Хората вече нямат живот, имат вещи

На първи декември в столичната галерия "VIVACOM Art Hall", на ул. "Гурко" №4, беше открита изложбата на един от най-известните американски фотографи документалисти, останал в историята със запечатването на социалната революция в страната от 70-те години на миналия век - Бил Оуенс.

Фотографът дойде в София по покана на фондация МУСИЗ, като изнесе лекция пред повече от 100 души публика, вземайки със себе си и 40 черно-бели и цветни снимки от колецкията си, намираща в Милано. 

“Suburbia, now and then” ("Предградия, сега и тогава") ще остане у нас до 10 януари, но вие може да я видите и преди това - галерията ще работи между 26 и 30 декември до 20:00 часа и на 31 декември до 14:00 часа. След празниците работното време се връща към нормалното.

Но преди това вижте какво разказа Бил Оуенс специално за OFFNews.

Харесва ли Ви в България, как се чувствате тук?

Студено е. Когато получих поканата да дойда в София, се рекох: „Къде е този град?“ Бил съм в Европа, но не съм посещавал старите славянски страни. Така че никога не съм ходил до тази част на света, защото обикновено като пътувам, посещавам определени музеи, а всички големи музеи се намират в Лондон, Париж, Мадрид, затова нямах повод да дойда в тази част на света. Въпреки че когато бях млад, пътувах на стоп през Югославия до Гърция, където съм бил няколко пъти.

В Югославия е горе-долу същото като България, въпреки че вече не съществува. Да поговорим за Вашите „Предградия“, кои са любимите истории, които успяхте да съберете, докато снимате?

Има много истории, но важното за един проект обикновено е да се развие цялостната идея за него, цялостната история, която да стане твоя мисия - след което вземеш фотоапарата си и го правиш на практика.

В онези години имах жена, деца, работа и само един свободен ден седмично, затова всяка събота в продължение на година отивах да работя по проекта. Отне ми 1 година да си подредя мислите в главата, да събера парите за издаването на албума, да направя списък на всички неща, които да снимам, и след това прекарах още 1 година в снимки. После ми трябваха между 6 месеца и година, за да издам всички принтове, да ги подредя в албум, да въведа проекта в ред и да го издам. Така че тези неща отнеха огромна част от живота ми, защото наистина исках да съм документален фотограф и да променя света. Исках хората да разберат какво е преживяването "средна класа", какво е да живееш в нашия модерен свят. Повечето артисти и фотографи не ги интересува кои сме ние, те гледат красиви пейзажи, керамика и т.н. Много малко хора имат шанса да проучат кои сме ние като нация.

Българската средна класа има същите желания и мечти като американската средна класа – искате хубава къща, хубава кола, добра храна, добър живот. Според моите представи всеки китаец би искал кола, колата е свобода. Така че това е част от предизвикателството – как да си купя кола, как да си набавя парите, за да имам свободата да потегля с колата си нанякъде, да ида на филм. Свободата е различна за всеки, може да съм запален по корабоплаването или кану-каяка, по риболова – въпросът е как да се добера до тях, как да задоволя страстите си. И според мен всички правим това: гледаме да задоволяваме страстите си. Ако си рибар, можеш да четеш такива списания, да се запишеш на курсове за риболов, да посетиш магазина, и да идеш за риба, средната класа ти дава възможност да си го позволиш, да си свободен.

Във фотографията имах страстта да комунирам идеи – така аз и моите приятели живеем и записваме живота на хартия.

^{Откриването на изложбата на Бил Оуенс в София.}

Имахте ли шанса да преживеете живота на другите хора чрез обектива си, чрез заснемането на тяхното всекидневие?

Всичко, което снимах, бе отражение на моя живот по онова време, защото това са хора от моята общност, които познавах. Аз бях журналист във вестник и познавах всички. Не можеш да снимаш непознати, трябва да ги познаваш. Не става да навреш обектива си в лицето на някого и да му кажеш „Усмихни се“, тъй като много скоро усмивката ще стане куха. Особено добре това може да се види в снимката на купонясващите в басейна. Голяма част от хората на снимките, които виждате, съм ги снимал много-много пъти в период на 1-2 години. Често отивах при тях, снимах ги и си тръгвах, после ги виждах да вършат нещо от ежедневието си, връщах се и пак ги заснемах.

Мисля, че има нещо уникално в работата ми, че съм като социолог, който дълбае в това какво значи да си средна класа, да имаш работа, жена и деца, да си част от съвременния материализъм на телевизорите, казвам го в множествено число, пералнята, сушилнята, тостера. Целият материализъм, който можеш да акумулираш днес, е феноменален. Нещата за купуване нямат край. Ти запълваш дните си с тях, без да изследваш живота си изобщо, нямаш живот, имаш просто принадлежности.

Може би днешната средна класа живее в по-голям лукс и има много повече материални придобивки от висшата преди 40-50 години. Да не говорим преди 100-200 години и назад.

Да, абсолютно. И повече удобства. Аз обичам да пека хляб, но защо ще прахосвам цял час или два в месене и печене, като мога да ида до пекарната и да си купя превъзходен ръчно приготвен хляб? Много по-лесно е да си купиш чудесен хляб, отколкото да го направиш.

Средната класа е материално и финансово измерение, съществува ли обаче интелектуална, духовна средна класа?

Не мисля, че някой би си признал, че е средна класа. Никой не иска да е средна класа. Това са етикети, които лепим на хората, за да ги характеризираме. А те са каквото са. Но не срещаме богаташите, това е сигурно, те са невидими за нас. Освен това, ако видиш някой, дето е богат, той изглежда като нас, пазарува на същите места като нас, единственото различно е, че има повече пари от нас за втори дом, по-хубава кола и т.н.

Каква е разликата между американското общество от 1970 г. сега?

Мисля, че нещата са по-сложни. Вече и съпрузите, и съпругите работят по цял ден, всичко е толкова по-заето от преди, много е трудно да си млад и да имаш семейство. Защото ти се налага да работиш по толкова много време на ден, за да имаш всичките тези пари за сметките си, така че търчиш ту насам, ту натам и постоянно си зает.

Може би трябва да работим толкова много, за да можем да си набавяме огромните материални блага, с които сме затрупани.

Трябва да забавим темпото и да усетим уханието на розите. Но е много трудно да го сториш, животът не е станал по-лесен, това е сигурно. Развитието на света е универсално. Връщаме се на китайците, които в момента си купуват коли, телевизори, опитват се да подкарат едно консуматорско общество. Нашето общество е консуматорско, а консуматорството движи икономиката и създава повече работни места. Кой би си помислил, че днес ще има кафене на всеки ъгъл или „Старбъкс“, виж колко много „Макдоналдс“-и има, преди 10 години никой не се и надяваше на това. Те обаче създават работни места, движат икономиката. Вече не е нужно да идеш във фабриката сутринта и да си тръгнеш в 17:00 часа следобяд. Хората започват работа в 10 и свършват в 16:00 часа или работят от вкъщи през компютъра, компютърът промени всичко.

^{Една от снимките на Бил Оуенс, включени в изложбата му в София.}

Кой свят харесвате повече, този, в който живеем днес, или онзи през 70-те години?

Сегашният. Компютърът ми дава възможност да комуникирам по-лесно, мога да направя снимка и след секунди да съм я споделил с 800 души, или мога да се разхождам в града и да направя снимка в метрото с телефона си. Или да снимам клипче на нещо, което ми харесва. Това кратко 10-секундно клипче на телефона ми с музиканта в метрото – мога да го изпратя в Калифорния на момента. Интернет, YouTube, Facebook и т.н. направиха света по-ефективен, по-приятен. Преди време, когато работех, за да напиша писмо, трябваше да седна на пишещата си машина и да го напечатам, после да го пусна по пощата и да чакам отговор. А сега всичко става за секунди.

Били сте на много места по света, кое Ви харесва най-много?

Калифорния. Там си имаме планина, където да ходим на ски, имаме пустиня, средиземноморския климат на Гърция, имаме голямо културно богатство – в моя град аз съм малцинство, пълно е с мексиканци, китайци, корейци, виетнамци, всички те омешани в едно общество. Мога да посетя 5 различни ресторанта за по-малко от 2 километра разстояние от къщи. Тази мешавица е част от чара на съвремието.

Това не е било така, когато сте снимали „Предградия“?

Не, не беше, разнообразието го нямаше, ресторантите ги нямаше.

Обикаляте из Европа, за да посещавате различни дестилационни, тъй като варенето на алкохол е Ваша страст, даже виждам, че имате значка, изобразяваща казан за варене на уиски?

Да, направих обиколка в Исландия, Ирландия и Шотландия, и ще се върна скоро пак, защото сега обиколката беше по-скоро разузнавателна. В момента има ренесанс на варенето на алкохол. В САЩ има над 4 хиляди дестилационни и те са много малки, по-малки от 300 квадрата всяка. Но правят пари, защото хората купуват твоето производство, за да те подкрепят. Иначе обичам уиски, бира, имате ли някъде в София места за варене на алкохол, които да посетя?

Съжалявам, не пия алкохол и не знам.

Е, нищо. Ренесансът на идеята за домашен алкохол е реалност и моята идея е да проповядвам на хората, че могат да имат подобен бизнес и да живеят с него – да правят собствена бира и да я продават. Продуктите на големите компании са често посредствени, а моят е ръчно изработен и качествен.

^{Откриването на изложбата на Бил Оуенс в София.}

“Suburbia, now and then” ("Предградия, сега и тогава") ни пренася в едно от големите преселения в американската история, започнало през годините непосредствено след края на Втората световна война.

През 1968 г. Бил Оуенс работи като фотограф в малък калифорнийски вестник. Там той осъзнава, че е свидетел на нещо специално, и започва да го фотографира. Запечатва лика на хората - участниците в миграцията, които напълно в духа на Америка купуват не само къщи, но и мечти за по-добър живот.

Серията „Suburbia” ("Предградие") е издадена на книга през 1973 г. и мигновено се превръща в класика. Причината за това е, че Оуенс уважава чувството на освобождение, представено от пристигащите там. „Долавям духа на свободата в предградията…”, цитира той един от героите си.

Събитието е петата изложба от платформата “Майстори на фотографията” и се осъществява от фондациите МУСИЗ, която доведе преди това в София с изключителен успех изложбите на Хари Бенсън, Бен Ритър, Раян Макгинли, Кели Сена и Майкъл Хюи.

Бил Оуенс (76) е американски фотограф, фотожурналист и редактор, който работи в сферата на документалната фотография. Оуенс е носител на Guggenheim fellowship – награда, която се присъжда за изключителни творчески способности в областта на изкуството. Освен това признание той е удостоен и два пъти с престижната награда NEA Grants.

Влиянието му през 70-те е огромно, най-вече в черно-бяла портретна и документална фотография. Негови творби са притежание на колекциите на различни световни музеи, като: MoMA, Berkeley Art Museum, Los Angeles County Museum of Art, San Francisco Museum of Modern Art, Los Angeles Museum of Contemporary Art, San Jose Museum of Art, Getty Museum, Лос Анджелис.

Още по темата

22/12/2015 Култура

102-метрова илюзия за свобода (галерия)

18/12/2015 Култура

Имало ли е развита цивилизация в Южна Африка преди идването на белите

16/12/2015 Култура

Животът, който България убива (галерия)

11/12/2015 Култура

Тракийски некропол със златни накити е открит край Драгоман (снимки)

Следете новините ни в GoogleNews