За да бъдем удобни: разказ от Здравка Евтимова

Предполагаха, че е пухкава, такава била от дете.

Кой знае каква могила е днес. Става дума за Ася. От снимките по вестниците и интернет човек не може да съди каква е истината. Виждат се дебели бузи. Толкоз. От този квартал била, блок 36, до бирария „Юни“. Сега разбира се, не е оттука. Макар и изключителна, вече е одъртяла. Била велика. Е, и? Недосегаема? Времето и приливът не чакат никого. И тя като нас ще ритне камбаната. Отдавна е бизнесдама, казват. Срамувала се от квартал „Юг“. Съученичките й предполагат – ако въобще дават пет пари за предположения относно цистерна с лой – била дебела. Но това едва ли е възможно. Парите не позволяват да пълнееш. Ходиш на фитнес, диети, бодибилдинг, психолог и прочее. Въпреки авоарите, додето поглед стига се разстилала лойта й. Така подхвърлят редица зли езици.

Но истината се оказва, както винаги, някъде по средата.

Освен висока и пухкава, си падала по романтика и изживявания. Това влечение не се е похабило с годините. Напротив, станало е още по-красиво.

Ася. Ах.

Прочее, в квартал „Юг“, където преди дванайсет години живеела Ася, сградите са нагъсто. Човек вижда от прозореца на кухнята си какво готви госпожата в отсрещния блок. Не би могъл да усети миризмата на гозбата й, защото държи прозореца си затворен. Не го отваря - или само при крайна необходимост - защото ще му призлее от аромат на бензин. В квартала нищо особено не се случва, освен катастрофи и някое счупено огледало на автомобил, заел неподходящо място на паркинга пред блока. Хората обаче се изучиха, не паркират, където не бива, никой не троши автомобилите им (виж ми окото); дори чистачките на колата остават цели и незасегнати (виж още по-добре окото ми).

През декември вали, мокро, хлъзгаво - време за вълци. Твърде неприятно. Между блок 36 и 38 се появява дребен на ръст господин. Млад. Грацилен. Мършав. Той пише SMS или набира някакъв номер на телефона си. След двайсет секунди до миниатюрния гражданин дотичва запъхтян боец. Исполин, не човек – катедрала. Хълм от мускул и рамене; якето му всеки миг ще се пръсне от лавата сухожилия, напиращи да спукат ръкавите.

Стратегически, едновременно страстно и делово, подобният на гълъбче дребосък се хвърля с устрем напред. Заема атакуваща стойка. Млати катедралата по гърдите и шията. Катедралата не се предпазва. Юмруците на гълъбчето свистят. Мажат. Разрушават (виж ми окото). Дънят. Правят опит да докопат гръкляна на вулкана от сухожилия. Не успяват. По устните на микроскопичния бияч избива пяна.

- Наведи се – ръмжи микроскопът.

Дългият боец пада на колене. Сражението продължава. Гълъбът удря. Рита. Грамадният стои неподвижно, статуя, дух на воин. Само веднъж дръпва глава мъничко назад, но незабавно се коригира. Огъва се - така, щото кокалчетата на гълъбчето потъват в дясното му ухо.

- По-ниско!

Катедралата се подчинява. Навежда мускул към майката земя. Този път юмрукът на гълъбчето достига желаната цел – носа на противника.

Декември, най-надменният месец, е украсил с лъскави локви квартала.

Терасите на осеметажните блокове за броени секунди натежават от хора. Макар че самата Ася е живяла в едно от тези оръфани жилища, в този край на родината се пие. Може би точно затова госпожата се е изнесла оттук. Народът в тези блокове не желае телевизия, до тук му е дошло от сериали, политици, захар, зехтин и любов. Гражданите искат истината.

- Бий! Бий ! – кряска един балкон. Отсреща някой свирва пронизително. Съвсем естествено – уикенд е. Народът се е сврял у дома и още малко ще се задуши от скука. Тази събота обаче носи нещо незабравимо. По прозорците на остъклените тераси се лепят заинтересовани носове.

Гледката долу, между блоковете, става неудържима.

Пред Вход В стърчи счупена пейка. Едва ли някой се спомня, чу тук преди едно десетилетие се е родила бизнес империята на Ася. След месец империята фалирала. Това само изострило апетита на госпожицата да достигне няколко върха едновременно. Връх е всичко, което те издига над гмежта. Сантиметър по-високо над останалите червеи също е връх. Добрите постъпки не правят душата красива, а доказват, че си тъп. Ася основава нова империя. След това още една. Само любовта й към лиричните отклонения (става дума тъкмо за онова, за което мислите) останала вечна, непроменлива, дори запламтяла още по-сияйно.

- Обърни се наляво!

Вулканът от кости и кръв, якият боец, се обръща прекалено наляво - тъй, че отново става неудобен.

- Вдясно!

Катедралата светкавично променя позата. Сега тя е удобна.

Една стара жена, която преди минута е мела площадчето край плод-зеленчука и се е спазарила да получи седем лева за усилията си, крета към стълкновението. Тя е пенсионерка с внушителна пенсия, което е очевидно. Синьото й палто е смачкано, възрастта на обувките ѝ е почти век, но на устните ѝ лъщи червило.

- Успокойте се, деца – опитва се да посредничи червилото върху дъртите устни, но е малко вероятно да се възцари мир. – Момче, грамаден си. Фрасни го. Що му даваш да те рита. Удари ти!

Нищо подобно не се случва. Случва се противоположното. Гълъбът цели лявото око на вулкана. Уцелва.

Завалява неприятен дъжд. Мъжът с миниатюрни размери не обича влажните метеорологични явления. Те го дразнят. Без да обръща глава към старата тенекия, той повелява:

- Изчезвай.

- Бабичке-е! Луда! – ревва балкон от втория етаж. – Кой ще търка кръвта пред входа, ако ситния те просне долу?

В тези блокове всеки е специалист по бойни операции. Възрастната щайга потъва в смачканото си палто, погледът й се заравя в черния тротоар, обувките се повличат – куцук, куцук – към строшената пейка. Гражданите наблюдават от остъклените тераси. Мнозина са вдигнали телефони – правят клипчета, залагат къде ще попадне кубинката на гълъба при следващата атака.

Декември, месец със сприхав нрав, решава да покаже кой командва земя и небо. По разбитата улица край блок 36 се появя жена. Улицата се разклаща. Тресе се. Асфалтът и дупките в него сияят, но това не се вижда, защото навсякъде са паркирани коли – всички те ръжда в бъдеще време. Каква е тази жена. Какво търси тук, по дяволите. Коса, боядисана с вкус в цвят на старо злато. Виж ми окото. Всички жилетки в квартала се боядисват в нюанс старо злато, но злато няма, има старост. „Тази пихтия къде си пъха гагата!“ – възмущава се балкон от четвърти етаж.

Оказа се, че не е пихтия.

Непознатата приближава до ръкопашния бой. Стъпките й са от злато. Походка на императрица, палто на модел, но все пак тлъст модел. Тук навсякъде се простира квартал „Юг“. Декември е отмъстителен месец. Вали противен дъжд. Може да го обърне на сняг.

Жената вдигна ръка. Пръстите й са също от злато, по дяволите. Къси, месести.

Микроскопичният гълъб застива на място. Катедралата с вулканичен мускул също. Въздухът наоколо завира.

- Госпожо – прошепва задавено птичката. Тук става дума за дребния господин, притежаващ войнолюбив нрав.

Жената не го поглежда.

Тя докосва бузата на катедралата, задържа длан върху мъжествената му брадичка. Пръстите й изучават – пет охранени мишлета – адамовата му ябълка, след което се отпускат върху якето, изопнато от безкрайните рамене. Дланта й, възглавничка от прът, вероятно е останала хладна, поради което търси топлина, потъвайки под якето на исполина.

- Докарай го при мен – нарежда дамата. – Парфюмиран.

Декември е месец предател. Без да му трепне окото, ще те опече. Ще те сервира в чинията на врага ти.

Дребничкият господин трепва. Дори се люшва в марковата си връхна дреха, но скоро възстановява равновесието си. Светкавично изважда - никой не може да предположи къде гълъбите крият пакетчето си с влажни кърпички. Изящните му пръсти изтриват бузите, попиват потта от исполинския врат и накрая почистват очния контур, където преди минути е вибрирал юмрукът му.

- Наведи се - лъсва старото злато в тона на дамата.

Гълъбът незабавно се подчинява.

Плесницата едва ли предизвиква силна болка. По-скоро парене и сърбеж.

Получава се нещо мистично. Остъклените тераси опустяват.

Ася. Госпожа Ася!

Човек предполага, Господ разполага, но от друга страна скритото мляко котка го не лочи. Нито един човек не остава по балконите на блокове 36 и отсрещния 38.

Приказват, но това е по-скоро зловреден слух – който съзре госпожа Ася на живо, на другата сутрин се събужда в костюм от дърво.

- Боже, къде си. Ела ни погледни – призова старата метла, която бе почистила площадчето пред плод-зеленчука срещу седем лева. Тя прекръсти смачканото си палто и изфъфли:– Навеждаме се. Да сме им удобни. Да ни бият. Виждаш ли това, Господи.

Тая може да си дрънка каквото й дойде на ум. Живее в квартал „Юг“. Не се бои от никого с изключение на хулигани, които могат да я размажат, ако са в такова настроение. Няма шефове. Напълно независима е. Дърдори. Разбира се, както повечето в квартала е чувала за Ася. Оная Ася, същата, но не дава пет пари за мазнините й. Ръждясалата вагонетка получава пенсия, поради което тича да мете навсякъде, стига да й подхвърлят пет лева. Единственият й ръководител е високо в небето и само от Него зависи кога ще я повика при себе си.

Онези обаче, което познават Ася, са на различно мнение. Високо горе няма никакви ръководители.

Има Ася. Днес и сега. Преди минута тя одобри катедралата с мускули от лава.

Квартал „Юг“.

Ние живеем тук.