И спасителите се нуждаят от спасяване

Донякъде изненадващо тази година Денят на спасяването на българските евреи по време, когато сме в коалиция с Хитлерова Германия, бе отбелязан с многолюдно шествие на толерантността, инициирано от Организацията на евреите в България „Шалом” и Столична община. То още по-изненадващо завърши с официална церемония на преклонение пред трагедията на 11 343-та евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и град Пирот, депортирани в нацистките лагери и почти всичките намерили смъртта си там.

Казвам изненадващо, защото спасяването на българските евреи през 1943 година продължава, сякаш, да не е част от културната ни идентичност и да не откриваме в него повод за особена национална гордост. Да звучи някак екзотично, като тема за либерали, интелектуалци и правозащитници, далеч от ценностите на масовия човек. Да влиза в противоречие с наложилия се модел на патриотизъм, който настоява на „българщината” ни, но не и на толерантността ни, нещо повече – приема толерантността като заплаха за българщината. Последното доказателство за това е, че 65% искат в България да живеят само българи, което ни поставя на първо място по расизъм, според проучване на “Галъп” в 10 балкански държави. Плашещо е, че национализмът, избиващ на нацизъм, е успял да промие мозъците на почти две трети от нас. Как можем да очакваме, че те ще се трогнат от спасяването на евреи?

Десетилетия наред то бе обект на принудително мълчание и изтласкване от колективната памет – беше немислимо да си представиш образа на Димитър Пешев, например, сред националните икони, да поставиш до хора, борили се за свободата на българите, човек, борил се за свободата на евреи. И хайде, за комунистите е разбираемо да не искат да си го спомнят – Пешев и другите депутати, подписали се с риск за живота си срещу депортирането на българите от еврейски произход, не само, че след Девети септември не се приемат за герои, но са осъдени от Народния съд, половината от тях на смърт. Което не пречи на същите тези комунисти в циничните им самоидеализации да настояват, че баш те са спасили българските евреи.

Много по-трудно обаче е да се обясни защо героичният жест, спрял депортирането им, не предизвиква достъпна солидарност и след Десети ноември. Едва по повод седемдесетгодишнината от събитието то влиза в дневния ред на обществото, следствие от персоналните усилия на отделни академични, граждански и политически фигури, става предмет на конференции, медийни формати, дори на телевизионен сериал (отделен въпрос с какво качество). Резултатът обаче пак не е кой знае колко окуражаващ – Израел далеч повече оценява съпротивата на българите тогава, отколкото я оценяват българите днес. Разбира се, ако не броим употребите й за пиар на правителството, който трябва да внуши в международен план, че то е политическият наследник на спасителите.

Иначе упорито се възпроизвеждат не само националистичните стигми, но и комунистическите манипулации във възприемането на събитието, което пролича и сега в неглижирането на ролята на Цар Борис III (не без основание синът му се оскърби, че той не бе споменат по време на шествието). Достатъчно е да припомним, че една от хипотезите за смъртта му през 1943-а (на 49-годишна възраст) е, че е бил отровен по поръчка на Хитлер именно защото се противопоставя на депортирането на българските евреи. Трябва да се признае обаче, че колебливостта в отношението към Цар Борис III произтича и от еврейската общност заради това, че през 1940-а подписва насочения срещу нея Закон за защита на нацията.

През годините с още по-плътно мълчание от спасяването, разбира се, е покрито неспасяването на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и град Пирот, които тогава са под административното управление на българските власти. В този смисъл, официалната церемония на почит пред тяхната жертва преди дни се случва за първи път, заради участието в нея на представители на политическите институции. Досега по темата си позволяваха да говорят открито главно историци и правозащитници, които едва ли не бяха обявявани за национални предатели. Това се дължи на неспособността ни като общество да се справяме с травматичните епизоди от миналото си, предпочитаме да ги поверим не на работата на паметта, а на работата на забравата. Онова обаче, което не може да си намери мястото в паметта на нацията, го намира в настоящето ѝ и ни заливат вълни на носталгия към комунизма, на антисемитизъм, нищо чудно следващата да е на неофашизъм – в „патриотична” реминисценция към „славните времена”, когато сме владели Беломорска Тракия и Вардарска Македония.

Коментарът е от предаването „Необичайните заподозрени” по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва в петък от 22:15 часа. Темите са: „Спасяването на българките евреи като политически феномен” с гост журналистът Антони Георгиев и „Литературните моди днес” с гост Димитър Камбуров, литератор.

Още по темата

01/03/2019

Анализи и Коментари

Малко смешният голям патриот

15/02/2019

Анализи и Коментари

Георги Лозанов: Когато бай Ганю срещна хаджи Генчо

Следете новините ни в GoogleNews