Паркът, бирата и децата

Зимата, иска или не, бързо абдикира от престола, като без време бе детронирана от настъпващото с пълна сила хубаво време. Според някои тя въобще не бе господствала по нашите земи в последните месеци, която тенденция според специалистите климатолози ще се превърне в традиция у нас. Единствените пориви на студ и пустота бяха загнездени в душевния свят на много люде, които поради една или друга причина изпитват болезнено вътрешно страдание. Мразовитото време в душите им сякаш отдавна се е конституирало като статично, като някаква стоманена константна верига с прездрава комунистическа заварка. Сивият кардинал Зима, при едни в сянка, а при други съвсем отявлено, провокира с последващите им действия инфантилни, непремерени и понякога пагубни следствия. Като това, за което ще ви разкажа.

По закон причинно-следствената връзка се отнася за смислени начинания, но що се касае за природата на психичното, тя може да възнагради и тези, които са без вина виновни. Това често са нищо неподозиращи малчугани, поради глупостта и безумието на техните все още непораснали родители, които татковци и мами са иначе високи ерудити, с вродено философско образование, ако ги попитате за нещо.

В един от тези чудесни дни с много слънце, когато лимбичната система на всеки от нас започва да работи що-годе в норма и по лицата ни – наред с новите бръчки – се появява и усмивка, изпитах силно егоистично намерение да се самосъпроводя до Парка на свободата или до Борисовата градина, който както си го чувства, просто хей така – без цел и посока, както се пееше в онази песен. Все още рехавата зеленинка бе постлана с одеяла, върху които лежаха хора, други без одеяла – идилично щастие, нови любови, преоценка на отминали събития и прочее. Дотук добре. 

Преминавайки по една от алеите забелязах щастливо семейство с невръстното си отроче, което весело махаше с ръчички в количката. С моето наближаване станах неволен свидетел на драмата на малчугана, който не просто ръкомахаше неистово, но всичко това бе съпроводено от невероятни вокални достойнства и тембърни характеристики на гласа, достойни за Миланската скала в бъдеще време. Всичко това продължи до момента, в който на таткото очевидно му писна от създалата се ситуация, каза с досада „Уфф, добре, бе! Добре!“ и приближи бутилката с бира до устните на детето. Момченцето поемаше с жадни глътки живителната течност, а удоволствието от всичко това се изразяваше в лекия тремор на ръчичките от време на време.

Тъй като не е психологично издържано да влизам в полемики и евентуални последващи „педагогически“ действия спрямо родителите, аз уведомих представители на общинска полиция за казуса.

На първо четене бащата ще бъде предупреден, но какво от това. Същинският проблем в цялата история е, че с целенасочени действия от страна на таткото и най-вероятно посредством пасивната (одобряваща) подкрепа от страна на майката, у детето е изграждана във времето потенциална зависимост към алкохола. 

Преди известно време ми се наложи да отговоря писмено на въпрос на родител, като отговорът ми се отнася до голяма степен до по-горе написаното. Ето какво му изпратих тогава:

„Традициите невинаги пресъздават най-доброто в контекста на правилното възпитание на нашите деца. Една от най-големите родителски грешки, провокираща интереса на децата към алкохола в бъдеще време, е ритуалът на топене на пръстчето на детето в дядовата или бащината ракия. Това минимално количество алкохол се услажда на всяко дете в предучилищна възраст и повярвайте ми, че на сто процента то ще запази този ароматен спомен в себе си и ще го реализира отново, рано или късно, но вече без контрол, самостоятелно. Абсурдни са твърденията за „кралимарковската сила” на децата, консумирали т.нар. „юнашка попара” още в най-ранна детска възраст, благодарение на безразсъдството на своите родители. Наскоро чух от свои близки приятели историята за едно три годишно дете, което виждайки бирена бутилка, изпада в неконтролируемо агресивно състояние, докато не получи своята полагаема дажба... Но това не се дължи на факта, че детето е наследило алкохолната зависимост на някой член от семейството, а защото напротив, целенасочено му е било позволявано да вкусва от пяната, „за да стане голям мъж”! За капак на всичко това, родителите започнали да купуват на момченцето безалкохолна бира, за да „стопират” желанията му към кехлибарената течност...

Това, което неминуемо трябва да предприемете от днес нататък е да съумеете максимално дълго във времето да отложите мига, в който синът Ви ще изпие самостоятелно първата си бира. Всеки един родител трябва да следи за същото. Засиленият родителски контрол и разяснителните разговори по темата са единственият верен път в посока превенцията на алкохолната зависимост, или просто „посръбването” в бъдеще време.“

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.