Бившият централен защитник на Левски Иван Тишански празнува 70-годишен юбилей. Роден на 3 март 1952 година, той е сред онези наши футболисти, които са ставали шампиони на България и с двата ни столични гранда. Като стожер в защитата на „сините“ Тишански взе всички възможни трофеи в България и участва при три велики техни победи в Европа. С екипа на Левски той стигна и до националния отбор.

В интервю за Ефир-bet Иван Тишански се връща към най-приятните си моменти на терена, повече от които са свързани със синия екип.

Г-н Тишански, честит юбилей. Как се чувствате на 70?

Благодаря Ви. Ако трябва да съм откровен, разбира се, не се чувствам както преди десет години, и във физическо, и в психическо отношение. Осъзнавам това, но не ме притеснява, тъй като за мен е важно, че успях да запазя духа си.

Вие влизате в големия футбол с ЦСКА и ставате шампион, но месец по-късно сте командирован в Сливен. Защо се получи така?

Бях втора година войник и за мен нямаше място в основния състав. Разбрахме се с ръководството, че ще е по-добре, ако отида да изкарам казармата си в Сливен, където да играя редовно и да натрупам опит.

Точно и така се получава, щом вземате участие във всичките 30 мача в първенството.

Бяхме силен отбор, макар че треньор ни беше един учител по физическо. Помня, че тогава първите си стъпки в мъжете като ляво крило направи Николай Арабов. На по-късен етап вече той щеше да блести като централен защитник.

Защо след уволнението ЦСКА не Ви задържа?

Бях наясно, че с оглед на по-опитните и доказани защитници, няма да играя редовно, а знаех, че ако един млад играч започне да търка пейката, бързо може да приключи с футбола. Затова поисках да напусна и да премина в Академик. Но не стана толкова лесно и трябваше да почакам известно време, докато получа разрешение от ЦСКА.

По онова време Академик беше сила. Кой Ви привлече в тима?

Данко Роев, Бог да го прости, ме взе и изкарах три великолепни години в този отбор. Малко не ни достигна да вземем бронзови медали, а имаше и един период, в който се борихме и за титлата. На вратата беше Людмил Горанов, а вдясно от мен Илия Чалев. В средата на терена изпъкваше Тодор Паунов, който по-късно щеше да се превърне в единствения български футболист, вкарал два гола на Милан с екипа на български клуб. Но какво да кажа за четиримата нападатели. Разполагахме с убийствена атака в лицето на Младен Василев, Богомил Симов, Кирил Миланов и Милен Горанов. С Академик станах балкански шампион и световен студентски вицешампион. Година, след като си тръгнах, тимът най-после успя да стане трети в „А“ група.

Как преминахте в Левски?

Много трудно. През лятото на 1974 година уж всичко бе договорено и дори заминах на лятна почивка със „сините“. Тогава получих телеграма от Комитета за висшето образование, че ако не се върна да играя за Академик на Световното студентско първенство, последствията няма да са приятни за мен. Прекъснах почивката си и останах още една година в Академик.

Но през есента на 1975 година вече започвате да пишете история със „сините“?

Докато започна, пак преминах през проблеми, тъй като Академик не ми даваше разрешение. Същото се отнасяше и за другите двама, които дойдоха с мен в Левски през лятото. Николай Грънчаров, лека му пръст, пристигна от Черно море, а Йордан Йорданов-Пиката от Перник. Три месеца бяхме на „Герена“, без да играем в официални мачове. Помня, че веднъж вестник „Футбол“ беше пуснал една снимка, на която сме тримата на трибуните. Под фотоса пишеше: „Трима национали гледат мач на Левски, вместо да играят.“ След като минаха три месеца, най-после ми дадоха бележката и дебютирах при загубата от Дуисбург в турнира за Купата на УЕФА с 2:3 в Германия. Дни по-късно изиграх и първия си мач за Левски при майсторите, в който завършихме 1:1 с Черно море във Варна.

Г-н Тишански, в рамките само на близо 15 месеца, Вие играете през цялото време при три победи в три паметни мача на Левски в Европа. С оглед на титлите и международните успехи на Вашите съперници, тези победи остават и до днес най-престижните за клуба на Стария континент. Какво помните от драмата с дузпите срещу Аякс?

Ние останахме в играта за реванша в София, тъй като Войн Войнов вкара рядко срещан гол, който позволи да изгубим само с 1:2 в Амстердам. Това ни даде кураж и сила да дадем всичко от себе си, за да ги елиминираме. Павел Панов, Бог да го прости, вкара двата гола за 2:1 в редовното време. В продълженията всеки гледаше да не изгуби и логично се стигна до дузпите. Иван Вуцов, нека почива в мир, обяви, че аз ще бия първата. За мен това бе изненадващо, тъй като бях пропуснал последните си три дузпи - по една с Академик, младежкия национален отбор и Левски. Тръгнах към Вуцов, но той сякаш знаеше какво искам да му кажа, махна с ръка и ми каза: „Иване, отиваш, вкарваш и се разкарваш.“ Направих го, по-късно Хелинг пропусна и Пиката постави точка на спора с петото изпълнение.

Срещу Барселона в същия сезон за Купата на УЕФА губите с 0:4 в първия четвъртфинал в Испания. Какво очаквахте от ответния двубой на „Васил Левски“?

Бяхме наясно, че предвид резултата и класата на противника, нямахме шансове да продължим. Но от друга страна искахме да постигнем две неща – да се надиграваме, както винаги сме го правили, и да създадем емоции на публиката. До 10-ата минута след майсторски попадения на Павел Панов и Йордан Йорданов вече водехме с 2:0, а малко след това късметът обърна гръб на Войн Войнов и той пропусна чисто положение. Ако бяхме повели с 3:0 в 15-ата минута, можехме и да си повярваме, че сме способни на подвиг, но... Спомням си, че след пропуска на Войн Йохан, Кройф отиде при защитниците на Барса и едва ли не започна да им бие шамари. В крайна сметка взехме престижна победа и дълго време бяхме единственият отбор, вкарал повече от 4 гола на Барселона в Европа. Според информациите пък това е бил най-посетеният мач изобщо на Националния стадион „Васил Левски“.

Срещу втория гранд на Мадрид – Атлетико, водите с 2:0 на почивката в София в четвърфинала за КНК, но получавате гол през второто полувреме.

Това бе единственият ни голям мач в Европа, който не сме играли на електрическо осветление. Гошо Цветков и Кирил Миланов, Бог да го прости, бяха точни през първото полувреме, но в 68-ата минута една от звездите им Аяла намали. Обаче в Мадрид съдията направо ни закла.

Един швейцарец, на който доскоро помнех името, измисли две дузпи за загубата ни с 0:2. И в двата случая нарушенията бяха на метър-два извън наказателното поле, а той ги вкара вътре.

Кой са най-скъпите Ви победи над ЦСКА?

Те не са малко, но две от тях вечно ще помня. Първата е във финала за Купата на Съветската армия през 1976-а, когато спечелихме с 4:3 след продължения под проливен дъжд. Поведохме набързо с 2:0 след голове на Йорданов и Панов, но ни изравниха. После Гошо Цветков направи 3:2 в началото на продълженията и те пак изравниха. После обаче Цветков ги довърши след плонж с глава и вдигнахме трофея. През 1979-а пък играхме в последния мач за първенство с ЦСКА и имахме една точка аванс пред тях на върха. Стигаше ни и равен, но Левски никога не играе за равен. В началото на второто полувреме Антон Милков, Бог да го прости, откри с глава. Съперникът изравни, но в 78-ата минута на сцената излезе Тодор Барзов и ни позволи да ликуваме след гол-шедьовър. Панов даде прекрасен пас, Барзата направи елегантно поемане с пета, с което елиминира Божил Колев, и от ждроп насочи топката в мрежата за крайното 2:1.

Кой е най-щастливият Ви миг с Левски?

Левски е отборът, благодарение на който постигнах най-големите си успехи във футбола и играх за националния тим. Вече споменах за трите победи в Европа и тези над ЦСКА, към тях мога да прибавя и двете шампионски титли и трите Купи на България. Но, ако трябва да съм откровен, най-щастлив не съм бил с Левски само веднъж. Най-щастлив бях, когато защитата вече беше изнесла топката и тя се владееше от нашите халфове и нападатели. За мен бе неповторима наслада да гледам как хората в предни позциии Барзов, Йорданов, Фифи Перото, Войнов, Емо Спасов, Миланов, Панов, Гошо Цветков, Краси Борисов и Руси Гочев контролират топката, комбинират помежду си, създават положения за гол и реализират голове. В тези моменти се чувствах като привилегирован зрител и благодаря на съдбата, че имах такива страхотни футболисти за съотборници, както и Стефан Стайков, Грънчаров, Гайдарски, лека му пръст, Пламен Николов, Стефчо Аладжов и Кирил Ивков край мен в отбрана.

Г-н Тишански, какво си пожелавате на юбилея?

В личен план единствено здраве, защото преминах през проблеми. Във футбола бих искал да видя Левски отново шампион и да побеждава в Европа, а в елитното ни първенство да гледам повече равностойни сблъсъци. Защото, когато аз играех, Левски нямаше лесен мач. Както в столичните дербита, така и в провинцията.