Защо хървати и сърби доминират в Топ 5, а българските футболисти ги няма на картата

Вчера бе изтеглен жребият за елиминациите в Шампионската лига – най-силният клубен турнир в света. Оказа се, че в 16-те отбора, които се класираха за 1/8-финалите има седем хървати, четирима сърби и нито един българин.

Първите дивизии на трите държави са сходно слаби, но изоставането на нашия футбол спрямо този на съседите е очевидно и едно от най-ясните му проявления са играчите, които трите страни имат в петте най-силни европейски първенства.

Нека започнем с хърватите. Половината от националния им отбор ще играе в елиминациите на Шампионската лига. Там са Лука Модрич и Матео Ковачич (Реал Мадрид), Иван Ракитич (Барселона), Марио Манджукич и Марко Пяца (Ювентус), Деян Ловрен (Ливърпул) и Матей Митрович (Бешикташ). Разбира се и другата половина от националния им отбор играе водеща роля в отбори от Топ 5. Хърватия има общо 30 играчи в тях - Серия А (16), Бундеслигата (5), Примера (5), Висшата лига (1) и Лига 1 (3). 10 от тях са водещи играчи в отбори, които са сред първите пет в класиранията на своите страни. Логично националният отбор заема 17-о място в ранглистата на ФИФА и се е класирал на 8 от последните 10 световни и европейски първенства, включително и за това в Русия догодина.

^{Жребият за 1/8-финалите в ШЛ.}

Сръбските медии също бяха в еуфория, защото четирима техни национали ще играят на 1/8-финали в Шампионската лига. Неманя Матич (Манчестър Юнайтед), Александър Коларов (Рома), Душко Тошич (Бешикташ) и Марко Груич (Ливърпул) са сред водещите фигури в репрезентацията, в която само вратарят и още един защитник не играят в първенство от Топ 5. Общо в най-силните първенства има 37 сърби: Серия А (11), Бундеслигата (11), Примера (5), Висшата лига (5) и Лига 1 (2). От тях 9 играят във водещите пет отбора в класирането към ноември 2017 г. Това солидно присъствие в Западна Европа дава положително отражение и на националния отбор, който заема 37-о място в ранглистата на ФИФА и се е класирал на 4 от последните 10 световни и европейски първенства, включително и в Русия.

^{Неманя Матич и Лука Модрич.}

Българските медии са на вълна Лудогорец (останал само с един български титуляр), бъдещите мачове с Милан и Станимир Стоилов (вече напуснал отбора си) в Лига Европа, защото Шампионската лига все още е много висока летва за нашите играчи. Единствените двама българи, които играят в първенства от Топ 5 са Андрей Гълъбинов (Дженоа) и Александър Тонев (Кротоне). Първият е на 3, а другият на 2 точки от изпадащите в Серия А. Останалите български национали играят скромна роля в периферни средно и източноевропейски първенства. Още Четвъртите в света показаха, че за класиране и силно представяне на световно или европейско първенство са необходими поне 5-6 играчи, които да играят водеща роля в шампионат от Топ 5. Логично националният ни отбор заема 43-а позиция в ранглистата на ФИФА и се е класирал само на едно от последните десет големи футболни първенства – Евро 2004 в Португалия.

Нека обобщим. В първенствата от Топ 5 играят 30 хървати, 37 сърби и 2 българи. От тях водеща роля във водещи клубове имат 11 хървати, 9 сърби и 0 българи. Дори изтерзаната от войни и кризи Босна и Херцеговина е далеч пред нас със 17 играчи в Топ 5, сред които звезди като Джеко, Пянич и Колашинац. С най-много играчи от Балканите са първенствата на Италия (53), Германия (35) и Испания (24). В другите два шампионата те са доста по-малко - Англия (14) и Франция (12). Хърватия и Сърбия изнасят силни играчи, а съседите дори нчмат паспорти от ЕС. Ние пък имаме всички предпоставки да изнасяме, включително и европейски лични карти, но все още не можем да предложим  европейски играчи от топ класа.

^{Силната игра и приятелството между босненеца Един Джеко и сърбина Александър Коларов водят Рома напред и тази година.}

Причините за това състояние могат да се разделят в няколко групи: политически, географски, ментални, инфраструктурни, образователни и спортно-технически.

Основната политическа отговорност пада върху режима на комунистическия диктатор Тодор Живков, който държеше обществото, включително и най-добрите спортисти и треньори в изолация от Запада почти до края на властването си. Това изкуствено капсулиране естествено доведе до занижаване на критериите за работа, развитие и успех. Едва през 80-те беше позволено на някои заслужили футболисти да поиграят за долари на Запад (по-често на Юг) в последните години от кариерата им. По правило малцина от тях стигнаха до водещи европейски клубове. Много по-рано в онзи период югославският диктатор Йосип Броз Тито сваля изходните визи за икономически и политически емигранти. Така още през 60-те години на XX век стотици хиляди югославяни вече свободно пътуват, работят и трупат пари, опит и знания на Запад – основно във ФРГ, Италия, Австрия, Швейцария, Франция и Скандинавия. Сред тях са и стотици спортисти и треньори. Така по време на Драмата в Сплит (Югославия - България /3:2/, 21.12.1983 г.) най-добрите играчи на Левски и ЦСКА не успяват да се класират на Евро’84 и заради това, че докато те са треперили покрай вкарването на няколко чифта контрабандни дънки на митницата, лидерът на техните съперници Сафет Сушич вече играе за ПСЖ и вилнее в дискотеките на Париж.

^{Босненският магьосник Сафет Сушич с екипа на ПСЖ срещу Ювентус през 1984 г.}

Падането на Желязната завеса засили тази тенденция в бивша Югославия, но и даде исторически шанс на следващото силно българско поколение, голяма част от което излезе да играе на Запад в най-добрите си години (25 – 27). Така тези играчи вече освен футболно, бяха готови професионално и ментално да атакуват световния футболен връх. Трябва да напомним че до 1989 г. българският национален отбор по футбол се бе класирал на пет мондиала, на които нямаше нито една победа и така и не бе успял да се класира на финали на европейско първенство.

Разбира се не би било честно да струпваме всички наши днешни проблеми върху и без това достатъчно провинилия се режим на правешкия диктатор.

За съжаление инерцията от огромния успех през 1994 г. не бе използвана, нито от футболния съюз, нито клубовете, държавата, общините или бизнеса за развитие на футбола у нас. Тази вълна не бе използвана и от десетките български играчи, които играха в големи или по-малки западно и средноевропейски клубове. Те така и не успяха да изградят солидни позиции в тях, които да работят за бъдещето на българския футбол и не се върнаха в родината ни с кой знае какво ноухау за развитие на играта у нас. Малцината българи, които с променлив успех водят отбори в Германия или Швейцария, по ред причини не си и помислят да лансират в тях млади свои сънародници.

^{Треньорът Вуядин Бошков и полузащитникът Синиша Михайлович идват от Войводина, правят фурор със Сампдория и работят заедно в националния отбор.}

За разлика от българите, хърватите капитализираха по най-добрия начин третото място от Мондиал’98. Само Oбщина Загреб построява за своя сметка 20 големи футболни терена с изкуствена трева и осветление, които до ден днешен се ползват от футболните школи в столицата. Вълната от този триумф и поредица от добри решения на тамошните власти превърнаха футбола в основен спорт за хиляди деца и юноши в цялата страна, разпознаваема в целия свят национална марка, която заслужено има собствен бутик на главния загребски площад.

Изградената през годините мрежа от контакти на Запад от стотици бивши играчи, които са продължили кариерата си като клубни треньори, мениджъри или футболни агенти помага за постоянната обмяна на информация, за организирането на стотици международни мачове между детско-юношески и мъжки отбори от бивша Югославия и страните от Централна и Западна Европа. Така комбинацията между географското положение и отворената ментална настройка към света помага на децата от Хърватия, Сърбия, Босна и т.н много по-рано да преодолеят своите балкански комплекси и да трупат безценен международен опит.

^{Хърватинът Бранко Зебец начело на Байерн в края на 60-те.}

Това дава отражение и в изграждането на треньорите, които доста по-рано са разбрали, че за формирането на топ играч са нужни талант и много работа, както и добро отношение, уважение и отдаденост към всички деца в отбора, покрай които ще развие водещият футболист на набора или клуба. Тамошните треньори в много по-голяма степен прилагат методика на работа, в която ясно са дефинирани целите в тренировъчния процес по възрасти и компоненти, с акцент върху многостранното двигателно развитие, техниката, тактиката и физическата подготовка в четирите главни етапа от детско-юношеското футболно обучение. Освен това в тези страни селекцията е подчинена предимно на футболните заложби, умения и познания, а не на физическото превъзходство в дадена детска възраст.

Ясно им е, че с повече едри момчета и акселерати в отборите си ще печелят повече детски първенства и турнири, но и че така рязко намаляват шансовете за професионална кариера, защото тези по-рано съзрели момчета имат огромно предимство срещу хронологични връстници, които са с 1 или 2 години назад в биологичното и менталното си развитие. Логично слабата съпротива не им позволява да се развиват с темповете, необходими за тази ключова възраст. При изграждането на топ играч трябва търпение и подкрепа към дребничките деца с футболен талант, чието тийнейджърско порастване закъснява и адекватно развитие на акселератите, които приоритетно трябва да играят с по-големи отбори, докато биологическата възраст на всички се изравни около 17-ата им година.

^{Футболна тренировка в Задар. От това игрище тръгват Модрич и Субашич.}

Тук трябва да се спомене остарялото схващане за водещата роля на спортните интернати, които вече са отречени в развития свят, защото от тях не излизат топ играчи. Големите играчи по правило идват от семейната среда. Главната причина е, че едно талантливо дете, което трябва да напусне семейството си, родния си град и клуб, за да отиде в школата на някой от грандовете на 12-13 години губи много повече, отколкото получава на и извън терена в големия град. В Хърватия и Сърбия децата, които идват от малки градове и села в столичните клубове се настаняват в приемни семейства на свои съотборници или в наети къщи, в които за тях се грижат треньори и възпитатели. Така тези момчета растат, учат и тренират в много по-малко стресова среда и във всеки един ден има възрастни, които да се грижат за тях, с които да споделят успехи и да решават проблемите си, да ги подкрепят, контролират и съветват. Овен това тези юноши се справят по-успешно с учението, както и с ежедневни задачи като чистене и готвене.

^{Весел петък в къщата на Динамо за юношите на клуба, които не са от Загреб. Миналата седмица момчетата се учеха да правят палачинки.}

Това им помага по-добре да се оправят в живота и по-лесно да се адаптират в западните клубове при трансфер. Не е случайно, че тримата последни български играчи от европейска величина - Бербатов и двамата Петрови, до 18-ата си година са живеели със семействата си, учили са и са играели в родните си градове и клубове. В последните години се нагледахме на поредица от провали на талантливи български играчи, които не успяха да се закачат за западните клубове, които ги бяха харесали, защото не бяха готови да научат езика, да работят допълнително за развитие на индивидуалните си пропуски в подготовката и да се адаптират към начина на живот в тези страни.

По отношение на психологията трябва да се подчертае, че в много наши малки и големи клубове от години битува лошо, неуважително и често обидно отношение на ръководители и треьори към играчите, което смачква самочувствието на едни, отблъсква други и често е причина за провала на много таланти, които така и не развиват потенциала си. Вина за общия срив имат и много родители, които създават нереално парникова атмосфера около децата си - това прекомерно разглезване, в комбинация с огромните амбиции водят до психологически кризи и доброволни откази от усилия за решаване дори на най-незначителни проблеми. Разбира се, че с такава "подготовка" преследването на сериозна професионална кариера е обречено.

Треньорите в Хърватия и Сърбия като цяло са строги, но очевидно подготвени, посветени и добронамерени в отношението си към всички деца в отборите - и към топ талантите, и към останалите. С тази постоянна подкрепа децата свикват да си помагат и да се справят с предизвикателствата на играта, без да се мръщят на треньорските критики, здравите единоборства, дъжда, калта, съдийските грешки или скромните съблекални. Казано с други думи, тези момчета са доста по-добре подготвени да се борят на и изън терена за постигане на мечтите си и то, спазвайки писаните и неписани правила на играта.

^{Щафетата е предадена. Треньорът Синиша Михайлович и халфът Адем Ляич в Торино през този сезон.}

Така вместо да се хвалят с тенекиени купи от детски първенства и турнири, клубове като хърватския Задар и сръбските Войводина (Нови Сад) и Раднички (Крагуевац) с гордост показват снимките на своите юноши правещи световна кариера. Разбира се, клубове като Динамо (Загреб) са превърнали изграждането и продажбата на футболисти в основен бизнес, вкарал в касата на „Максимир” над 100 млн. евро за играчи като Модрич, Пяца, Ковачич, Манджукич, Ловрен, Рог и т.н. Другите три ексюго гранда - Цървена звезда, Партизан и Хайдук всяка година подпомагат връзването на бюджетите си с трансфери за 2-3 млн. евро., а когато съдбата, представянето в евротурнирите и пазарът им се усмихнат могат да продават и за доста повече. Тази есен Хайдук счупи рекорда си с Никола - брата на скачачката Бланка Влашич, който отиде в Евертън за 10 млн. евро. Преди две години Цървена звезда продаде юношата си Марко Груич на Ливърпул за 7 млн. евро, а малко преди това Партизан взе 5 млн. евро от Бенфика за зациклилия в момента Лазар Маркович.

От всичко казано дотук не следва, че футболът в Хърватия и Сърбия е цъфнал и вързал, а само че с близки социални, демографски и икономически показатели и въпреки многото сходни проблеми те произвеждат топ играчи в пъти повече от нас. А това дава положително отражение на представянето на националните им отбори, популяризирането на играта в двете страни и все пак вкарва в част от клубовете им свежи пари, изкарани от футбол. Първенствата и на трите държави са далеч от стандартите на Топ 5, а грандовете им имат нездравословна зависимост от политическата конюнктура и проблеми с някои от ултрасгупировките си, в които има висока концентрация на хулигани, националисти, а често и на различни криминални типове.

Въпреки това съвременните статистически игрови показатели на сръбското и особено на хърватското първенство са малко по-добри от тези в нашата Първа лига. Съседите правят повече офанзивни подавания на мач, работят с топката с по-малко докосвания, преодоляват повече защитници с пас на мач и по-често отиграват топката в посока, различна от тази, от която са я получили. Макар и с малко, техният футбол е по-бърз, техничен, нападателен, комбинативен и непредсказуем от нашия.

^{Дербитата между юношите на Хайдук и Динамо са оспорвани, но зрителите не създават никакви скандали.}

По правило терените и в трите първи дивизии са лоши, а стадионите остарели и с рехава посещаемост, но за сметка на това децата и юношите в Хърватия и Сърбия имат доста по-голям достъп до качествени занимания с футбол. Дори и да е не при кой знае колко по-добри условия, то често е при по-голяма конкуренция от клубове. Дори и в малки общински градчета, а има и много повече треньори, осъзнали и прилагащи главните принципи на обучение. След това идват мачовете с отбори от Унгария, Австрия, Швейцария, Чехия, Италия, Германия и т.н., в които треньорите, децата и отборите им се срещат със сериозни международни противници. Накрая остава коректното налагане на най-големите таланти в мъжкия футбол, изявите в евротурнирите и/или с националните отбори и трансфера в подходящ за развитието на конкретния играч клуб.

В същото време у нас има неадекватни общинари, футболни шефове и треньори, които правят всичко по-силите си, за да съсипят бума на детския футбол и да обединяват или задушават нови и добре работещи малки и големи клубове, защото тази засилваща се конкуренция застрашава рахата им в блатото на имитацията и безвремието. Понякога това се прави от обичайна за тези ширини завист, друг път от криворазбрана омраза, но най-често от досадна глупост, защото само повечето силни мачове през годините в детско-юношеския футбол могат да изградят подготвени играчи от европейска величина. Такива, каквито България не е създавала от десетилетия…

Често трамплин към първенствата от Топ 5 за играчите от Хърватия и Сърбия са един-два успешни сезона в силни отбори от първенствата на Швейцария, Белгия, Русия, Чехия и Полша. Оказва се, че подобни отбори са таванът в кариерата на повечето от най-добрите български играчи в момента.

^{Хърватите Нико Ковач и Анте Ребич се справят добре този сезон в Айнтрахт. В отбора има и двама сръбски национали.}

Изводите могат да се групират в три главни направления. (1) Хърватия и Сърбия имат много по-сериозна мрежа от работещи футболни контакти с бивши и настоящи играчи, треньори и мениджъри в Централна и Западна Европа, която осигурява важен обмен на информация и методика, на отбори и играчи, а след това и много повече възможности за трансфери. (2) Така се осигурява правилно целеполагане в селекционния и тренировъчния процес, както и по-голяма загриженост за развитието на всяко дете. Повечето клубове в Хърватия и Сърбия са на видимо по-високо ниво на работа в теорията и практиката спрямо мнозинството от българските школи. (3) Хърватия и Сърбия имат много повече клубове в големите и малки градове, както и в големите села, в които тренират много повече деца и юноши, отколкото в България. В момента нашият футбол наваксва с най-голям успех изоставането си именно в областта на масовостта, което е задължителна предпоставка за атакуване и на другите две цели.

^{Децата от Западните Балкани много по-рано започват да трупат солиден международен опит и това им помага в кариерата им на професионални играчи.}

Съумеят ли повече български клубове в обозримо бъдеще да вдигнат нивото си на работа и да бъдат готови за талантите, които тренират при тях, то и изграждането на топ играчи няма да закъснее. Важно е обаче, клубовете, които ще ги налагат в мъжкия футбол, да минат на по-високо организационно ниво и да търсят приходи предимно от футбол (трансфери, билети, евротурнири, продажба на фенски артикули, тв права, спонсори и рекламодатели), за да са мотивирани да развиват младите си таланти, а не да разчитат на токсичните пачки от антифутбол (политически зависимости, финансови схеми и манипулиране на мачове).

Ако десетина наши играчи се наложат в първенства от Топ 5, вече ще имаме основание да очакваме и класиране за голямо първенство на националния отбор, а с това и ново, надявам се, по-дълготрайно, успешно и устойчиво възраждане на българския футбол.

Още по темата

13/11/2017

Футбол

Хърватия и Сърбия отсрамиха Балканите по пътя към Световното в Русия

04/07/2017

Лица

Влада и Видич – приятелство по-силно от смъртта

Следете новините ни в GoogleNews