Матр’иялът не е лош! Той не е виновен! Той само се ражда, живее и работи във Затвора. И в Затвора ще умре. За матр’иялът боже-то, царя, господаря и бащицата е само един – Надзирателя. Матри’ялът се надява всеки ден за поне една допълнителна трохичка хлебец към канчето с водица. За матри’яла съкилийника е враг, гладно гърло, мръсен звяр готов да открадне оскъдната му дажбица, ако само за секунда я изпусне от очи. Той на ум попържа, но на глас се моли само за солчица, за одеалце и за свещица на която да се топли зимъска. Той не познава Свободата и прекрасните ѝ цици. Затова, когато понякога се случи да зърне синьото небе, през някоя недосегаема, неволно забравена открехната врата, той примижва срещу светлината. И се мръщи и се въси! И сам я захлопва!

А понякога, рядко, веднъж на 15 години, иззад дебелите стари стени, дочува приглушени звуци – някакви странни гласове, барабани, свирки, детски смях. Матри’ялът трескаво търси Надзирателя с очи и пита: “О Боже, какво става??”, но чува само:

Нищо, Бай Иване, … нищо! Нали съм ти разказвал за онези мързеливите, голите, дето с крясъците си не те оставят да спиш спокойно цяла нощ? Това са Онези, които преяждат, а сега искат да откраднат и последната ти коричка хлебец! Но, ..  АЗ съм тук, Бай Иване! АЗ съм с теб и АЗ те пазя! Ние сме приятели, нали! Между другото, какво ще кажеш утре, или други ден, някога, по-нататък, ако намерим за теб и една трошичка Сиренце?

Сиренце! Бай Иван моментално забравя гласовете на разбойниците отвън, и любовта към Надзирателя изпълва огромната празнина в сърцето му. “Затвор! Затвор! Освободете Народа!” – приглушено крещят полуделите и почти нищо не им се разбира. “Крепост! Крепост! Храна!” – нашепва Надзирателя в ухото на Бай Иван и отчупвайки поредната нищожна трохичка сиренце, затяга още повече невидимите окови впити в душата му.

Същата вечер Бай Иван е щастлив! Той пирува с дневната си дажба. Приклещен зад непробиваемите и невидими стени, той сънува с отворени очи. И точно защото не е лош матри’ял, по човешки, с трепереща ръка, дори е склонен да предложи половината си залък на най-добрия си приятел – Надзирателя. Бай Иван празнува, но в Затвора няма Моцарт. Със замъглен от евтината шльокавица поглед, потънал в безвремието на доживотната си присъда, Бай Иван понякога избухва в радост. Щрака с пръсти, качва се на масата и дрезгаво припява: “Само да те гепна ..”, или пък “Ооой, тигре, тигреее .. “.  Чалгата е неговата вечерна разходка из лабиринта на Червения Затвор. Там има цици, но нямаСвобода. А Надзирателят гледа отвисоко и студено, пресмятайки съдбата на Народа. И единственото което го плаши до смърт, е да не би отнякъде да се появи “Оставка Кючек”. Защото знае, че тогава с него е свършено!

А Бай Иван се чуди защо толкова често, особено когато се почерпи, плаче без причина…