„Мое е това, което съм дала“ – Мария Донева отговаря на Макс Фриш

Последна промяна на 08 септември 2019 в 20:31 6750 0

Мария доневД

Снимка Роси Михова

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Мария Донева е родена в Стара Загора и завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Води младежки литературен клуб "Без заглавие" и е драматург в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора, но името й е познато най-вече като автор на едни от най-обичаните и търсени съвременни стихосбирки, сред които "Има страшно", "Меко слънце", "Перце от дим", "Заекът и неговата мечта", "Шепа лъскави череши", „Щастливи времена“. Новaта й книга „Животните“ преди дни пое своя път към читателите.

Сядам с Мария на чаша кафе пред театъра в Стара Загора. Още с първите думи тя разбива на пух и прах клишето, че поетите мънкат и не могат да рецитират дори собствените си стихове. Мария говори „много изразително“, (както би казала моята учителка от първи клас). Обича думите й да бъдат не само чути, но и видени. Някак безусилно кара събеседника да се почувства като дете, на което разказва приказка. И тази приказка е едновременно смешна, страшна и малко вълшебна. В нея всеки може да се превърне във всичко.

Какво би предпочела – да умреш или да продължиш да живееш като здраво животно? Ако е второто – то кое животно?

Честно казано, в момента не искам да умирам и затова бих избрала да се превърна в котка. Харесвам котките. Изглеждат ми безгрижни и независими. Пухкави. Близо са до хората, но не се стараят да им се харесат. Цивилизовани са. Интересни са. Не можеш да наблюдаваш котка и да ти е скучно.

Преди да се превърнеш евентуално в котка, кой човек, вече починал, би искала да можеше да срещнеш? 

Баба ми. Много бих искала да я видя отново сега, когато вече не съм дете. Да седнем заедно, да изпием по едно вино, да си приказваме човешки работи. Аз я помня само като моята добра баба, а ми се иска да разбера какъв човек е била. Какво е правила, преди да стигне до мен и аз я получа такава, в завършен вид. Помня я, както се помни снимка, а бих искала да гледам филм за нея. И да участвам!

Всъщност значимият възрастен, който вече не е тук, не е ли нещо като съвестта ти? Той е починал, обаче продължава да мисли за теб, да те наглежда, понякога да цъка с език, да ти се усмихва. Това е някаква детска митология, в която вярвам.
Може би трябваше да кажа, че искам да срещна някой гениален творец, но предполагам, че гениите са непоносими за ежедневно съжителство. Ние им се възхищаваме, но те са толкова необикновени, че с тях не може да се живее спокойно.
Сетих се за един велик човек, когото бих искала да срещна - Валери Петров! Виждала съм го лично само веднъж. Повървях след него, но не се престраших да му се обадя. Възхищавам му се, защото той е не само изключителен талант, но и безупречен като личност. В него няма нищо, което да ме смути или разочарова.

По какво познаваш, че нямаш нужда от даден човек и не го обичаш?

Когато обичаш някого, ти си топъл към него. Между вас няма прегради. Допускаш го в своето лично пространство, то става и негово. Дори когато се случи той да не те обича, ти пак отваряш вратите си. Не ти е чужд. Хубаво ти е да го докосваш – не непременно еротично, макар че и така. А иначе – хич изобщо не искаш да те пипат. Неслучайно, когато непознати без да искат се докоснат в автобуса или на улицата, се извиняват взаимно. Ако не обичам някого, вече не мога да се свържа с него, не мога нито да получа нещо от него, нито нещо да му дам.

Ние имаме късмет, че живеем във време, в което другите влизат в душите ни най-вече с любов. Защото има места и времена, където направо ти разбиват вратите и прозорците и нахлуват непоканени. При тоталитаризма или в строго религиозните общества. Там няма ключалки и пердета. Всичко е на показ. Господ или Големият брат те следи и няма нищо скрито. Изповядваш се сутрин, обед, вечер за всяка стъпка, мисъл или желание. Някой разглежда и тършува из килерите на душата ти, сеейки ужас и страх. А ние имаме шанса да сме по-защитени. Друг въпрос е, че се откриваме доброволно за различни намеси и влияния – понякога от любов, друг път от небрежност, сляпа доверчивост или глупост.

Би ли добавила нещо към брачната клетва?

Сега вярвам в брака много повече, отколкото преди години. Мисля, че е изключително важно хората да разговарят. Да не разчитат, че намеренията и желанията им се подразбират. Красиво и нужно е да го кажат с думи – че ще се уважават, ще се ценят и няма да си сторят зло. Да си обещаят още в началото, че няма да се сърдят дълго и бързо ще си прощават. Защото то ще се налага много пъти. Ако обичаш човека, ако си го пуснал да мине през всичките ти порти и стени, и е допуснат в най-вътрешната ти крепост, махни с ръка на обидата и кажи – голяма работа, много важно. Иначе се отварят пропасти.
Всъщност много неща, които мислим, че ни се случват, са плод единствено на нашите навици. Да се чувстваш самотен, да ти е скучно – това са лоши навици. Чувството на обида е също вид навик - наум да преговаряш онези неща, които са те засегнали. Да премилаш в мелницата на ума всички думи, които някой е казал, и как ги е казал, и защо. Не е нужно.

Знам, че от тъга не се умира. И от несподелена любов не се умира. Но от унижение можеш да умреш. И си мисля, че обидата идва точно от това, че човек иска да защити достойнството си, иска да бъде оценен и видян. Затова дребните обиди толкова тровят живота. И най-доброто обещание, което можем да си дадем, е да бъдем внимателни и лесно да си прощаваме обидите.

Липсата на тайни задължителна ли е в брака или тъкмо тайната, която двама души крият един от друг, ги свързва?

Зависи какви тайни... Аз мога много да те обичам и сърцето ми да е твое, но не искам да отваряш гръдния ми кош, за да провериш. Цялото ни тяло е изградено от тайни, скрити под тази тънка и чувствителна кожа. То ни е нужно здраво и цяло, затова не настояваме да надничаме непрекъснато вътре. За да погледнем в тялото, трябва да се отвори рана. Да не говорим, че то понякога не е и за пред хора. Нали за нещо гадно се казва – „Уф, все едно червата си виждам“.
Ясно е, че ако обичаш някого, ако обичаш тялото му, намираш за естествено то да остане затворено. Е, същото се отнася и за душата. Тя също трябва да е цяла, а значи - и малко потайна. Дори мозъкът ни пази тайни от нас самите. Цяла нощ сънуваме и преживяваме какво ли не, а след това се събуждаме и не го помним.

За мен е важно любимият ми човек да е цял. Затова колкото и да изгребваме душите си, аз – моята и той – неговата, на дъното винаги ще остава нещо несподелено. Така живее душата, скрита и загадъчна.

Научаваш ли нещо полезно от една връзка, което да ти служи в следващата?

По всяка вероятност го правя, макар че всяка връзка е различна. Връзките между хората донякъде приличат на химическите връзки. Когато кислород се свърже с водород, се получава вода. Когато кислород се свърже с друг елемент, се получава различно вещество – с други качества, друга якост и време на разпад. Затова във всяка връзка научаваме нещо ново за себе си, откриваме свои неподозирани способности. Това го има в учебниците по химия и по физика. Там са наредени метафора до метафора – за магнетизма, за привличането и отблъскването, за оптическия образ, който е прав и недействителен, или пък обърнат и действителен. Ако се замислим, можем да открием безброй аналогии с човешките отношения. И макар че няма как да превърнем желязото в злато, в живота всички сме малко алхимици – все се надяваме, че следващия път ще е различно и нищо във връзката ни няма да ръждяса.

От коя надежда се отказа вече?

В момента имам много надежди. Но е имало периоди, в които не съм имала никакви. Имам едно стихотворение, в което се казва – „на никакви надежди тя вече не робува“. Защото някои надежди ни подлъгват да стоим на едно място. Да чакаме. Такива надежди не са освобождение, а робство. Те изсмукват силите. Времето ни изтича, без изобщо да сме се задействали. Така че до един момент е време да мечтаем, а след това идва време да направим нещо. Като приливите и отливите – мечтаем, действаме, мечтаем, действаме. Мечтата е необходимо отстъпление.
Аз съм си мислила за това, че вярата, надеждата, любовта и мъдростта имат сила единствено, ако вървят заедно. Ако едното преобладава, или ако някое липсва – всичко пропада, човек е нещастен. Дори да си мисли, че е щастлив – няма да е за дълго. Затова в житието на светите Вяра, Надежда и Любов и майка им София, което е доста садистично и зловещо, пише, че когато ги хванали и започнали да ги изтезават, първото, което направили мъчителите им, било да ги разделят. Не трябва да ги разделяме. Защото дори да имаш вяра, надежда и любов, като нямаш мъдрост, бързо ще ги пропилееш. Даже вярата и надеждата, които са много близки, и те една без друга не могат. И любовта не може без тях. За какво ти е любов без надежда? За да ревеш всяка вечер и всеки път, когато никой не гледа към теб? Тези ценности неслучайно са така преплетени. Те са могъщи само, когато са заедно.

Може ли омразата да породи надежда?

Учили са ни, че не е хубаво да мразим, но мисля, че не е точно така. Щом го преживяваме, значи е необходимо. Например аз мразя хората, които правят боклук и замърсяват. Истински ги мразя, от сърце. Чувствата обаче не се появяват в някаква чиста, дестилирана форма. Те са наредени в нас като в картонени кутийки, които се прокъсват, и всичко се омесва в едно – омраза, надежда, радост, страх. Естествено, че вековната злоба на роба носи надежда за промяна и затова периодично има революции.

Никоя революция не е изпълнила изцяло надеждите на хората. Какво следва от това: Че е нереалистично да имаме големи очаквания? Че революциите са безсмислени? Че само хората, които не хранят надежди, се спасяват от разочарование?

Струва ми се, че хората, които не хранят надежди, за да не се разочароват, са все едно в будна кома. Виждала съм такива и не изглеждат щастливи. Може и да са, но не им личи.
Не смятам, че революциите са безсмислени. Те са необходимо бедствие - като бедствието на Филифьонката на Туве Янсон. Тя е една невротична филифьонка, която непрекъснато се страхува от чудовищни катаклизми. Всички й се присмиват, но тя живее в къщата си, отрупана с порцеланови фигурки и бродирани възглавнички, и постоянно предчувства катастрофи. Един ден от морето идва страховита буря. Потрошава прозорците, чупи всички порцеланови котенца, омазва килимите и покривките с мазут. Филифьонката излиза от килера и вижда, че домът й е съсипан. И си казва: „Боже, сега трябва пак да чистя, да мета, да бродирам“. Но тогава идва едно торнадо и отнася цялата къща с всички изпочупени неща и боклук. И тогава тя облекчено възкликва: „О, мое великолепно бедствие!“. Някой път, колкото и да е страшно, трябва да ни сполети бедствие. То е въпрос на хигиена. И е добре да гледаме на катастрофата с малко чувство за хумор. Макар че как е възможно човек да преживее с усмивка кариесите, аз лично, не знам. Между нас казано, този, който е измислил и направил зъбите на хората, си е оставил ръцете.

Каква е разликата между остроумие и хумор?

Остроумието е малко показно. В хумора има повече доброта и човещина, докато остроумието е дрънкане на оръжие, демонстрация на интелект. То може да бъде ненужно агресивно. Освен това, когато някой се старае да бъде голям хуморист и във всяко изречение натиква някаква смешка, това е крайно изтощително и разговорът с него става неприятен.
Но пък някой да ти разбира шегите – божееее, няма по-хубаво от това.

Мислиш ли, че има животни, които притежават чувство за хумор, или това е специфично човешко качество?

Хуморът е велика сила и не искам да приема мисълта, че той не е даден на всички живи същества. Не би било честно. Предполагам, че от време на време и животните, и растенията даже, се кикотят и се държат за коремите от смях, просто ние не ги разбираме.

Смяташ ли, че Господ има чувство за хумор и какви доказателства би привела за това?

О, със сигурност. Той не е глупав. Доказателствата са ежедневни. Съдбата непрекъснато ни се подиграва. Но си мисля, че можеш да се шегуваш само с някой, когото смяташ за равен. И вярвам, че ако има висша сила, то тя ни уважава и затова има право да се шегува с нас колкото си поиска. А ние няма да мълчим и да гълтаме жаби, а ще й отговаряме със същото.

Кое е непоправимо?

Аз пиша римувани стихове и знам, че и най-страшните думи, казани във весел ритъм, както и най-страшната музика, в която има танцувална стъпка, смекчават трагедията, правят я поносима и по-лесна за приемане. Хората ги възприемат като закачка. За тях ти просто танцуваш. А ти плачеш, та се късаш…
Има разочарования, които са непоправими. И любовта е природна сила – идва, а после си тръгва, не можеш да я задържиш. То е все едно да се опитваш да спреш вятъра.
Непоправимо е също порастването. Не можеш да станеш пак дете, поне не в някакъв добър смисъл. Убийството е непоправимо.
Но има и много поправими неща. Лошото може да бъде забравено. Можем да бъдем щастливи.

Има ли място, което те изпълва с ужас при мисълта, че би могло да бъде родното ти място?

Не бих посочила конкретно място. По-скоро не бих искала да имам родно време през определени епохи – например Германия през 1939 г., да убиват пред очите ми хора, а аз да съм безпомощна или куражът да не ми достига, за да се намеся и да се опитам да ги защитя. Времената могат да бъдат много по-ужасяващи от местата.

Кое най-лесно би определила като своя лична собственост – нещо, което си купила с лични средства, нещо, което си наследила или нещо, което си направила?

Мое е това, което съм дала. Имам един любим стих на Иван Методиев – „това, с което си богат, не можеш да го притежаваш“.

Знаеш ли къде би искала да бъдеш погребана?

Миналото лято бях в Швеция и видях, че над много от гробовете поставят не плочи, а камъни, извадени от морето. Красиво е. Но се надявам тогава да не кажат: Ох, да спи зло под камък.
Не съм решила още. Но знам, че не искам да ме излагат на показ. Горкото ми тяло – ще е толкова беззащитно пред всичките тези погледи. Има една интимност, свенливост, която трябва да бъде уважена в този момент. Ужасно е да си безпомощен, дори когато си умрял. Някой трябва да те защити.

Ако обичаш някого, би ли искала да си отидеш от този свят преди него?

Доброволно ли? Не! Дори да са ми минавали мисли да се свършва вече с това живеене, никога не бих причинила подобно нещо на близките си. Това е най-голямото зло, което мога да им сторя. А ако имаш дете, нямаш никакво право на самоубийство, защото направиш ли го, все едно му казваш: „Това е позволено. Ето, аз го направих, значи и ти можеш“. Винаги ще избера да живея – ако не за друго, поне от любопитство. Защото и след най-ужасната беда може да се случи нещо прекрасно, което не искам да пропусна.
Нека всички вървим по реда си, какво повече можем да искаме?
Освен това, човек има толкова много да връща. Толкова неща си получил. Как така ще си тръгнеш, без да си оправиш сметките? То е срамна работа. Не върви да се измъкнеш, без да си платиш. Имаш да даваш.

Тук нашата приказка с Мария свършва. Засега. Оправяме набързо сметката, засмиваме се и хукваме. Давай да даваме.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !