Нито едно дете повече

„Нужно е цяло село да се отгледа дете, но и цяло село, за да стане жертва на тормоз и насилие.“

Мичъл Гарабедиян*

В края на миналата година един млад мъж почина на футболния терен. Близките и приятелите му сториха немислимото: преглътнаха мъката и се заеха да направят така, че да не се случи с друг. Защото никой не бива да си отива, понеже обществото от безхаберие не е изградило адекватна на времето и възможностите си мрежа за помощ. За 3 седмици Видин се сдоби с 5 дефибрилатора на публични места.

В началото на тази, в другия край на България едно практически дете, още незавършило училище, се самоуби. Защото не е могло да понесе тормоза, униженията, безразличието. Подкрепата на приятелите и майка му - макар и неизразимо важна - не е била и почти никога не може да бъде достатъчна. Всяка година десетки деца в България отнемат живота си. Защото обществото ни, с целия си технологичен напредък, с всичките си нормативни бумаги, няма ни една здрава мрежа, за да улови падащите деца. Няма ефективна и смислена подкрепа в училище, няма достъпна и качествена психологична помощ, няма дори разбирането, че трябва да чува децата.

Единствената причина да научим толкова много за този случай е, че ДЕЦАТА ПРОГОВОРИХА. Оказаха се достатъчно големи и смели. Всички знаем как и с какви коментари щеше да потъне иначе. И сега не липсват, но поне на всеки, който не е стиснал здраво очите, ушите и сърцето си, започна да става ясно какво се случва в институцията, на която всички сме длъжни да поверяваме децата си и която редовно размахва пръст на тях и родителите им.

"Да запазим достойнството на българските учители", написа една адвокатка по случая. Не разбирам. Никой не накърнява нито достойнството, нито авторитета на учителите. Те нямат нужда от изкуствено пазене. С това "пазене" на всяка цена у онези, на които изначално им липсва, не само обезценяваме автентичния авторитет на другите, но редовно газим достойнството и личността на децата си.

Не знаем каква е конкретната вина на тази учителка. Но нечовечното отношение е повече от осезаемо. И е достатъчна вина, когато работиш с деца. "Не ми минават номерата на Билгин", заявила тя според момичето, което ѝ съобщило, че е… мъртъв.

Проблемът има лица, има и безброй пипала в цялата система.

Лицата му са всички учители, които изискват уважение, но не се отнасят със същото към децата; всички, които мислят повече за разпределението и оценките, отколкото за учениците си; всички, които си позволяват да крещят, да наказват, да унижават; всички, които виждат страдащо дете пред себе си и си мислят, че това е "номер". Или извръщат очи, защото не знаят какво да правят.

Всички чиновници в образователната система от най-ниското до най-високото ниво, които легитимират и насърчават това отношение с приказките си за глоби, наказания, забрани, йерархичност, подчинение. Всички те, във върхушката, които цяла седмица не казаха нищо; не обещаха, макар лицемерно, че ще се опитат да направят така, че децата ни да не умират в училище и заради училище. Един синдикален лидер дори пак заговори за глоби за родителите. Не знам как се чувстват учителите, които представлява.

Всички политици, които гласуват без грам мисъл за ефекта от недомислени поправки в законите, включително онази за пропагандата. Която буквално струва живота на деца. И която окончателно бетонира страха на учителите да разговарят с учениците си по важни за тях теми. А тази година без малко да я гарнират с религиозно обучение.
За всички тях няма никакво извинение; това са възрастни, при това професионалисти, които са длъжни да осъзнават последиците от действията си и носят съвсем персонална отговорност.

Но проблемът е и страховито системен. Защото университетската подготовка на учителите е отчайващо саката и осакатяваща. Педагогиката не се изчерпва с правила как се преподава ръкопис и тригонометрия и как се оценяват тестове. Учителите масово нямат базови познания по психология и разбиране за педагогика, нямат умения за общуване с деца и родители; няма цедка за емоционално незрелите; няма условия, стимули и мотивация за постоянно самоусъвършенстване и развиване на умения, няма и ефективни механизми за подкрепа.

На хартия почти навсякъде има училищни психолози и педагогически съветници, на практика редовно се ползват като наказателна мярка при провинили се ученици (а да си признаем, част от тях и толкова си могат).
Отровната нагласа, която не възприема децата като носители на права, е пропила навсякъде, поддържана от учители, директори, чиновници, родители, журналисти, политици, граждани, убедени, че децата трябва да слушат и да се подчиняват; които не виждат в тях човешки същества, а малки, понякога досадно непасващи бурмички.
Други родители и учители, отчаяни в безсилието си, са заети да се карат помежду си, а чудовището Система потрива ръце и примлясва, докато поглъща децата ни с тестове и НВО-та; безсмислени учебни програми и несмилаеми учебници, от които може да се научи всичко, само не и важните неща за живота; смазващо ежедневие, в което нямат шанс да се погрижат за физическите си нужди, какво остава за духовните.

Струва ми се много важно да държим на фокус и двете: и ежедневието, и голямата картина; и личностите от всякакъв ранг, и корените на проблемите, пуснали пипала в цялата система.

Започнах със случилото се във Видин след смъртта на Ангел.
 Ако си позволявам да пиша за Билгин, макар един глас отвътре да крещи: "Стига сте се упражнявали върху гроба на момчето!", то е защото дълбоко в себе си се надявам да изпълним с поне малко смисъл огромната трагедия на неговата смърт и смъртта на всички деца, смазани от обграждащото ги бездушие и неразбиране, като променим нещата за другите. Приятелите и майката на Билгин сториха невъзможното в този момент, за да ни кажат какво се случва. Наш ред е."

Да спрем да си прехвърляме топката и да си подредим приоритетите.

Да чуваме като родители децата си. И да им вярваме. Да им помагаме да растат като самостоятелни и независими личности; да не ги учим на примирение и подчинение; да ги подкрепяме в битките им; да не се боим да се застъпим, „за да не стане по-лошо“. Да не се ориентираме за състоянието им по електронния дневник. Да не претръпваме бавно и сигурно с липсата на човещина, с проявите на агресия и насилие от страна не само на връстниците им, но и на възрастните в детската градина или училище. У нас според данни от 2018 г. 22% от децата са подложени на физически наказания, 41% - на вербално насилие, 14% - на наказание чрез игнориране от страна на възрастните в учебните заведения. Да сте видели напоследък анкета, която пита за това? Да не говорим за далеч по-незабележимите, а безкрайно важни случаи на обиди и унизително отношение. Истината е, че масово сме нормализирали неща, които хич не са нормални.

Като учители да мислим за детето насреща си. Всяко дете. Да четем, да говорим, да издирваме и прилагаме добри практики, да търсим подкрепа. Да спрем да мълчим и да прикриваме некадърните си, безхаберни или безчовечни колеги. Те не са наши партньори в образованието. Да не се подчиняваме безпрекословно на директори и чиновници, когато не сме съгласни, защото те не стоят по-високо от децата. Да помним, че всъщност, искаме или не, сме авторитет пред децата и младите хора и носим огромна отговорност за това. Ако не беше така, нямаше да страдат, когато някой псевдоучител ги наранява, Да не забравяме, че съзнателно или не, рисуваме света за тях. И от нас зависи, дали ще растат с вярата, че имат опора, че светът е добър и спасение дебне отвсякъде... или ще се чувстват въвлечени в обречена битка със свят, за който не означават нищо. Да не забравяме също, че носим отговорност и за физическото, и за емоционалното оцеляване на децата. Което значи, независимо дали някой го изисква от нас, да умеем да оказваме първа помощ при кървящи глави и да знаем какво да кажем и как да слушаме при кървящи сърца.

Да запретнем ръкави като общество и да изградим системи, които служат на децата ни. От образованието, спорта и възможностите за развитие до здравните грижи, реда и правосъдието. Да изплетем мрежи, които ги улавят, преди да паднат. Да направим така, че децата ни да се чувстват важна и активна част от това общество. Защото сега не е така, каквото ще да си говорим. Да създадем най-после училище - сигурна среда и средище за развитие. Училище, в което децата не умират от ритане в корема, защото никой не е извикал навреме линейка, и от спряло сърце, защото няма дефибрилатор; училище, в което не заключват аварийните изходи, за да треперим дали при пожар или земетресение ще ги отключат навреме. Училище, в което сме спокойни, че децата растат в толерантност и взаимна подкрепа, учат се да живеят заедно, да спорят, да се карат и да се помиряват, да си помагат, да намират компромиси и общи решения, да се кефят на многообразието помежду си, вместо да се подиграват на различията си. Училище, в което няма да се боим, че едни деца или учители тормозят, унижават, потискат други. Средище за развитие, в чийто център стои личността на детето, заобиколена от зрели, подготвени възрастни, които го виждат и чуват, подкрепят, напътстват и преди всичко ги е наистина грижа и умеят да го изразяват.

"Не искам друга майка, друг баща да страдат, искам да сме единни - каза майката на Билгин. - Всеки оставя детето си, то стои там 8-9 часа. Мислиш, че са на сигурно място. Училището трябва да е най-сигурното място, кой праща детето си да го тормозят?!... Всеки, когато праща детето си на училище, нека се пита: "Там на сигурно място ли е?" 

Моля се да я чуем. И да не дадем нито едно дете повече.

* Мичъл Гарабедиян (р. 1951) – адвокат на деца жертви на сексуално насилие от страна на свещеници по време на Бостънския скандал (2002).

Следете новините ни в GoogleNews