Село Бисер година след потопа

Последна промяна на 04 февруари 2013 в 16:51 8440 0

Баба Тяна

 

„Това не е сън да го изсъниш“. Така баба Тяна отговаря на въпроса как е в Бисер една година след наводнението.

Помните баба Тяна, нали. Това е онази жена, на чието лице сякаш целият век се е отпечатал. Снимката й, направена от Жоро Хаджиев от OFFRoad-Bulgaria.com, обиколи всички медии.

Членовете на форума бяха първите, които се притекоха на помощ, когато миналата година на 6 февруари се скъса стената на язовир „Иваново“ и приливната вълна заля село Бисер.

10 души загинаха, 6 от тях са от Бисер.

Година след трагедията екип на OFFNews.bg отиде в Бисер, за да види как живее селото година по-късно.

Приятна изненада е, че голяма част от обещанията са изпълнени.

Вече са построени 30 къщи с даренията, събрани в сметката на БЧК и от отпуснатите средства от фонда за бедствия. 2 са започнати и в момента са на груб строеж с покрив. 1 къща е построена с частни дарения от нотариуси. Друга е построена с дарение на дарител от Стара Загора, трета е дарение от община Бургас.

Остават да се построят още 21 къщи. Средства за тях има, строителните работи ще започнат с оправянето на времето.

Хората обаче още не могат да забравят какво са преживели в оная сутрин на 6 февруари 2012 г. Вероятно и никога няма да забравят. Ето как звучат историите им година по-късно.

 

„Когато ми се обадиха от община Харманли и ми казаха евакуирайте се, мислех, че имаме повече време, но уви. Успях да кажа само на няколко души, които бяха край моста: бягайте. За секунди се качих ей там на втория етаж с още един човек и така се спасих“. Това разказва Златка Вълкова, кметицата на потопеното точно на този ден преди година с. Бисер.

Този слънчев февруари с нищо не напомня миналогодишните порои, когато се скъса стената на яз. Иваново на около 12 километра оттук и над 4 милиона кубика вода се спуснаха по долината на реката, течаща през селото. В рамките на 40 минути, преди да се отече, триметровата вълна смля около 50 къщи в селото, погуби шестима старци и десетки животни.

Сега от моста над реката, в който се е блъснала гигантската вълна се виждат стърчащите в селото трикольори. Те с относителна точност указват сцените, където се е играла трагедията преди година – знамената са върху новопостроените 34 къщи на хората, чиито домове били сдъвкани от вълната. Остава да се построят още 21 къщи. 

Точно до моста има поляна с детска площадка, а до нея – заведението на Елена. Шарена детска пързалка, едно весело влакче с вагони от пънчета с цветни капачки за осите на колелата и пъстро боядисани грънци са визуална терапия за ужаса отпреди година, когато тази поляна е била погълната за секунди от приливната вълна с късовете лед и дървени тарани, изтръгнати от корените. 

Елена още не може да отвори дума за случилото се, без да заплаче. Разправя как се е спасила, качвайки се в по-високата част на селото. Наглед непоклатимият пет-тонен камион за чистене на сняг, който сега кротко се припича на зимното слънце вън, е бил влачен 100 метра от вълната. Минути след прилива само единият от фаровете на кабината му стърчал над водата. Едната кола на семейството пък била спряна от един стълб във вертикално положение, а отгоре на бронята й висяла като удавник лисичата й кожа – за вдъхновение на фотографите.

Сега Елена има чисто нова къща, но все още живеят тук, в заведението. „Ами хубава е, нова, но... това не е моят дом“, казва тя през сълзи, „нямаме нищо вътре, все едно никога съм нямала маса и столове“. Макар и хубава, новата къща още не е дом, не е опитомена и засега по-скоро е недвижим знак, че животът няма да продължи постарому – добре познатата обстановка, в които иначе Елена би могла да избяга от спомена за 6 февруари 2012 г., я няма.

„Това не е сън да го изсъниш“, както казва баба Тяна, която живее на една по-горна улица, която вълната е пощадила. Снимката с разплаканите й сини очи обиколи цяла България след бедствието. Тя е „кварталният полицай“, както шеговито я нарича кметицата на селото – знае всичко, грижи се за стареца си, за къщата и за градината, и постоянно е в движение. Разтропаният усмихнат 80 и кусур годишен „шериф“ свободно говори каквото му е на сърце. Като я питаме каква е версията й за виновниците за скъсаната язовирна стена, казва: ами всеки тук ще ви каже, че кметът на Харманли си въдеше рибата в язовира – хората след туй вадиха шарани от дворовете. „Аз нищо не крия, не ме е срам и не ме е страх“, заявява старицата. Действително, из дворовете след наводнението били намерени стотици едри шарани, които, казват местните, били развъждани в яз. Иваново от сина на харманлийския кмет Михаил Лисков.

Хората не са единствените, които се окопитват от случилото се. Мъжът на Елена има кон, който е със статут на домашен любимец, не на добитък. В кошмарната сутрин единият крак на животното бил затиснат от падналите при потопа оборски греди и то останало под водата. Само главата му стърчала отгоре. В този леден капан то прекарало неподвижно около 24 часа, преди да го освободят. „Като го извадихме, чупех лед от него – не знам как оживя“, разказва стопанинът му. Сега кончето се страхува от вода.

Един мъж на средна възраст, който загубил и двете си къщи и вече има нова, разказва, че всичките му животни измрели, но за сметка на това успял да спаси възрастната си майка. „Качих я в колата и точно като тръгнахме, вълната ни подгони по улицата. Сега уж всичко минало, но майка ми три пъти пада, два пръста загуби – ей тъй, на психична основа“. Прасетата квичали, кокошките но нямало как да им помогне. Преди да се спуснат към колата, успял само да пусне магарето и оставил отворена входната врата, за да избяга. „То обаче помислило, че ще го храня и ме чакало, и ...“, махва с ръка мъжът.

Пресичаме един бивш двор, за да ни покаже къщичката на възрастното семейство, което загинало в потопа. Те са били пенсионери, преместили се от София в Бисер, за да изживеят по-спокойно есента си. Ей там, сочи човекът към улицата, ги е заварила вълната. Жената била излязла и мъжът, научил, че трябва да се евакуират, се спуснал на улицата, да я пресрещне. Водата, изскочила иззад къщите, ги уловила на крачки един от друг. Намерили телата им през няколко двора по-надолу по течението.

В разказа за сцената се включват още неколцина души от околните къщи, които межувременно са ни наобиколили. „И все пак, слава Богу, че това стана на сутринта - ако беше в 5, тук щяха десетки хора да са издавени. Като дойде вълната отвсякъде се чуваше само „бум“, „бум“ - от падащите къщи и кухни“, казва един от съседите.

Сред тях има друго семейство пенсионери. С тях, във вече подменената къща, живее възрастният баща на жената. В нощта преди кошмара хората на няколко пъти ходили до реката – последно в 3 часа сутринта, за да проверят докъде я е вдигнал дъждът. „И на сутринта ми звънна телефонът. Синът ми. Каза: майко, веднага излизайте на покрива! Скъсала се е язовирната стена и към вас се носи 8 – метрова вълна. Нямате време да бягате, всеки момент ще е при вас, излизайте веднага!“, разказва жената.

Нямало как да излязат на покрива през капандурата и само успели да вдигнат стареца, който живеел на долния етаж. Излезли на балкона, който гледа към реката, защото той бил отделно пристроен върху 4 стабилни колони. Оттам наблюдавали как „цунамито“, както го нарича жената, поглъща къщи, хора и животни. „Водата заля първия етаж догоре и като текна през чучура в балкона, стиснах мъжа ми за ръката и казах: добре поне, че сме двамата“.

Година след наводнението два въпроса продължават да стоят. Единият е защо още няма виновен за скъсаната стена. Хората вече не вярват, че някога виновник ще се намери.

Другият въпрос е в колко точно се скъсала стената, колко време е пътувала вълната от Иваново до Бисер и можело ли е селото да бъде предупредено поне няколко минути по-рано.

Питаме дали трагедията е сближила хората в селото. Отговорите са разнопосочни. Елена си спомня как леля Венка дошла още същия ден с тенджера боб. Но много хора, чиито къщи не са пострадали, изобщо не помогнали на бедстващите.

Тема, която разделя селото е дали новите къщи не са прекалено хубави. Повечето от срутените къщи са били от кирпич и новопостроените на тяхно място сега бодат очите на някои от съселяните. Други пък казват, че когато ти е паднал домът, който си градил с години, няма компенсация, която може да потуши мъката по него и ужасът от преживяното.

Всички обаче са съгласни с едно – че след трагедията са видели много доброта от непознати хора. Една от жените с напълно рухнала къща разказва, за огромен пакет, който получила от жена от Добрич. В него имало всичко небходимо – храна, дрехи, бельо, посуда, завивки. И най-отдолу плик с 20 лева и бележка да си купят и малко месо, защото не посмяла месо да изпрати с колета.

С много любов се говори за OFFRoad-Bulgaria. И за това, че първи дойдоха, и за ботушите и дрехите, които донесоха и които хората още носят. И за пералните, с които цяло село се переше в първите седмици след бедствието.

Селото продължава да издирва онези момчета с лодката, които отивали за риба и се озовали в Бисер точно в момента на трагедията. Спасили са много човешки животи. В ужаса хората не запомнили имената им, запомнили само, че са от Димитровград.

 

Милен Енчев, Сергей Антонов, Лъчезар Ангелов, Владимир Йончев

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X