Горан Брегович: Баща ми е хърватин, майка ми сръбкиня, а жена ми мюсюлманка. Кого да мразя?

През май Горан Брегович навърши 66 години. Възраст, която го причислява към старците, но усмивката му е все така детска. Той е приятен събеседник, речта му е мелодична, дори когато говори по неприятни за него теми. А именно: решението на организаторите на фестивал в Полша да откажат участието му заради посещението му в Крим – полуостровът, който Русия отне на Украйна. 

- Музиката ми има нужда от публика, но никога не е била в служба на политиката. Дори във времената, в които това беше трудно да се избегне. А сега съм забъркан в политиката. Същото е като при нашата война – не можеш нищо да кажеш, защото рискуваш да нараниш някого, докато други хора умират. Аз нямам врагове. Обичам и Украйна, и Русия. Изнасял съм много концерти и в двете страни. На същия този „Майдан“ свирих, когато победи Оранжевата революция. Тъжно ми е. Щеше да бъде чудесно да съм посланик на този фестивал, както са били през годините Стинг и Ерик Клептън. Представител съм на малка страна, малка култура. С мен се случва чудо. Истинско чудо е композитор от Балканите да е познат в целия свят. Затова и ми е тъжно, когато възможността ми за участие е отрязана.

- Конфликтът в Украйна напомня ли ви на войната в бивша Югославия?

- Винаги съм твърдял, че всъщност ние нищо не знаем. Не е така, както ни учат в училище. Ще разберем какво стои зад всичко това, когато вече няма значение. Израснахме с лозунга „По-добре война, отколкото пакт. По-добре гроб, отколкото роб“. Хората излязоха по улиците на Белград през 1941 г. и на следващия ден бяха бомбардирани. Загинаха два милиона души. Това е резултатът. Преди няколко години бяха отворени архивите и стана ясно, че този лозунг е измислен от Британските тайни служби. Толкова хора страдат, толкова ще изгубят домовете си. И когато вече не е важно, ще стане ясно за какво всъщност става въпрос. Както и за нас сега не е важно онова „по-добре война, отколкото пакт“.

- Интересен поглед върху ситуацията. Не е ли това пътят към всички проблеми?

- Младите хора са темпераментни, по-бързо се палят. На моите години човек се замисля преди да се хвърли в нещо или да изрече нещо. Но аз наистина нямам врагове. Ще се върна пак на нашата си война. Срещу кого да застана? Баща ми е католик от Загорийе, хърватин. Майка ми е сръбкиня от Вировитица. Жена ми е мюсюлманка. Срещу кого да прицеля пушката си? Така е и в тази война. Не мразя нито украинците, нито руснаците. Културата им е близка до нашата. Всичко тяхно ми е близко. От Киев до Москва, и след тях. Свирил съм в градове, които дори не можете да си представите. В 7-8 в Украйна, в Русия в такива като Омск, Томск, Красноярск, Новосибирск. Лесно ми е да обичам хората там, защото са като нас.

- Да се върнем на нещо, което казахте. Получихте шанс, който не е получавал никой друг от Балканите. Чрез вашата музика представихте културата ни пред целия свят. Този успех предопределен ли е или пък е стечение на щастливи обстоятелства?

- Аз съм дете на късмета. Винаги съм бил такъв. Всичко ми се получаваше, оказвах се умен и находчив. Най-доброто, което ми се е случвало, е да бъда дебютант. При това два пъти. Рутината е друга работа. Но най-сладко е, когато почваш нещо от самото му начало. Ако не беше се случила войната, вече щях да имам къща в Брач (б.р. хърватски остров в Адриатическо море) и да ловя риба. Щях да съм се наситил. Настина бях стигнал до тази точка. Бях се наситил и бях готов да се оттегля. Ролята на китарист на „Биело дугме“ ме умори.

- Има ли моменти във вашия живот, в които нещата можеха да се обърнат наопаки?

- Можеше изобщо да не стана музикнат. Бях четвърта година студент по философия, оставаше ми още половин година преди да се дипломиран и да започна да преподавам марксизъм в гимназията. Някак си случайно издадох първата си плоча и съдбата ми се промени.

- Чувате ли се с Бранимир Штулич (б.р. югославски китарист и вокалист, фронтмен на група „Азра”), който нашумя с музииката си преди войната в бившя Югославия, е след това започна нов живот в Холандия?

- По време на войната се срещахме в Белград, ритахме заедно. След това не съм го виждал. Винаги когато свиря в Холандия си представям, че все пак ме гледа от последния ред, но няма да ми се обади. Жалко е, защото той беше модел. Хубаво е човек да има база за сравнение.

- В един документален филм, посветен на Штулич, се твърди, че той имал намерение да основе оркестър, който да съчетава цялата музика от Балканите. Да излезе с бели дрехи на сцената. Вие направихте точно това.

- Двамата сме много различни. При него успехът дойде бързо. А аз на 17 години свирех в стриптийз бар. Тогава заработих първите си пари и на тази възраст видях толкова голи жени, колкото някои хора няма да видят през целия си живот. И все пак аз съм професионален музикант, докато той имаше аматьорски статут. На моменти беше много привлекателно, но именно това е причината нещата при него да не вървят гладко. Нямаше го постоянството, характерно при хората с професия. А при мен музиката стана професия от момента, в който бях на 17 години.

- Какъв е животът ви днес? В един момент се преселихте в Сараево. За постоянно или само временно?

- Наистина се преселих в Сараево, само че тук ми е малко трудно да организирам работата си. В Париж пък изобщо не работех. Опитах, но не се получи. Не мога да бъда сам. Аз съм дете на рокендрола и съм свикнал да съм обкръжен от хора. За да творя музика, около мен трябва да има комуна. В Париж това нямаше как да се случи. В Белград се получаваше. И то много добре. Същото би могло да е и в Сараево. Тук може да се работи. Но сега се разкъсвам между Белград и Сараево. Мога обаче да кажа, че съм от Сараево, тъй като тук плащам данъци.

- Опишете Сараево.

Аз съм роден сарайлия. Дори да ме лекуват, пак си оставам такъв – неизлекуван сарайлия. Градът ми липсва, когато не го посещавам дълго време. Трудно е да обясниш как човек, който живее в Париж, му се стопля около сърцето при мисълта за Сараево. Има неща, които са само за душата, не и за разума. Нещо се свива в стомаха, когато човек се връща в родното си място. Мястото, където и минало детството му. Не знам дали това важи и за другите градове. Но тук има лепило, което ни слепва. И дори, когато нещо не ти харесва, си наясно, че има и друга сила, която ти нашепва, че това не е просто едно място, от което можеш да си тръгнеш.

- В Сарево основахте фондация „Горица“, която подпомага обучението на деца от ромски произход.

- Тя пое по грешен път. Исках да направя нещо за Сараево, но то се оказа неподходящо. Саревските роми не свирят и не танцуват. Никога не са го правили. Те за занимават с метал. За разлика от ромите в Сърбия. Цяла армия се занимаваше с фондацията, но постъпиха само 3-4 молби. И то не за образование, а за друга помощ. Идеята ни беше да помогнем на ромите, които имат таланта да бъдат музиканти. Но това никога няма да се случи.