'Аз, занаятчийката' – Юлия Берберян отговаря на Макс Фриш

Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, които са по-скоро повод за размисъл, отколкото търсене на конкретен отговор. Въпросите са групирани в няколко отделни части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Юлия Берберян не се нуждае особено от представяне – 9-кратна шампионка на България по тенис (поединично и на двойки), дългогодишен капитан на националния отбор за Fed Сup, с 31 държавни титли в спортната си кариера. Името й се свързва с успехите на корта на трите й дъщери – Мануела, Катерина и Магдалена, всяка от които се нарежда сред най-добрите 6 тенисистки в света. Днес г-жа Берберян е главен треньор в тенис клуб „Малееви“.

Именно в клуба я намирам и аз, както всеки друг, който иска да поговори с нея. Юлия Берберян създава впечатлението на приветлив човек, който, обаче, няма време за губене. Затова без особени любезности и менуети около запознанството, пристъпваме към първия въпрос от първата страница на „Въпросника“ на Фриш.

Убедена ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството след като Вие и всички хора, които обичате, няма да са вече между живите?

Да, искам човечеството да оцелее. Искам на тези след мен да им се случи същото, което се случи на мен – да изживеят един хубав, пълноценен живот, с всичките му добри и лоши страни - да преминат през битките, които съм водила аз, защото смятам, че те са били нещо градивно, както за мен, така и за тези около мен, а значи - и за човечеството, нали така?

Кого бихте искали никога да не бяхте срещали в живота си?

Трябва да помисля. Имала съм неприятни срещи, но днес те ми изглеждат твърде незначителни. Какво от това, че съм се сблъскала с човек, с когото бих предпочела да се размина?! Чудо голямо. Продължавам напред. Проблемът е негов. Няма такива хора, които да не мога да прескоча и да си гледам работата.

Срещите, които бих искала да избегна, не са с хора, те са с институции – например, с Държавна сигурност. ДС бе зло - единственото препятствие, което нямаше как да прескоча сама. Трябваше някой да ми помогне. Този някой бе началникът на ЦСКА - полк. Георги Христов. Той бе зет на Добри Джуров и се бореше с Държавна Сигурност за нашите паспорти, за да можем да пътуваме. Сама бях безсилна. Пред мен полк. Христов се молеше по телефона на генералите да не съсипват момичетата. Както самият той ми каза след едно поредно лишаване от паспорти за пътуване: „Сега вече и Господ не може да ти помогне“. Винаги ще съм му благодарна за доброто, макар че след 1989 г. застанахме от различни страни на политическата барикада.

Днес обаче не бих искала да срещам хора с нагласа, която е много различна от тази на моите родители, на бабите и дядовците ми, в които вярвам безотказно. Те бяха честни, почтени, немрънкащи хора, които си вършеха работата. С една дума - имаха занаятчийски манталитет. Даже Шарл Азнавур малко преди да почине сподели: „Аз не съм звезда, занаятчия съм“. Ние сме расли в такива семейства и каквото и да правим в живота, ние си гледаме занаятчийската работа. Много харесвам и уважавам института на занаятчията и неговия манталитет, за разлика, например, от този на чиновника. Чиновник и занаятчия са загубили строго професионалния си смисъл и са се превърнали в емблема на две абсолютно противоположни житейски философии. Аз съм това - занаятчийка – и в мисленето, и в действията си, и в това как отговарям на въпросите Ви – старателно, но кратко и прямо. Занаятчийка.

Какво според Вас другите не одобряват у Вас, и какво Вие самата?

Цял живот се уча да бъда търпелива. Измислила съм си една фраза в професията - другото име на тениса е търпение. Това съм го повтаряла на състезателките и на дъщерите ми, с които съм работила най-дълго. Аз не харесвам собствената си нетърпеливост. Другите, обаче, не харесват в мен не нетърпението, а нетърпимостта - смятат, че не съм толерантна. Може би наистина не съм. Както се казва „Неам нерви“. Но аз и не искам да харесват моята нетърпимост към нещата, които смятам за погрешни. Хората нямаше никога да мръднат от мястото си и да вървят напред, ако не се предизвикваха един друг.

Нямам проблем с това какво другите мислят за мен. Винаги е било така, още от дете. Бях много малка, когато побеждавайки няколко деца, с които се състезавахме за шампионската титла, един родител каза за мен неща, които можеха да ме засегнат болезнено на тази възраст. Споделих това с баща ми. Той бе часовникар, но ме учеше на тенис. Запомних за цял живот какво ми каза тогава: „От едното ти ухо влиза, а от другото излиза.“

И днес, ако видя нещо нередно, скачам. Например, родител, който дърпа ухото на сина си така, че ще го откъсне, а детето не реагира. То мълчи, защото очевидно е свикнало и го намира за нормално. Скачам и заплашвам бащата, че ще извикам полиция. Самата аз съм била строг родител, но не груб. И не мога да преглътна реплики като: „Хайде стига си се лигавил? Какъв мъж си, бе? Никакъв мъж не си.“ Няколко месеца по-късно видях, че същото дете на свой ред е особено агресивно с другите деца. И отказах да продължим тренировките с него.

Какви проблеми решава добрият брак? 

Добрият брак намалява проблемите по отглеждането, възпитанието и образованието на децата. В нашия случай ние бяхме и родители, и учители – съпругът ми бе поел обучението по физика, химия и математика, аз се занимавах с езиците.

Но като излезем от тесните рамки на моето семейство, добрият брак подпомага едно по-добро общество. Защото ако има повече добри бракове, може би и обществото ще е по-добре – и няма да има толкова много разгневени и обидени хора, няма да има толкова нещастни и бити деца.

Как бихте дефинирали понятието „мъжественост“?

Откровено казано, даже ми е противно да мисля по този въпрос – що е то мъжественост, що е то женственост? Не искам да разсъждавам за това. За мен има хора. Ако трябва да използвам модерните думи, аз съм изцяло за gender equality – равенство между половете. Всичко друго, всякакви наложени с времето стереотипи, рано или късно се сриват. Това, което някъде се възприема като еталон за женственост и мъжественост, в друг момент и на друго място е абсолютно неприемливо. Единственото, в което сме различни, е физическата сила на едните и на другите.
За мен отдавна не съществуват понятия като мъжка чест, мъжко достойнство, мъжка дума. Такова нещо просто няма. Жените държат не по-малко на честта, нa достойнството и на думата си.

Можете ли да погребете една надежда, без веднага да се хванете за някаква нова надежда? От коя надежда се отказахте вече?

Не, не мога да продължа без надежда. Има хора, които много лесно се обезверяват и това ги прави страшно уязвими. Аз искрено им съчувствам. Клише е, но надеждата наистина крепи човека. И ако човек не успява сам да се хване за нея, днес има начини да му се помогне. Психологията, психиатрията предлагат помощ срещу отчаянието и депресията. Страданието от загубата, от провала, от неосъществената мечта е преодолимо. Трябва да бъде преодолимо. Няма надежда, от която човек трябва да се откаже. В противен случай тя не би била надежда, а нещо друго – амбиция, вероятно, или суета.

Бихте ли вдъхвали фалшиви надежди у неизлечимо болен човек?

Не вярвам, че има благородна лъжа. Най-близо до доброто стои единствено истината. Аз бих му казала, че го обичам, че ще съм с него до последно и че Бог е с нас, но няма да го лъжа, че ще живее. Всички ще си отидем от този свят – кой по-рано, кой по-късно. Важното е да си отидем обичани и доволни, че сме си свършили добре работата и че нещо е останало след нас. Ето това е занаятчийското мислене.
Понякога е жестоко да се каже истината, но трябва. Мога да дам пример с моята майка, която претърпя операция, по време на която получи лек инсулт. Това парализира едната ѝ ръка. Тя се надяваше, че може да се оправи, но в един момент ѝ казаха, че ръката няма да се възстанови. И майка ми си отиде няколко дни по-късно. Отиде си, но не без надежда, а без лъжа. Разбра, че не пропуска нищо хубаво от бъдещето. Когато ти е най-тежко, кажи истината – това също е максима, на която ме научи животът. Винаги избирай истината.

Страхувате ли се от смъртта?

Не се страхувам от смъртта. Приемам я като нещо естествено, както и раждането. Това, от което се страхувам, е умирането. Тези, които си отиват в съня, са щастливци, но те са малцина. Страхувам се от болести, страхувам се да не се превърна в тежест за близките си.

Ако обичате някого, бихте ли искали той да почине преди Вас и Вие да преживеете страданието от загубата, вместо той да страда след Вас?

Искам да си отида преди любимите ми хора. Те няма да страдат дълго след мен. Аз вече съм живяла достатъчно. Оставила съм им много от своята любов. Ще поплачат малко и ще ме прежалят. Животът си има своя логика и е редно тя да се следва и всеки да тръгва по реда си. Страшно е, когато се обърка този ред.

Но ако говорим не за децата, а за партньора? Ще го оставите ли да страда в самота или бихте предпочели Вие да поемете тази мъка и да останете след него?

Да, би било много егоистично, ако човек избере да си тръгне първи. Но и другото е егоистично по своему – да останеш по-дълго да се радваш на този свят. Във всички случаи някой страда. Това е коварен въпрос и аз ще се измъкна от него като кажа, че тези неща ги решаваме не ние. Оставям се на Него, на Бог. Както той реши. Пътници сме всички.

Мразите ли парите?

Как ще ги мразя?! Те ми дадоха свобода. Без тях бях роб. Сега с тях правим добри неща. Парите са много важни, но няма за тях да продам душата си на дявола – няма да убия, няма да излъжа, няма да мина на страната на злото.

Без кое бихте преживяли по-лесно – без дом, без родина или без никога да сте видели чужда страна?

Много тежък е този избор, но като че ли без дом и без родина не се живее. Въпросът е що е то дом и родина. Човек може да създаде дом на много места, а родината, ако говорим за раждане, е само една. От друга страна хората (например, великата Навратилова) намират втора родина в държавата, която им е дала възможност да станат това, което са. Аз самата произхождам от семейство на бежанци. От едната ми страна са арменци, а от другата страна – преселници от Македония. Специално при арменските бежанци в продължение на поколения е била насаждана безумна любов към България. Те са дошли голи, боси, окървавени. Керваните са вървели с дни. Тук намерили не само втора родина, но и нещо по-важно - родина за децата и внуците си. В детството ми Армения бе за мен имагинерна страна. Днес следя какво се случва там - възхищавам се на Пашинян. Дразня се, че за разлика от Прибалтика руският все още е официален език в страна, която е люлка на древна култура и цивилизация, със собствена азбука и литература. Много бих искала Армения да скъса със съветското си минало, но разбирам, че притисната между православна Русия и ислямска Турция, тя е в трудна геополитическа ситуация.

Все пак да се върна на въпроса. Аз бях облагодетелствана, защото нито бях лишена от родина, нито от възможността да видя свят. По принцип в спорта патриотичната идея е особено важна. Децата ми от малки бяха страшно силни състезателки. На 13 години станаха шампионки на България за жени. Излизаха навън без какъвто и да е предварителен международен опит и печелеха. По това време нямаше какво да се чете по отношение на треньорската практика освен вестник „Советский Спорт“ и сп. „Спортивные игры“. И тогава попаднах на книгата на Сергей Вайцеховский - треньор на съветските олимпийски шампиони по плуване. Реших да прилагам неговата техника, която мотивираше състезателите с най-мощното оръжие - вярата. Това за него в онзи исторически контекст бе вярата в СССР – „За Родину, за Сталину“. Аз не можех да мотивирам моите момичета с вяра в Тодор Живков. Изключено бе да говоря и за Бог, който не съществуваше по време на развития социализъм. Отвъд океана тенисистите играеха за пари и слава, но нашата вяра бе патриотична. И момичетата вярваха, че се състезават на корта за честа на България и на клуба ЦСКА. И за тези две неща – за родината и за клуба, направиха чудеса. Вярата в тях ги караше да преодоляват неимоверни физически усилия – да бягат, скачат до отказ, остават без дъх, да мислят, че умират и въпреки това да продължават. Губят мач, плачат цяла нощ, на сутринта стават и излизат пак на корта. Това е истината. Бяха войници. Ако можех да се върна назад, не знам как бих постъпила. Вероятно щях да измисля нещо друго. Но така или иначе, това бе пътят, който изминахме и с който успяхме.

Тук, обаче, ще цитирам Георги Марков. В „Репортажите“ той има една глава -„Паспортният терор“. Там казва: „Нека още веднъж повторя една от любимите ми мисли, изказани от Монтен, а именно, че той нямал никакво намерение да пътува до Индия, но ако научел, че достъпът му до Индия е забранен, от това животът му щял да стане непоносимо тежък.“

Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли Ви носталгия или тъкмо тогава не?

Когато навремето пътувахме по състезания в чужбина, не съм виждала българи. На мачовете идваха само изселници арменци. Българи нямаше. Ако е имало, те са били невъзвращенци и не са смеели да се приближат до нас. Днес вече не пътувам. Нямам „щастието“ по летищата да ми се случи това, което се е случило на Тео Ушев – имам предвид срещата му с шефа на Агенцията за българите в чужбина, която той така добре описа за наш срам.

Тук искам да кажа, че страшно се радвам, че днес българите могат да пътуват и да изберат къде да си направят дом. Аз не плача за това, че българските деца отивали по чужбина. Радвам се, че имат този избор, защото ние го нямахме. Пък дано да започнат да се връщат така, както се връщахме ние. Тогава изпитвахме огромна вътрешна необходимост да се прибираме у дома – дори в най-черните времена в началото на 1990-те, когато тук нямаше нищо по магазините и хората нямаха какво да ядат. Ние имахме вече пари и се прибирахме в София с дисаги, пълни с макарони и консерви, за да изкараме някак преди да тръгнем пак. Връщахме се, защото имахме нужда. И това не са празни приказки. Направеното го доказва. Подобен тенис клуб можехме да построим навсякъде по земното кълбо, даже щяха да ни го построят само, за да напишат отгоре „Малееви“, но на нас сърцето ни остана тук. Независимо, че трябваше да мина през съд и да чуя какво ли не за себе си и за семейството си. Пак съм тук - и днес, и винаги.

Когато ставате сутрин, коя е първата Ви мисъл?

Благодаря ти, Боже, и днес се събудих.

Юлия Берберян млъква, усмихва се за финал и веднага се обръща към жената, която чисти пода, за да ѝ каже, че е пропуснала да мине стълбите. Иска всяка работа да е свършена както трябва. По занаятчийски.

Следете новините ни в GoogleNews