Откъс от последната глава на книгата "Наш ред е!" на лидера на студентските протести през миналата година Ивайло Динев.

Протестиращият от последните години не признаваше легитимността на представителството. Протестиращият не предлагаше партийна алтернатива. Не скандираше какво иска. В словата си той по-скоро критикуваше и отричаше. С културата си предлагаше един друг свят, една друга система на живот. И това бе важното. С революционните институции и правила, Протестиращият се отличаваше от недоволните граждани, които със самото си поведение утвърждаваха сякаш напук на себе си статуквото.

Протестиращият из целия свят бе чул твърде много лъжи, твърде много празни обещания. Бе жертва на твърде много задкулисни игри, твърде много лицемерие. Твърде много фалшиво лидерство.

Да не се лъжем, Протестиращият се изправяше навсякъде срещу една и съща олигархия. Олигархия, съществуваща в републики, в монархии, в диктатури. Олигархия, пробиваща си път в беззаконие, но и там, където властва привидно законът. Олигархията е елитът, който монополизира икономическите ресурси, разпределя хора в институциите и ги направлява. Олигархията не е червена. Тя е безусловно извоювала правото да избира какъвто цвят си хареса. Тя не е в Парламента. Тя е зад него. Тя притежава банки, корпорации, медии. Политиците са нейните пионки. Народът правилно усеща: „Живеем във фасадна демокрация!”. „Има различни политици“, казват някои само за да не бъдат като Бай Ганьо. Къде са? Защо не реагират те? Защо в опозиция са големи революционери, а когато заемат властта, утихват?

Трябва да осъзнаем един факт: нито едно правителство досега не е било на мнозинството; всяко правителство е на елита.

На редовия депутат не му пука. Каза го Миков преди окупацията, а после бе избран за лидер на партията. Редовият депутат е научен от по-опитните, че в политиката винаги ще има задкулисие, защото „Така е било и така ще бъде.” Ще се примирим ли?

Проблемите, пред които се изправяме, нямат решение от национален мащаб и няма да заживеем щастливо изведнъж, нито пък борбата ни някога ще спре, защото сме жертва на глобални проблеми и на вечното човешко желание за надмощие. Грешките, които допускаме обаче, са стъпки, заради които вървим тромаво към действителна промяна. Не бива да изпадаме в интелектуален провинциализъм и пещерен антикомунизъм – протести не се случват само в България, не се случват само в бившия Източен блок. Протестите не са само срещу „Червени боклуци!”, нито пък са просто за „Оставка!”. Не забравяйте, че едни от най-големите комунисти, станаха най-бесните капиталисти и приватизираха на бърза ръка страната. Отдавна не идеите движат политическия свят, а звукът на парите и мисирът на нефт. Протестите никъде по света не са единствено за смяна на управляващите. „Не искаме подмяна, а промяна!” са лозунги от улиците в Ню Йорк и Мадрид, София и Рим. Промяна в морала, в системата, в начина, по който живеем. Не се лъжете, че оттатък е по-добре. Че се живее приказно и прекрасно. Не бъдете жертва на манипулацията. Ядоха бой протестиращите срещу Путин, но още по-здрав бой изядоха окупаторите на Лондонския университет. Властта навсякъде се страхува от теб.

Множеството демонстрации през последните години доказват теза, лавираща от десетилетие – представителната демокрация е в колапс, а не просто поредното правителство. Оставете настрана разни шамани да говорят за „Края на историята” и победата на либералната демокрация. Това са автори, които осъзнават, че пишат глупости. Оставете настрана послушния избор на „По-малкото зло”. Хегел греши, независимо от количеството бюлетини, следващият парламент няма да стане по-качествен. Нито пък по-легитимен. Следващите господари няма да се превърнат ей така в по-морални само защото ти си протестирал. Това е поредният опит да те успокоят, да се примириш, да изтлее революционният ти дух.

Пуснете сетивата на свобода. Не усещате ли духа на промяната? Живеем в историческо време, време, в което за първи път в историята обикновеният човек се появява като субект, а не като обект на политиката. Отминаха дните на синдикатите, тези позорни и корумпирани организации, отминаха дните на партийните манифестации. Ние притежаваме инструментите, трупаме знания свободно и безплатно. Не сме зависими от институциите на елита, не сме войска, която те направляват. В твърде информиран свят живеем, за да бъдем заблудени да убиваме другия. Ние можем да сме независими.

Пред нас, протестиращите, стои мисията: да се борим за реална демокрация. И това е пътят напред. Дълбоко в себе си смятам, че има начин да се справим с причините, довели света до ситуацията днес. Един от тях е като се даде правото на хората да взимат решения по-често. С отговорността ще порастваме всеки ден. Ще се научим, докато вървим. Бавно, защото целта е революционна, но пътят е еволюционен.

Ако не успеем да се организираме, ако не създадем свои структури, ако не комуникираме помежду си, ако не пробием в обществото чрез автентични потоци на влияние – собствени медии и говорители, ще дадем възможност на стари хиени да върнат света назад.

Не победим ли с мисията за по-директна демокрация, ни очакват два неприемливи сценария: настъпващият консерватизъм и ислямският фундаментализъм. Накратко – еднолична диктатура или теокрация, насилствена вяра в религията и цензура, запазване на националните традиции, но едновременно с това ограничаване на свободата, постепенно смазване на личността за сметка на колектива. Сиреч – стремглаво бягство към миналото. Ще го позволим ли?

Но най-голямата опасност, пред която сме изправени, е собственото ни заблуждение. Никой не притежава монопола над истината, над „правилния“ път към бъдещето.

Най-големите трагедии в историята на човечеството са били повеждани от хора, които са се смятали за месии. Може би техните идеи са били прекрасни, но действията са връщали човечеството назад – към варварството. Ако това се случи в страната ни, тогава антикомунистите ще избият бившите комунисти, така както комунистите избиваха монархистите. Нищо демократично. Не бива да забравяме – никой не притежава правото да отнема животи и да насилва.

Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината”, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия”. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията на ранобудните обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. Тя бе пропита от чист дух на релативизъм. Всеки имаше правото да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, независимо дали е съгласен или не.

Друг проблем, с който активистите имаме нужда да се справим, е: да спрем да обвиняваме – „Хората са глупави”. Хората избират реда и сигурността, защото не им се предлага стабилна алтернатива какво следва след разрушаването на настоящия обществен ред или правителство. Не бива да се изпада в интелектуална надменност. Не бива да виним онези, които не дойдоха на площадите, когато ние ги поканихме. Не бива да се заблуждаваме, че каквото говорим, е достигнало до всички кътчета на страната и сме били разбрани. Не бива да обвиняваме. Това е деструктивно и разединяващо. Консервативната нагласа у мнозинството е породена от мисълта, че настоящето, макар и нетолкова красиво, е по-удобно от несигурното бъдеще. Заради тази нагласа човешкият вид не е изчезнал. Така че никак не бе за учудване как реагира обществото: то подкрепи студентите и сметна борбата за справедлива, но малко хора посмяха да жертват сфера от настоящия си живот, за да ни помогнат физически. Моралната подкрепа, а не физическата предполага очакване. То е подкрепа в аванс и означава: „Вярваме ви, вие сте нашите деца, непокварени и непокорни, кажете сега какво да правим?”. Онова, което достигна до народа, бе лозунгът „Оставка” и критиката към правителството. А после? Нищо. „След оставката накъде?” - нямаше ясен отговор в публичното пространство, нямаше единство в мненията. Така към редовия българин през телевизора пристигаше информация за пълно разграждане и отричане, но нищо градивно. Каквото направихме в никакъв случай не бе достатъчно.

Имаме нужда да разберем два факта: за да се случи промяна, се изисква първо – осъзнато участие на мнозинството от хората, второ – алтернативни институции и правила, които да заменят диктуващите обществения живот днес. Задължението на активистите е да изработят вторите и да създадат локални примери, какъвто бе окупацията. [1] Чрез тях могат да се изведат революционни ценности за солидарност и автономност, които да бъдат в основата на проекти за бъдещето. Без перспектива е всеки протест, в който няма стратегия за алтернативно управление. Всеки протест, отричащ едни за сметка на други управляващи, е бетониране на подмяната.

Ние сме в силата си и в правото да предлагаме алтернативи на локално ниво и да променяме части от системата национално и глобално. За някои от тях дори няма нужда да си на улицата всекидневно. Просто върши това, в което си добър, с мисълта да помогнеш на другия. Революцията може да бъде дори това, което правиш всеки ден.

Липсата на постоянно разбирателство между хората, появата на низки човешки чувства като завист и злоба, неосъзнатото притегляне да подчиниш, задоволяването на садистични желания, появята на умора и тракането на съмнението, загубата на увереност или прекалената надменност, лесното отвличане на внимание или концентрирането само около една идея. Все неща, от които можеш твърде бързо да се отчаеш не само от страната си, но изобщо от човешкото същество. Докато не се досетиш, че ти също си човек. И във всеки един от нас се таи лошото и доброто, проявяваме и двете, спотайваме едното, блокираме го от време на време.

Липсата на желание за намеса в политиката, ниската политическа култура, отвращението от обществения живот, цялостната апатия, следването само на личния интерес, безпределното консуматорство, повсеместният конформизъм, болезненото нехайство, нежеланието за справяне със собствените проблеми, мисленето, че държавата е виновна и длъжна за всичко. Все характеристики на много поколения, с които за един месец нямаше как да се справим. Но окупацията бе онзи вой сред бъркотията, който каза: „Ние сме младите! Можем да променим бъдещето! Всичко зависи от нас!“.

Струва си да се замислим върху ефекта от протестите през последните години. Те не успяха да променят коренно настоящето, нито постигнаха целите си. Благосъстоянието на хората не се повиши, нито корупционните схеми спряха, а за мнозинството политици моралът си остава порок. Правителството падна далеч след като уличните протести се превърнаха в монотонна разходка на стотина възрастни. И едва за малцина уличният бунт предизвика разкола между олигарсите. Мнозинството усеща, за кой ли път, намеса зад сцената.

Една част от последствията са неблагоприятни: нова вълна на отчаяние – поради усещането за политически неуспех – както сред активисти, така и сред наблюдаващите. Част от тези, които до този момент не протестираха, ще впрегнат дисаги по други държави, защото „Повече така не може!”. И това ще бъде техният последен вот на недоверие към политиците. Протестът ги е научил на едно: тази държава има проблеми. Не ги е научил на друго – ти можеш да си решението. Някои бунтари ще утихнат в тишината, тъй като са им дошли в повече обиколките по паветата и полицейските лакти. И сред новините ще продължат да упорстват най-вече онези, които са зависими – финансово или психологически – от протестната вълна. Без никакво овъртане и илюзии, бъдещето ни е осеяно с размятане на партийна кал и разяждане от хищни, корпоративни тении. Каквото и да се направи в подобен развой на събитията, няма да доведе скоро до видима промяна.

За разлика от политическия успех, окупацията постигна много в културата ни. Поколенията оттук насетне биха могли да бъдат по-автономни и революционно настроени. Трудно биха признавали институции и фалшиво лидерство. Рядко биха се излъгали от думите на политиците. Биха се организирали много по-лесно, защото окупацията бе пример, повей на вдъхновение, което доказва, че дори една малка група хора може да обърка сценария на олигархията, да привлече обществената подкрепа и да създаде своя независима територия. Макар и да не го разпознаваме, 2013 година породи нов вид съществуване в битието. Стотици хиляди българи обикаляха улиците на градовете, усвоявайки пространствата, хиляди студенти създадоха свои минирепублики в окупираните университети и зали. Задаваха въпроси и търсеха отговори заедно. Оставиха настрана временните наслади, за сметка на жертвата за общото благо. Наричаха университета дом и за първи път осъзнаха ценното да бъдеш студент. Усетиха силата на студентската общност и научиха, че не са малко будните. Много от тях преди това страдаха, защото се чувстваха самотни в борбата си срещу отвратителното, а сега най-сетне намериха своите съмишленици. „Българската пролет” промени културата ни. Заради 2013 година и Ранобудните студенти ознахме, че българското общество все още има потенциал.

След преживяното осъзнавам, нужни са ни институции и правила, които повече вдъхновяват доброто у нас, а не просто заключват лошите нрави и наклонности. Институции, които да дават криле, защото нито една промяна няма да бъде действителна, ако не бъде революция в съзнанията. И не говоря за това от утре децата да ядат повече зеленчуци, вместо месо, да гледат една телевизия пред друга – това е личен избор; имам предвид – да отглеждаме бъдещите поколения с любов и да ги научим на отговорност, самостоятелност и солидарност. Преди всичко друго светът има нужда от просвещение и просвещенци, от по-устойчива промяна в училището. В образователните институции да се започне със смяна на модела и учебния материал. Децата ни ще порастват с дни, ако участват в часове по гражданско образование, ако дебатират повече помежду си, ако бъдат поставени в среда, която мотивира взаимното достигане до успеха. Вместо да се гледат рано сутрин пред огледалото и да си казват колко са умни и красиви, активистите повече от всеки друг се нуждаят от опознаване на страната и изслушване на гласовете от селата, от пенсионерските клубове, от цеховете, от крайните квартали. Обществото ни се нуждае от разговори очи в очи, от действително съжителство, от солидарност. Убеден съм – ако настоящите естествени лидери влезнат в училищните стаи, ако хвърлят сили в просперитет за мнозинството, след време ще имаме насреща армия от революционери, носители на просвещенски ценности, иноватори в своите области и морални политици. Те просто ще преобърнат страната.

Окупацията бе само началото.

Бележки:

* "Цезурата е нещо като срез на историята, прекъсване на мига. Тя е сила, която дава възможност историята да се преобърне. Това, което правите тук, е като че ли именно такава цезура, момент на прекъсване на историята. Бъдещето не е някъде там, то е именно тук, в тази цезура." – Думи, произнесени от японският философ Ясуо Кобаяши пред студентите, окупирали Софийския университет. Уточнение направено от българския философ Боян Манчев: "Спомняте си, това е музикално понятие, но един голям немски поет и философ, Фридрих Хьолдерлин, го използва в своите коментари на гръцката трагедия. Това понятие по-късно е усвоено от един от големите философи на миналия век – Валтер Бенямин, който го превръща в ключово понятие за мислене на историята."

[1] Други локални примери, породени по време на протести или след тях са: социални и солидарни центрове – независими места със своя автентична и прякодемократична култура; асамблеи, организирани пред Народния театър зимата и на „Орлов мост“ през лятото.

Източник: Живот след капитализма