Исландия - най-големият вулканичен остров (Част 5)
Пътеписът за Исландия продължава с g.milusheva от OffRoad-Bulgaria.com.
Дестинацията ни са топлите извори Hveravellir, разположени почти в средата на острова. Отбили сме незнайно кога и за втори път навлизаме във вътрешността без пълен резервоар с гориво…
В далечината се виждат шапките на ледниците и колкото повече ги приближаваме, толкова облачната покривка се сгъстява и надвисва над главите ни:
Наличието или липсата на пряка слънчева светлина в Исландия предизвиква рязка промяна в осветеността.
Сянката на облаците на земята е като отрязана с нож, температурната разлика от двете страни на ножа е поне 5-6 градуса, а разсеяна светлина почти липсва, тъй като въздухът е кристален.
Известно време криволичим на границата между зимата и лятото...
На няма и 5 километра преди дестинацията опираме отново в река, която не можем да пресечем. Има и обиколен маршрут, но ние не разполагаме с нужното гориво да завъртим през него и после да се върнем до крайбрежието при цивилизацията и колонките за бензин. Исландия за пореден път ни показа суровата си страна…
Обръщаме и само след няколко километра от облачната покривка няма и помен. Разминаваме се с водено стадо коне:
Първата бензиностанция стигаме в Blönduós, на брега на океана, и точно до нея възправя снага ей тази църква:
На паркинга има табелка с обяснение кога е построена, кой е архитектът. Гордо се изтъква фактът, че е местен, къде е завършил, планче, снимка от макета … 
Църквата функционира от десет години.
Макар да минава 11 вечерта, решавам да се пробвам да вляза:
В предверието има струпани поне десетина чифта обувки. Събувам се и аз и влизам (в Исландия събуването на прага е абсолютно задължително). Вътре седи неголяма група хора и слуша "Аве Мария" на Бах, изпълнявана на орган и нещо като тромпет.
Чувствам се като натрапник, но те ми се усмихват и аз сядам. Когато сонатата свършва, мъжът, който свири на тромпета, ме приближава и пита коя съм. Никоя, посетител. Човекът се усмихва и казва, че всички сме само посетители (visitors). После вади от някъде китара и в контраст с Бах изкарва скоклива песничка с весел припев, на който хората пляскат и почти припяват.
Така и не разбрах дали някой имаше църковна принадлежност. Хората се бяха събрали да послушат музика и да си поговорят, а църквата се беше превърнала в концертна зала и място за срещи и комуникация - каквото трябва и да бъде…
Не знам за кой път съжалих, че не принадлежим към протестантството.
Органът и неговата по-компактна и проста разновидност хармониума са нещо като национален музикален инструмент в Исландия.
Още като се настанихме в къмпингчето, решихме, че ще останем тук и следващата вечер. Бунгалата са фантастични (личи си, че в района живее архитект) и е време за малко почивка и мързелуване. Утре поемаме към западните фиорди и днес е последният ден, в който можем да се върнем обратно в Kjolur, там, където вчера водите отново ни възпряха.
По обяд вече сме се намързелували порядъчно, пълним до горе автомобила и хващаме вчерашното трасе към Hveravellir. От северната страна това е официалното начало на път F35.
Вчера ни направи впечатление, че част от трасето беше мокро, без да е валяло и днес застигаме причината:
Не намираме смислено основание за това мокрене, вдигаме рамене и продължаваме напред.
Трасето от тази страна е леко и проходимо и без проблеми стигаме Hveravellir – “долината на горещите извори”. Мястото е специфично с наличието едновременно на топли и студени извори.
Hveravellir е била известна на исландците още във времената на първите заселници и мястото е споменато в няколко саги.
В момента, в който стигаме изворите, започва да вали:
Природата на Исландия винаги успява да изненада с невероятни цветове:
Пътищата през Kjolur:
Пейзажът бавно се сменя от пълна липса на растителност към торфени полета, когато Николай изведнъж бие спирачки. Виждам нещо, притичващо пред гумите. Скачаме от колата и на двадесет метра зад нас треперят ей тези два мъника. Третият едва не завърши пътя си под гумите ни, заедно с майка му, която го пренасяше през пътя.
Докато ги приближаваме, тя вече се връща:
Животинката всъщност е норка. Подобно на почти всички бозайници на острова е донесена тук от първите заселници, викингите. Единствения сухоземен бозайник, съществувал тук преди хората, е едно малко лисиче – Arctic fox, което за съжаление не можахме да видим.
Отдръпваме се малко от мъничетата и майката се престрашава да притича за второто.
Носи го за ухото, а не за вратлето:
По пътя надолу спираме в Highland Cafe и, докато чакаме да ни приготвят супа, попадам на брошура за seal watching.
Мястото е съвсем близо до къмпингчето ни, от другата страна на залива. Става късно, но ние решаваме да се разходим.
Реката, образувала залива:
По средата има черни наносни плитчини, които са резерват и до тях няма път. Трябваше да ги обходим, та се оказва не чак толкова близко. На това място имаме и някаква точка на трака. Стигаме до нея:
Hvitserkur е името на странната скала, а легендата разказва за трол, който е бил заварен от изгрева и превърнат в камък от първите слънчеви лъчи:
В залива се виждат някакви странни точици. Връщаме се на предишната отбивка и слизаме пеша до брега.
Извитите стърчащи от водата неща са стадо тюлени, спящи в плитчината. От отсамния бряг с увеличението на фотоапарата успяваме да видим това:
Докато се взираме в отсрещния бряг, покрай нас, на отсамната страна на заливчето, патрулират няколко тюленчета- пазачите на стадото:
Кротваме се на плажа и в момента, в който спираме да правим тигели по брега, пазачите губят интерес и изчезват.
От пътешествията ни в Kjolur вчера и онзи ден цветът на колата едва се разпознава. На бензиностанцията услужливо има плац с четки, маркучи и подходящо оттичане за такива като нас. Когато питам дали трябва да платим нещо, момчето на касата ми се усмихва с думите “water is free in Iceland”.
Очаквайте продължение!