Здравка Евтимова: Ерозия

Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за две трохи. Лицето ти не бива да показва глад.

Давиджон ме беше накарал да препиша тези изречения двеста и петдесет пъти. Аз ги преписах и казах, че не струват.

- Аз тъпи жени не понасям - излая той и ме изправи под слънцето.

Слънце като сгорещено олио в тиган, пърли, дере кожа и кости. Давиджон ме остави под пещта на небето, той седи в колата, пуснал си е климатика, спокойна музика и ми повтаря:

– Докато има небе, не се отказвай. Лицето ти не бива да показва нито сила, нито слабост. Лицето трябва да е блато. Така навън не се вижда нищо. Никой не трябва да знае, че ще го превърнеш в куп изпържени кокали. Разбираш ли, Захарийо?

- Майната ти – отвръщам.

Варя се под слънцето, такова варене се варя, че мускулите ми се превръщат в разтопена мас.

- Разбра ли ме, Захарийо? - пита Давиджон.

- Не те слушам, Давиджоне - казвам и искам да му прегриза гърлото със зъби и да го оставя да цвърчи на слънцето. Излезе от колата и седна на сянка под липата. Аз се топя, от мене тече желязна пот. Но няма да ти кажа „Слушам, Давиджоне.“ Той пак чопли:

- Разбра ли, Захарийо?

Не отвръщам, топя се като олово под поялник, но си трая.

Той нищо повече не ме разпитва, само подхвърли:

- Следобед на Козел Хребет.

Не искам да описвам надълго какво е Козел Хребет – то е разлом, целият в трън, глог, коприва и гущери - едри като коне, гледат те и с очи ти изпиват кръвта.

Които изкарат школата на Давиджон, не остават гладни нито час. Аз се обучавам там. Ставаме за всичко – можем да бием, ако платят, можем да не бием, ако платят повече. Хвалим до небесата, ако някой даде пари, плюем отвъд Господ, ако друг метне повече.

- На Козела има поръчка за тебе - хвърля през зъби Давиджон. - Да пренесеш нещо догоре, аз ще наблюдавам.

Седя и се разлагам под слънцето, не казвам нито „да“, нито „не“.

Давиджон иска да ме отстрани от школата – ясно защо - мога да устискам на жега по-дълго от него, не се размазвам като помада по задните му части и веднъж извиках, че е велик. Тогава той ме изхвърли от стаята, защото очите ми светели като на куче, гласът ми бил пълен с кърлежи, и приел забележката ми за подигравка.

- Тръгвай за Козел Хребет.

Като завършиш школото на Давиджон, ти дават да командваш зелени тикви - те бият до кръв, светът е пачки за тях. Ти си им шеф, биеш най-много, плюеш силно, биеш и тях. Взимаш деветдесет на сто от пачката.

- Тръгвай, Захарийо.

Името ми е Захария, мразя да ми викат „Захарийо“. Казах му:

- Аз не съм Захарийо, а Захария.

- Ти си се дотътри тук да се учиш, а не да учиш мен – говори ми Давиджон от сянката под липата. – За тебе рядко ще има поръчки. Дори за проститутка не те бива.

- За проститутка ме бива - казах му аз. - Но не толкоз, колкото тебе.

И без друго ми дъвчеше червата. Има ли значение дали по-дълго или по-малко? Мразеше ме дълбоко и завинаги.

Спряхме пред Ямата. Бяхме трима – аз, Давиджон и един много пълен господин - той бе платил за поръчката.

„Яма“ е името, мястото е страшно. Нож. Гилотина Помня - даскал Янкова в училище ни наливаше знание за Данте; горкият писал нещо по въпроса за ада, но човекът просто не го е виждал наяве. Трябваше да дойде при Ямата. Черното езеро. От време на време дъното клокочи - „Фссс.. Фсс…“, земята бълва кал – мразовита, сива и зловонна. Не зная точно къде водата хлътва под камъните, но отвсякъде фучи. Езерото затрещя след земетресението. Наоколо кравите мряха като мухи - пиеха от водата, подуваха се и до вечерта се обръщаха по гръб - куп смрадливо месо. И коне бяха потъвали в Ямата – от студ, водата беше по-ледена от леда. Ямата бе опасана от всички страни със сипеи.

На времето тук имало залежи от въглища. Перничани изровили шахти, изкъртили пластовете с машини, бъркали, човъркали, дращили с багери и булдозери, после затворили мината. Народът огладнял, обосял, тръгнал с лопати да изкорми де що въглен останал под калта. Баирът се срутил. Аз видях как се сгромолясаха две планини. От разбитите им търбуси взе да хвърчи черна, проклета вода. Понякога езерото хвърляше буци въглища и народът налиташе да ги лови с мрежи.

Та си помислих, че Давиджон иска да ме пусне да ловя въглища с мрежа по дъното. Това го прилага само на мене, защото веднъж ме беше попитал:

– Ти как ще ме определиш - що за човек съм?

Аз се изправих, много високо си вдигнах очите, след миг ги хвърлих в неговите и казах:

– Аз не виждам човек наоколо. Никакъв човек.

Той плю. Не действах както ме учеха в школото, не се мажех по обувките му като вакса, а трябваше. Но не съм вакса. Аз имам очи и докато има небе, ще виждам.

- Тая – каза Давиджони и посочи мен. – Тая за пари ще си отреже ушите, ще ги опече и ще ти ги продаде.

- Тая ли? – разтегна недоверчиво лице мъжът до Давиджон. Беше нисък с объл корем, изхвръкнал като къртичина пред него, а гласът му разрови камъните край мене: - Тая не става.

- Ти само кажи колко ще й дадеш.

- Тая не става - къртицата в гласа на ниския и къртичината в корема му не даваха пет пари, че земята се беше запалила от жега на десет сантиметра от климатика в колата им. Аз се пържех в жегата.

- Захарийо, тия искат да качиш едно шибано знаме на Козел Хребет. Трябва да го забодеш на върха, преди котенцата от София да забият тяхното. Става дума за чест, слава, реноме и още тъпотии в този дух. Разбирай „куп пари“. Ония от София ще минат по пътеката към рида.

Стоях пред Ямата. Водата, цялата сенки и тиня, хвърляше къчове към мен, земята отдолу скърцаше, сипеите - чукове от кремък и облаци – съскаха над Ямата, а над тях стърчеше Козел Хребет. Стръмен, дива скала, на места нарязана с оранжеви жили, език на току що пламнал пожар. Пламъкът хапеше, мрачните канари, остри като бръснач, мятаха зъби и злоба към небето. В края на пожара, режещ и черен, бе настръхнал върхът на Козел Хребет. Този, с къртичината в шкембето си, настояваше да забия знамето там.

Щели да ги запишат в някакъв важен тефтер в Европа, Европейският съюз пък щял да изсипе чувал финанси, а дебелият възнамерявал да изнася сказки за този грозен феномен - ерозията. Но хорицата му нямаха кокал да теглят до Козел Хребет по оранжевия камшик на камъка. Имаха само джобове - да плащат на нещастници като мен, а после те щяха да сложат в портмонето си пачки и слава.

- Ония от София ще катерят с муле по Мравка пътека – обади Давиджон.

Само като чуя за Мравката, ме свива стомаха – тая пътечка се провира под всяко дърво, обикаля всеки камък – дори мулето да е Херкулес, ще стигне за четири дни.

- Юнаците от София се подмокриха. Страх ги е. Не смеят да пуснат вертолет – обади къртичината. - Козел Хребет е остър, ще разбият машината. Купили са муле и мулетар.

- Захарийо, зная кой е мулетарят. Ходи го изчукай и го обезвреди – казва Давиджон.

- Аз не изчуквам мулетар, аз изчуквам само който ми харесва.

- Пет хиляди- отсече коремът и се втренчи в мене. - Ако искаш утрепай мулетаря, твоя работа.

- Десет – казвам. – Десет и имате знамето забито на Козел Хребет преди софиянците. После си напълнете джоба с европейски стотинки и световна слава.

- Луда - реши коремът. Къртичината му подскочи чак до челото.

- Луда е, да – потвърди Давиджон. – Но нормален човек няма да тръгне да плува през Ямата, нито ще драска по сипеите в жегата. Само откачената Захария ще хване такава работа. За пет хиляди лева.

- Десет - казах.

- Че какво му е трудното? – въздъхна коремът. – Някаква ямичка, сипейче, един миризлив Козел Хребет. Това е.

- Сипейче, ямичка, миризлив Козел Хребет, един мулетар, който ще търчи да ми разреже фасона на десет. Дванайсет - казах.

- Луда! – викнаха Давиджон и къртичината, но аз вече им бях обърнала гръб.

- Ще те изключа от школата – обади се Давиджон.

- А пък Давиджон ще го намерят в някое усое пребит – подхвърлих и заслизах по Мравка пътека – най-противната в света.

- Седем хиляди – изплю къртичината.

Аз продължих да се спускам, съскането и хриповете на Ямата хвърчаха след ушите ми като велосипеди.

- Осем – обади се къртичината.

Ямата скърцаше и фучеше както обикновено.

- Девет!

Козел Хребет се извисяваше - зъб на пепелянка над мене. Никой не го беше изкачвал от тая страна, по напечения от злобното слънце сипей, по оранжевите жила на кремъка.

- Десет - извика къртичината.

- Идиотка - подметна Давиджон.

- Дванайсет – хвърлих през рамо аз.

В този момент Къртичината извади нещо от една чанта. Дръжката му беше дълга - българско знаме, бяло зелено и червено от една страна, от другата грее надпис „ЕРОЗИЯ“.

- Добре. Дванайсет хиляди – прие човекът с корема, който приличаше на къртичина или по-скоро на огромен мравуняк.

- Половината от парите сега – обявих аз. За моя изненада човекът измъкна една пачка.

- Аз ще ги пазя – изстъпи се напред Давиджон.

- Не давам да пипаш мои пари, Давиджоне – заявих. - Ти, господине – обърнах се към къртичината аз. – Дай ми пръстена си. Като гаранция, че ще платиш останалото, като кача знамето.

- Ами ако умреш някъде по рида? - попита Давиджон. – Гледай какви камънаци са. Ще се подхлъзнеш и край.

- Без пръстена не тръгвам.

Взех и пръстена, и знамето. Без да приказвам, без никакво предупреждение вдигнах ръка и смъкнах колана на господина с корема. Панталоните му се спуснаха към тлъстите, подути глезени.

- Вярно е луда- установи търбухът.

Пет пари не давах какви ги върти и суче.

Вързах знамето на гърба си. Без никакви приказки посегнах към панталоните на Давиджон. Той се опита да ме удари, но вече бях измъкнала и неговия колан от гайките.

Преди да попадна в Школото, бях джебчийка.

Работила съм и в цирк, гледах камили в Италия, разведох собственика. Беше стар човек и скоро умря. От него имам още пари, понякога ми ставаше жал за горката му кротка женица. Тя безпомощно ругаеше мъжа си и плачеше, а аз, понеже си спомнях мама, й давах пари да си купи лекарство за нерви. Лекарството не й помагаше.

- Ако пукна при катеренето, господинът губи пръстена и флагчето – обърнах се към Давиджон.

Вързах знамето като кол на гърба, затегнах го през кръста и без да поглеждам двамата мъже, скочих в Ямата. Водата ме сряза като трион.

Майката му е да плуваш, без да спираш, майката му е да въртиш по-далече от бълбукащата дупка, където водата потъваше, земята я пиеше… Докато име небе, не се отказвай.

Цепех кал и черна киша с ръце. Плувах. Водата гъста, мътна, миризлива, се напъха под блузата ми – започна да дълбае кожата ми като шкурка. Захапа ме. Докато имаме очи, не се отказваме. Биех, удрях, пъплех напред с лед в ушите, със смърт в устата, ровех въртопа, стремях се да избягам подземната яма, през която езерото се спускаше в гладната земя. Знамето, замръзнало на гърба ми, бодеше и режеше, но плувах, ритах калната мътилка, риех и виех, хапех и махах, накрая главата ми се блъсна в камъни. Не зная колко време бях плувала като куче, като носорог, като воден плъх. Стигнах някакъв бряг.

Знамето висеше като опашка след мене, а пръстенът на дебелата къртица блестеше – по-скъп от слънцето и въздуха, който зобех с пресъхнала уста. Тръгнах да дращя нагоре по сипея.

Изкатерих два метра и едро свлачище ме повлече надолу. Заедно с камънаците и натрошените парчета се проснах отново в ледената вода. Чакай. Захапах урвата пак. Беше горещо. Издърпах десет метра, камъните се опитаха да ме хвърлят към черната дупка, но не бяха познали, не бяха пресметнали ходовете си този път.

Стиснах с ръце чакъла, може би беше сгурия, оранжеви натрошени късове остър камък - като ръкавица към пръсти полепнах, като подкова към копито се забих върху режещия кремък. Така се залепих, че като след едни век се надигнах, камъчета се бяха врязали в бузите ми и ги влачих до края на гадния скат. Сега разбрах какво е сипей - то е Давиджон. За да го измамиш, с микроскопична стъпка дърпаш напред и лягаш. Нищожна стъпка нагоре, после лягаш и се преструваш на умрял. Напред и нагоре. Но къде е нагоре?

Не камък, върху който можеш да се проснеш, а щръкнал оранжев ръб. Насича като скалпел. Кажи ми - можеш ли да яхнеш бръснарско ножче, та и аз да го яхна. Яхнах го, катерих се по едно бръснарско ножче десет часа, а може да е било десет години. И от двата ми крака потекоха кървави вади. Знамето се блъскаше в скалата и в главата ми, дръжката звънтеше и си рекох - дано не се откачи този парцал! Дадох си заповед да не мисля за знамена сега. Топъл като вулкан, златен като Българската народна банка, мой като кръвта, която изтичаше от краката ми, грееше пръстенът на къртичината - върху палеца на дясната ми ръка.

Козел Хребет се люлееше под мене, аз пъплех и се клатех като въшка върху него. Наоколо се виеха противни птици, дали бяха орли или гарги, не зная. Може би бяха соколи, представях си как ме кълват. Добре. Чуй. Докато има небе, не мисли, че някой те кълве. Давиджоне, на кайма да ме смелят - пак ще те победя.

Катерех по един милиметър на век, като сталактит и сталагмит пълзях - веднъж нагоре, два пъти надолу, а дръжката на тъпото знаме ме биеше ту по врата, ту по петите. Накрая - може би не накрая, а по средата на мъката, попаднах на върха на Козел Хребет, тлъстият козел, който ме риташе и подмяташе като дрипа. Стигнах до металния прът, циментиран точно на върха - нямаше чуждо знаме. Софиянците бяха допърпорили с вертолета, но си бяха си плюли в мозъка от страх да не се разфасоват в скалите.

Натиснали газта и дим - обратно в столицата, а аз се пържа като гущер, какъв ти гущер. Да не е луд гущерът да се пържи едновременно на вятър, мъгла и слънце върху Козел Хребет?

Тук дори мухи няма, само камъни. Черни, кафяви и оранжеви, изпилени от вятъра като шила. Закрепих знамето криво-ляво на кола, завих металическите скоби. Притиснах дръжката към метала, за по-сигурно я затегнах с коланите на Търбух и Давиджон. Поглеждам надолу – Ямата на гьол прилича, сипеят - на детска пързалка в парк, а скалите – те бяха пустиня. Страшна, черна и оранжева. Как съм лазила дотук, как съм прескочила пропастта? Не мога да си го обясня. Как ще слизам надолу?

Не си в ред, Захарийо, луда си. Но ми стана едно хубаво, едно широко, едно такова както никога досега. Нито като след мъж, нито като да съм крала портмоне - ако разбираш какво щастие е то да обереш пари от някой тлъст врат.

Знамето се вее на Козел Хребет, вятърът го развява само за тебе, планината се вее за тебе. Ти, една въшка, си се покатерила отгоре и си забила знамето, за което ще пишат в тефтера на Европа, от Брюксел ще леят пари да изследват Ямата, шантавата ерозия ще изучат, ще заснемат оранжевите бръсначи на скалите. Ти изпъпли догоре, Захарийке. Ти имаш тая дива сила. Докато я имаш, ще побеждаваш, момиче.
И ти е хубаво. Не мислиш за пръстена. За пръстена не даваш пет пари, а това показва, че си тъп екземпляр. Хайде да слизаме обратно. Хайде. Онзи момък с търбуха има да ми дава още девет хилядарки - ако пръстенът му струва три хиляди… Замислих се за къщата на баба – стара къща, като изсъхнало дърво. С парите ще я стегна. Ще купя на баба нова печка, ще целуна старата, ще й искам голяма прошка да ми прости. Много ядове съм я ядосвала, но тя е душа бабичка. С новата печка заедно ще готвим и ще пеем.

Не ме питай как се довлякох до оранжевите зъбери, как се плъзгах като сталактит и сталагмит, като червей надолу. На два пъти щях да си да потроша врата, но владея този трик - залепвам към камъка като черупката на охлюва към месото на охлюва, като кожа към мускул, като дръжката към желязото на мотиката - и така, добрах се до сипея.

А урвата изстинала – измръзнала като висулка, като поледица на януари се заледили всички гадни скали. Започнах внимателно: хърлуз - хърлуз, накрая най-дългия наклон хърл-уз – нощта ме завари по средата на едно свлачище. Много мразовито стана на Козел Хребет. Само аз си знам как я спах тая нощ. Нощ ли беше, век ли беше, средновековие ли беше - преспах върху оня леден кремък, дето шаваше под костите ми като подплашен кон. Страх ме бе да заспя, заспивах, сънувах как се повличам – слон в балтон - надолу. Така цяла нощ се люшках, а на сутринта, още докато слънцето беше колкото монета от две стотинки на небето, се спуснах в Ямата.

Бой ли беше, бокс ли беше, джудо ли беше това мое плуване в Ямата… водата още по-студена, но на кого му пука, тъкмо няма да заспя, бъхтя и разсичам тинята, хвърлям ритници, още по-силно блъскам напред. Накрая долазих до брега. Паднах на тревата - мокра като гол охлюв - свалих де що парцал имах по мене и взех да се напичам под двете стотинки на слънцето.

Браво на гущерите, викам си, огромно браво на тези хитри гадинки. Знаят да живеят, братлетата, пекат се, не гладуват. А аз съм гладна, та плача от глад.

И както си бях гола - а съм хубава жена, което си е право, не можеш изкриви - тялото ми от катерене из планините е станало шпага - и както го напичах това хубаво тяло, довтасаха Давиджон и онзи с корема.

- Десет хиляди, а? – вика Давиджон. - Значи искаш десет хиляди.

Бях изморена и нямах сила да плюя, та камо ли да бия Давиджон и онзи с къртичината.

- Дванайсет – изхриптях.

Давиджон ме натисна с коляно, хич не му пука, че съм гола, че съм хубава жена. Склещи ме Давиджон, човекът-шкембе изхлузи от ръката ми онзи пръстен - дето беше мой като съсирената кръв в раните ми, по-хубав от въздуха, по-златен от златото в Българската народна банка. Търбухът изсули пръстена от пръста ми, после измрънка:

- Ти си луда.

Давиджон ме плесна по врата и подхвърли:

- Дванайсет хиляди, а? - удари ми два шамара – светкавични, изстрел на „Калашников“, опря нож в гърлото ми както си бях гола като гол охлюв, усмихна се криво и изплю: - Ако мръднеш, ще те заколя.

- Докато има небе над тебе, няма да спиш добре, Давиджоне - казах аз и ухапах ръката, която държеше ножа.

Така я ухапах, че зъбите ми потънаха до корен в ръката му, ножът се окъпа с кръв, неговата кръв, черната кръв от захапаната ръка. Давиджон ме ритна само веднъж. Защо не повтори? Защо ме заряза на тревата? От шамарите ми се зави свят. Нито хилядарки, нито пръстен, по-златен от цялата БН банка. Нищо не остана за мене.

Обаче те не познават Захария. Те не познават Захария, тия момченца.

Навлякох мокрите си парцали. Ядох. Цял ден ядох, докато ме заболяха устата и зъбите от дъвчене.
Не питайте как отново преплувах цялата Яма, как устисках в ледената вода. Не питайте как изкатерих сипея от кремък, жарките камъни, нарязани на парчета, после как драпах по оранжевите остриета на урвата. Добрах се до върха на Козел Хребет.

Взех си знамето – онова, дето щеше да отвори очите на хората от Брюксел за нашата ерозия, горкото парче плат, дето изпревари червивия флаг на софиянците и стана първо сред всички останали знамена на България. Откопчах го от кола, навих го на руло, привързах дръжката към гърба и задника, после хайде обратно, моето момиче. Оранжевите бръсначи, сипея, Ямата…

Отново спане върху ножовете на кремъка, но сега забих два клина и се вързах за тях, спокойствие ме залюля и преспах като в най-скъп хотел. Не ми си е услаждал сън така. После отново в леда на Ямата, но вече съм стрелян заек, ни студ, ни лед плаши душите наши. Стигнах до тревата на брега.

Още на обяд се метнах върху комина, щръкнал като печурка върху старата къщица на баба ми Захария в село Друган, Пернишко. Носех знамето – изтормозено българско знаме от едната страна, ЕРОЗИЯ от другата - кално, раздрано от зъбите на сипея, смачкано от влачене по камъните, подгизнало в черната вода на Ямата. Закрепих го към комина над къщата на баба Захария.

След около двайсет минути, а може би бяха двайсет и пет, Давиджон и мъжът- шкембе с къртицата в червата дойдоха пред къщата. Гледат комина. Седят на улицата, взират се в мен, зяпат знамето, обръщат глави към Козел Хребет.

Аз стиснах спокойно секирата – бях я приготвила веднага щом прекрачих прага - и казах:

- Тебе, корем, ще те нарежа на три парчета. А тебе, Давиджоне, на двайсет и три - ако стъпите в моя двор.

- Луда – прошепна търбухът. - Откачена.

Давиджон плю. Стисна юмруци.

- Докато има небе над мене, побеждавам – казах аз.