Автор: Ася Сократова*

Имам една мечта. Не само една, разбира се, но една главна.

И тя е да видя поне веднъж българите обединени, застанали зад една кауза. Да сме единни поне веднъж.

За протестите иде реч. След като започнахме да протестираме срещу правителството, почти веднага се опитаха да опорочат всяко желание за промяна, тръгнаха и квалификации - сини комунисти, платени, красиви и сити...

Това последното не звучи зле. Но пишещите тези епитети не проумяват, че ние, новопоявилите се млади и красиви, не сме расли в сложни идеологии, в липсата на свобода и елементарни човешки права, не сме се научили да се нагаждаме според обстоятелствата и да се оправдаваме защо сме постъпили така или иначе.

Аз не обичам да давам квалификации на хората не защото не мога. Напротив. Много добре разбирам защо хората са такива, а не други. Но и да изрека лоши думи срещу някого, това няма да помогне. Особено на мен.

Протестите наистина трябва да продължат, докато и последеният човек в нашата „бедна” страна не проумее, че от него също зависи нещо.

И макар да викаме „оставка”, много добре знаем, че сме все още глас в пустиня. Защото онези, които не гласуват отдавна или по принцип, се прибират вкъщи вечер, сядат пред телевизора и зарейват нейде безучастен поглед. Всички познаваме този поглед. И аз не знам как да накараме повечето хора да мислят осъзнато и справедливо.

И не знам дали трябва нещо наистина страшно да се случи в България, че всички българи да се обединим зад една кауза. Сега се сещам за едно предсказание на Слава Севрюкова, която казва, че България ще тръгне напред едва след като част от Източните Родопи бъде отцепена и взета от друга страна. Едва тогава всички българи щели да тръгнат като един.

Питам се дали трябва да се случи това?

Дотогава комунистите подобно на хлебарки ще идват периодично през 2-3 години вкъщи. Нищо че правиш всякакви опити да ги прогониш. Ти не искаш хлебарки в къщата си, искаш да изгониш тях, а не ти да напускаш дома си, нали?

И мисля, че протестите не са само за оставка. На повечето хора, които се събираме там, ни харесва, че можем да се чувстваме част от едно цяло, под звуците на барабаните и тъпаните, които наподобяват на музиката от „Властелинът на пръстените”. Сещате ли се момента на битката, когато орките приближават...

На мен свирките и вувузелите не ми звучат оглушително. Напротив - имам чувството, че съм жива, че потокът от мисли може да тече безпрепятствено.

И не на последно място, виждам много готини хора - и млади, и стари, дошли по двойки, семейному или поединично.

Там, сред цялото, идеята, че всички хора сме братя и сестри, не изглежда като утопия.

*Текстът ни беше изпратен от нашата читателка Ася Сократова, автор на два романа.

Още по темата

23/08/2013

България

Държавата е в съзнание, но управляващите са в без-съзнание

20/08/2013

България

От едната страна са Петното и Шамара. А ето кои всяка вечер са срещу тях

13/07/2013

Анализи и Коментари

Какво ми каза един противник на протестите...