Залезът на демокрацията: мрежа на автокрации и технологични хъбове

Свръхцеремониално посрещане на Тръмп в Обединеното кралство.

Военни провокации на Русия към НАТО.

Парад в Пекин.

Среща в Аляска.

Обратната хронология - на само част от скорошни събития - ни сочи какво се случва в днешния свят.

Световна мрежа на автокрации

След мащабната инвазия на Русия в Украйна и придружаващата я хибридна, пропагандна война, развила се още след анексията на Крим, появилите се нови форми на авторитаризъм в 21-ви век започнаха да действат все по-активно като неформална мрежа от автократични режими. Тези режими не оперират задължително като традиционни съюзници с договорни задължения, а координират действията си чрез общи интереси, идеологически синхронизации и взаимно подсилващи се послания.

В своето произведение “How Democracies Die” (“Как умира демокрацията”) учените от Харвардския университет Стивън Левицки и Даниел Зиблат дефинират появата на съвременната автокрация не като внезапен преврат или военен пуч, а като постепенно ерозиране на демократичните институции отвътре - чрез законни механизми, използвани от често демократично избрани лидери, за подкопаване на плурализма, овладяване на независимите съдилища, медиите и манипулиране на изборните правила, докато системата изгуби способността си за самокорекция. „Демокрациите може да загинат не от ръцете на генерали, а на избрани лидери – президенти или министър-председатели, които подкопават самия процес, който ги е довел на власт“ - казват авторите.

За разлика от Студената война, когато автокрациите бяха част от централизирани блокове (например Варшавския договор и СИВ), днес наблюдаваме флуидна, адаптивна и често неформална структура от връзки между страни като Русия, Китай, Северна Корея, Иран, Турция, Унгария, Сърбия, а в някои отношения дори и Израел на Нетаняху.

Чрез изложената тук аналитична концепция за „мрежова автокрация“ ще опишем този нов модел на сътрудничество между съвременните авторитарни режими и техните лидери, преследващи една основна и обща цел - да запазят своята власт категорично и доживот, възползвайки се от възможността взаимно да я легитимират във вътрешен и международен план.

Мрежовата автокрация се характеризира с общо отричане на либералния ред, медиите и правовата държава; имитиране на демокрация чрез „избори без избор“; контролиране на опозицията, дори чрез репресии, маскирани като юридически ходове; ползване/износ на технологии за следене и пропаганда; подкрепа на популистки движения, политически партии и лидери в чужди демократични държави; използване на културни и религиозни символи за укрепване на властта; геоикономически съюзи без политическа отчетност (напр. BRICS+, ШОС), а като крайна фаза на своето властозадържане - заплахи или реално отключване на военни конфликти.

Тази мрежа не изисква формализирана координация. Подобно на икономическите картели, които могат да поддържат високи цени без изрични договорки, така и мрежовите автокрации действат синхронизирано, базирайки се на общи интереси, прагматични ползи от взаимно подкрепящи се практики и несъгласие с либералния международен ред. Достатъчни са идентични политически реакции, еднакви пропагандни теми, атаки срещу либерални институции и взаимна легитимация през социалните и традиционните медии, а понякога и институционална реакция чрез общи позиции в ООН например или организиране на международни форуми като BRICS и ШОС, срещата в Аляска или парада в Пекин.

Най-опасният аспект на днешната автокрация не е координацията, а липсата ѝ

Според Концепцията за равновесие, формулирана от Джон Наш още през 50-те години, играчите в дадена система могат да вземат сходни и синхронизирани решения без никакво взаимодействие помежду си, стига да разчитат, че другите ще действат рационално в собствен интерес. В този модел всяко отклонение носи риск – така че всички остават в „равновесието“, дори то да е авторитарно.

Един от ключовите автори в теорията на мрежите проф. Алберт-Ласло Барабаши в научните си трудове показва как реалните мрежи (интернет, социални мрежи, клетъчни взаимодействия, финансови пазари) не са случайни, а създават скалирани мрежи (scale-free networks), при които: малко възли (хъбове) имат много връзки, а повечето възли имат малко връзки и всъщност важните са хъбовете. Мрежата е устойчива при случайни атаки, но уязвима при целенасочени атаки към хъбовете и многото им връзки. Този модел помага и да разберем защо автократични лидери или платформи с голяма международна видимост могат лесно да диктуват тенденции и да задават рамки за реакциите на редица други държави и личности — при това без да са пряко координирани.

Тръмп и САЩ в мрежата на автокрациите

Мрежата на световните автокрации придоби истинско развитие и пълно обективиране обаче след влизането на Доналд Тръмп в Белия дом и целенасоченото придвижване на САЩ като част от нея, лишавайки свободния либерален свят от основен стълб и опора.

Мнозина са фокусирани главно върху личните качества на Тръмп, действия и изказвания (постове), като го определят за неуправляем, непредвидим и хаотичен, което едва ли не обуславя и негативните процеси в икономиката и политиката на САЩ и на света.

Поставени в правилния контекст обаче неговите действия, допълнени с личностните му характеристики като егоцентризъм, свръхнарцисизъм, алчност и тщеславие, които биват умело ползвани от неговите куратори - придобиват вид на съвсем осмислено целеполагане, разумна логика и търсен резултат.

Да разгледаме този контекст.

Според доклад на Carnegie Endowment for International Peace (2025), второто управление на Доналд Тръмп ясно демонстрира как една държава може да се превърне в част от глобална автократична мрежа без формален съюз, обща идеология или централизирано лидерство. САЩ, исторически гарант на либералния ред, започнаха да резонират с режимите на Русия, Китай и Унгария – не чрез договорки, а чрез паралелни институционални практики, послания и атаки срещу върховенството на правото, независимите медии и изборния процес.

В мрежов план това се усилва от явлението preferential attachment, описано от Алберт-Ласло Барабаши – при което възлите (държави, лидери) се свързват и имитират онези, които изглеждат успешни или стабилни, без нужда от йерархия или директива. Неслучайно Тръмп открито изразява уважението си към световните диктатори Си, Путин, дори Ким Чен-Ун или демонстрира публично задоволството си от похвалите на Орбан. Така мрежата на новите автокрации – от Тръмп, Путин, Си през Ким, Ердоган, Орбан до Моди и Нетаняху – не е съюз, а динамична конфигурация на повтарящи се модели, където действията се усилват едни други, без договор, без подпис и без нужда от прикритие.

Това прави реакцията на демократичния свят изключително трудна – сложно е да се противопоставиш на нещо, което не съществува формално, когато твоят свят е изграден на базата на формалност и правила.

Именно в тази ситуация се намираме и към момента — след поредица провокации на Русия към границите на НАТО. На 9-10 септември 2025 г. около 19-23 руски дрона влетяха в полското въздушно пространство уж след действия срещу Украйна. Дни след това три руски изтребителя МИГ-31 нахлуха и прекараха около 12 минути в естонското въздушно пространство. Четири големи европейски летища станаха обект на хакерска атака.

Това не са изолирани случайности. Според теорията за равновесие на Наш, такива действия — рискови, демонстративни, потенциално агресивни — биха се извършили, само ако Русия е уверена, че Си и Тръмп (и по-широката мрежа на автокрации) няма да реагират твърде рязко. Действия, които преди година или две биха били немислими, сега се превръщат в част от „новото нормално“. Това “ново нормално” позволява процесите на автократизация да протичат във все повече държави, включително е в членки на НАТО и ЕС, каквато е Словакия.

През последните години и особено месеци за съжаление сме свидетели на същия автократичен сценарий, изпълняван и у нас, при това без особено противоборство от страна на по-голяма част от обществото. Опорочени избори; опитомени медии; завладяна съдебна система; политически арести на опозиционери със съмнителни "доказателства" и процедури, разбиващи правната рамка на пух и прах; назначаване на удобни ръководители на регулаторите; инициатива за отнемане на назначенията в службите от правомощията на президента и като цяло - реално управление от Делян Пеевски, вместо формално избран министър-председател. Всичко се изпълнява методично, последователно и ефективно, обезопасено от “новото нормално”, случващото се в света и в доскоро гаранта за демокрация и свобода - САЩ.

На този геополитически фон бе осъществена визитата на Доналд Тръмп в Обединеното кралство при изключително ниво на церемониалност от страна на кралския двор. И възникна важен въпрос:

Технологичен хъб или алтернатива на държавно устройство

В статията “Силициеви крале и петролни шейхове, устремени към глобалната власт” разгледахме посещението през април 2025 г. на Тръмп в Близкия изток със заявките за милиардни инвестиции в технологични проекти, свързани с изкуствения интелект. Визитата във Великобритания осъществява следващата крачка - превръщането на Великобритания в хъб за разработка и реализация на - както го наричат - “оръжието на бъдещето”: развитието на квантовия компютър и имплементирането му с изкуствен интелект, което би дало на създателите и собствениците му изключително стратегическо предимство, свързано със сигурността, отбранителната и нападателна мощ на всяка една държава.

Без да навлизаме в детайли, само ще споменем, че действащ квантов компютър в момента би разбил за нула време всяка криптографска защита - на  институции, на ядрени ресурси. Може да го спре единствено… друг квантов компютър, ако е притежаван от отсрещната страна. Засега още не е създадена изцяло работеща машина, но… тук говорим и за т.нар. квантови сензори за разузнаване и прогнозиране, симулации, методи за насочване на оръжия към цели за унищожение - за секунди, след точен анализ за ефективност и без участието на човек.

Съревнованието тече в пълна сила между Китай и САЩ - с променящо се лидерство в определени аспекти на квантовата технология и изкуствения интелект. Макар и поставила темите на фокус, Европа все още е в периферията на това състезание.

Какво се случи в Лондон? Посещението на американската делегация във Великобритания бе формализирането на новата технологична архитектура на англо-саксонския свят. Подписаният „Tech Prosperity Deal“ между САЩ и Обединеното кралство на стойност 42 милиарда долара представлява не просто търговско споразумение, а институционализиране на дълбока зависимост от частни технологични структури.

Palantir, компанията на Питър Тийл, обяви стратегическо партньорство с британското министерство на отбраната, включващо потенциални инвестиции от 1.5 милиарда паунда и ангажимент за изграждане на европейската отбранителна централа на компанията в Лондон. Целта: разработка на AI-решения за бойна готовност, целеуказване и обработка на данни от разнородни източници – системи, вече тествани на бойното поле в Украйна. Това не е обикновена сделка – това би могло да се превърне в технологично овладяване на отбранителния гръбнак на една държава отвътре. Именно с тази логика Питър Тийл, чрез Palantir, се позиционира като архитект на новата сигурност и в САЩ, и в Близкия Изток, и на Острова. Тук не говорим просто за инвестиция в софтуер, а за стратегически ход, чрез който частна компания става структурен носител на бъдещите капацитети за бойна готовност, командване, целеуказване и синхронизация на данни в реално време. Palantir не просто доставя алгоритми — тя създава новата архитектура на държавния суверенитет.

Паралелно с това Microsoft обяви инвестиции от 22 милиарда паунда, като част от тях са насочени към изграждането на суперкомпютър с над 23 000 AI-чипа в Лаутън, Есекс – проект, който някои британски анализатори вече наричат „новия DARPA на Обединеното кралство“. Google, Nvidia и други корпорации участват в създаването на мрежова инфраструктура, която няма нужда от декларации, а само от архитектура.

Контролът над данните, инфраструктурата и автоматизираните системи за вземане на решения е новата власт — невидима, но реална. Всичко това се случва под лозунга за „просперитет чрез технологии“, но поражда и въпроси: дали подобен тип договори и стратегически партньорства няма постепенно да изместят ролята на публичните институции, прехвърляйки ключови функции към частни технологични играчи? Макар процесът да не е официално артикулиран като промяна в модела на управление, обхватът на тези структури и достъпът им до критична инфраструктура създава нов тип зависимости, при които демократичният контрол и прозрачността често остават на заден план.

В този контекст се връщаме към идеологията на Питър Тийл, Мъск и колегите му от Силициевата долина, подробно описана в материала “Задава ли се американски неофашизъм?” и, разбира се, към вече осъществяващия се проект на "Heritage Foundation" - "Project 2025" . Както изследванията на Brennan Center for Justice и редица анализи в The New York Times и The Atlantic сочат, планът не само цели пълна подмяна на администрацията, но и прокарва идеята за радикално ограничаване на независимите регулатори, както и за по-директна президентска власт над органи като ФБР, ЦРУ и министерство на правосъдието, което видяхме реализирано още в първите месеци на президенството на Тръмп. Свидетели сме и на последващо рушене на либералния демократичен ред и намаляване на силата и правомощията на националната държава, което е в ход.

Това е подсказана на Тръмп стратегическа цел, идеално отговаряща на жаждата му за вечна власт и величие, която съвпада с интересите на корпоративните технократи като Тийл: минимална регулация, максимален достъп до държавни ресурси и инструментариум, и възможност за оформяне на нова наднационална, глобална форма на управление — не чрез политически преврат, а чрез системно, почти незабележимо преформатиране на държавите и международния правен ред отвътре.

А когато властта вече се оформя по новите технологични канали и с новите зависимости, демокрацията не се отменя — тя просто става ненужна.

Следете новините ни в GoogleNews