews