Ван Гог: от пълен неудачник до баща на немската модерна живопис

През 1889 г. в писмо до бъдещата си съпруга братът на Винсент ван Гог пише: „Както знаеш, отдавна е приключил с всичко, което традиционните представи изискват от нас. Начинът му на обличане и необичайното му държание веднага показват, че е необикновен човек и от години всеки, който го види, казва „този е луд“… Дори в начина му на говорене има нещо, поради което или биваш силно впечатлен, или не можеш да го понасяш. Неспособен е да общува равнодушно.“ Теодор ван Гог (Тео) описва така своя брат. В семейството единствен той вярва в таланта му. Останалите членове считат Винсент за провал.

Само 10 години е времето, дадено на Винсент ван Гог, за да се осъществи като художник. Превръщат се в десет години бунт. Десет години всеобщо неразбиране. Неразбиране, не успяло обаче да спре холандеца да рисува света, както само той го вижда и съзнава. Съвремието не оставя тази свобода ненаказана. Живее в бедност. До самата си смърт зависи от издръжката на по-малкия с 4 г. Тео. Тео му набавя дори материалите, които са му нужни, за да рисува. Без тази ежемесечна финансова подкрепа художникът Винсент Ван Гог и преломът в модерната живопис е нямало да се случат.

Винсент ван Гог „Върби по залез“, 1888 г.

Появата на гений винаги е нещо вълнуващо. Простосмъртен изненадва с послание към света, което и през поколения не губи давност. А, че такива пророчества са неразбрани от своето време, е явно един от признаците за гениалност. Както и фактът, че геният рядко осъзнава себе си като такъв. За разлика от повярвали си „ВИП-ове“ на деня – мимолетките на тегнещата непреходна баналност… До 27-та си година Винсент Ван Гог се лута в търсене на себе си. Не намира нито професия, нито призвание. Дори опитът му с цялата отдаденост, на която е способен, да стане християнски проповедник, завършва с разочарование. Рано става ясно, че е непригоден за порядките на материалния свят. Пречат скрупули на идеалист. Пречи особняшки нрав. И животът му става опълчване. Опълчване срещу порядки. Опълчване срещу потисничества. Опълчване срещу несправедливости. Борба за свободата да живее себе си вместо внушения на другите. Всъщност без това геният възможен ли е…? Сила за схватката със своето време намира в собствената интуиция. До нея – не както обикновено до „общоприетото“ – се допитва, кое е истина, кое лъжа. Кое е смислено, кое не. А интуицията сякаш му подсказва, че без истинност няма смисленост…

Винсент ван Гог „Дъжд – Овер“, 1890 г.

От биографията на опърничавия холандец не личи да се е плашел от предвидими несгоди по пътя на своя бунт. Поне в началото. Нерядко дори са му предизвикателство - творчески стимул. Нито тялото, нито духът обаче са подготвени за това, което предстои. Самота. Бедност. Неразбиране - а на моменти и презрение - от страна на съвременниците. В края на живота му всичко това свършва с психиатрично разстройство. Извършва легендарната в историята на изкуството автоагресия. Сам отрязва лявото си ухо. Околните са уплашени. Правят подписка за изселването му. Колко неразбираем е Винсент за съвременниците си, показва следната история. Младият д-р Феликс Рей се притичва, за да го спаси след самонараняването. Ван Гог му се отблагодарява, като рисува негов портрет. Подарява му го. Лекарят обаче не счита картината за ценност. Използва я … за запушване на дупка в кокошарника си. След това я подарява. В момента портретът на д-р Рей е изложен в музея Пушкин в Москва. Оценен е на над $50 млн. …

Винсент ван Гог „Портрет на д-р Феликс Рей, 1889 г.

Властите, научили за отрязаното ухо, настояват за психиатрично лечение. В крайна сметка и Винсент осъзнава, че има нужда от помощ. Постъпва в клиника за душевно болни. Прекарва там поредна тъжна година. Сред пациентите е напълно сам. Крепи го рисуването. Вярата в собствения талант. Усеща, че има неповторим почерк. Че оставя следа в изкуството. Рисуването прави самотата търпима. Картините са събеседниците, с които и в които споделя терзания и прозрения. Неговото самоспасение.

Единствено Тео продължава да вярва в брат си. Между септември 1889 г. и април 1890 г. изпраща негови картини за участие в три наложени изложби за авангардно изкуство. Творчеството на Винсент за пръв път достига широка публика. Критиките са окуражаващи. Сякаш проличава светлина в тунела. През януари 1890 г. младият критик Габриел-Албер Орие публикува в списание Меркюр дьо Франс рецензията си „Самотниците: Винсент ван Гог“. За пръв път Винсент е наречен гений. В публикацията четем: „Възможно ли е да обясним „Сеячът“ без да вземем под внимание фикс-идеята, обладала мозъка [на Винсент ван Гог, б. а.] …, за неминуемото пришествие на Човека, на спасителя, на сеячa на истина, който ще възроди дементното ни изкуство и може би малоумното ни индустриално общество?“ Винсент обаче е загубил вяра, че някога ще може да живее от изкуството си. А повече не иска да тежи на джоба на Тео, който наскоро се е оженил и трябва да се грижи за семейство. На 27.07.1890 г. трийсет и седем годишният Винсент Ван Гог стреля в гърдите си. Два дни по-късно умира.

Винсент ван Гог „Сеячът по залез слънце“, 1888 г.

Само 6 месеца след Винсент, на 33 г. умира и Тео - от сифилис. Малко преди смъртта си успява да подреди в апартамента си възпоменателна изложба на своя брат. Неочаквано интересът е голям. Импровизираната изложба на Тео не само привлича внимание върху изкуството на Винсент, но му печели и почитатели. Следват множество изложби. Митът Винсент Ван Гог започва да се случва. За което не малка заслуга има младата вдовица на Тео. Само на 28 години Йохана се впуска в кореспонденция с галеристи и търговци на изкуство в цяла Европа. Особено лесно пробива в Германия. Там умели публицисти осъзнават, че холандският художник има всичко, което е нужно, за да задоволи очакванията за месия на прага на 20-ти век. С публикации за живота и творчеството му печелят слава и материален успех. Митът за гения-мъченик разпалва въображението на съвременниците. Особено в средите на изкуството, но и далеч извън тях. Обществеността смята, че е открила герой, който ѝ се струва да е надмогнал хомота на живота. Да е надмогнал диктата на суетата. Култът към Ван Гог става култ към непосилната творческа свобода.

Изложби на ван Гог в Германия 1901 -1914 г.

Този култ не стихва и до наши дни. Едва ли изкуството помни по-митичен художник. Филми, книги и изложби поддържат легендата за неразбрания гений, живеещ на границата с лудостта. Този образ първоначално се извайва около 1900 г. - най-вече в Германия. Основно чрез книгите на критика Юлиус Майер-Грефе, който е и търговец на изкуство. Майер-Грефе научава за ван Гог от текстове, публикувани във Франция приживе или малко след смъртта му. Осъзнава находката си. За пръв път споменава холандския художник в своя статия от 1898 г. През 1904 г. му отделя цяла глава в книгата си "История на модерното изкуство". Няколко години по-късно пише биографичния роман "Винсент", който, след няколко издания е преименуван "Роман за търсача на Бог". В смесица от факти и фикция Майер-Грефе стилизира холандския художник като гений-мъченик, апостол на изкуството, пожертвал се по примера на Христос. Легендата повишава цените за творби на Ван Гог. Майер-Грефе печели двойно – от книгите си по темата, които са станали хит, както и от експертни оценки.

Винсент ван Гог „Жителка на Арл“, 1888 г.

Преди две години и половина франкфуртският музей Щедел заложи на темата, представяйки изложбата „Making Van Gogh – Geschichte einer deutschen Liebe / Как Ван Гог се превърна в това, което е – история на една немска любов“. За последните две десетилетия бе най-мащабното представяне на холандския майстор в немскоезична Европа. Кураторството бе поверено на опитните изкуствоведи д-р Александър Айлинг, ръководител на секцията модерно изкуство в „Щедел“, и д-р Феликс Кремер, директор на музея „Кунстпаласт“ в Дюселдорф. Те обявиха, че нямат за цел да репликират стотиците поклоннически изложби, редовно редени в музеите по света. Вместо това поставиха акцент върху възникването на мита Ван Гог. Във фокуса на изложбата съответно бяха критици, галеристи, колекционери и директори на музеи, които първи – още в периода 1900 – 1914 г. - налагат Ван Гог в Германия. Показани бяха и творби на немски художници – напр. на групата „Die Brücke/(Мостът)“ от Дрезден и „Der Blaue Reiter/Синият конник“ от Мюнхен, които Ван Гог вдъхновява за поредна революция в изкуството. Само 15 г. след смъртта си холандецът е в основата на преломен момент в модерното немско изкуство. Като предтеча на експресионизма става един от създателите на класическата модерност. През 1910 г. дрезденският публицист Фридрих Авенариус пише: " Ван Гог е мъртъв, но живи са вангогците. И колко са жизнени само! Навсякъде вангогство." В разговора ми с Феликс Кремер за идеята на изложбата получих от него следното пояснение: „Без Ван Гог историята на немското изкуство през 20 в. щеше да има коренно различно развитие. Групите художници „Die Brücke“ и „Der Blaue Reiter“ почерпиха вдъхновение основно от картините на Ван Гог. Целта на изложбата е да покажем тази връзка и въобще основополагащото значение на Ван Гог за модерното изкуство в Германия.“

Винсент ван Гог „Огюстин Ролен“, 1889 г.

Паула Модерзон-Бекер „Старица от приют със стъклено кълбо и мак“, 1907 г.

Алексей фон Явленски „Картина на момиче“, 1909 г.

Историята на изкуството е процес на взаимно влияние и осмисляне. На наследяване и наследодаване. На вечно търсене на по-добри начини за достигане и изобразяване на същественото. Самият ван Гог в търсене на своя стил преминава през различни влияния, маркиращи стилови периоди в творчеството му. Отначало рисува реалистично - с рембрандски, земни цветове. След 1886 г. в Париж се запознава с техниките на импресионизма и поантилизма. Започва да експериментира с контрасти от комплементарни цветове: оранжево-синьо, жълто-виолетово, червено-зелено. Стилът му се променя. Палитрата изсветлява. Става по-цветна. В картините му понякога проличават и смесени влияния - от импресионизъм и поантилизъм, през японско изкуство, до марсилския художник Адолф Монтичели, чийто платна се отличават с напластяване на боите. Известно време, повлиян от японски техники и плоската композиция на Пол Гоген, рисува и в стил клоазонизъм. Когато през 1888 г. се мести в Прованс, открива искрящите цветове на юга. Това окончателно му помага да постигне жизнената цветност от зрелия си период. Пулсиращи цветни щрихи са „запазената му марка“. В приложения автопортрет използва цветови техники, характерни за неоимпресионизма. Фонът е поантилистично изграден - с точици. Лицето е рисувано с внимателно нанесени по-дълги щрихи.

Винсент ван Гог „Автопортрет“, 1887 г.

Неведоми са пътищата а съдбата…! С течение на времето култът около Ван Гог прераства в пазарна истерия. Цените на картините експлодират. На 15.05.1990 г. портретът на д-р Гаше, който художникът рисува малко преди смъртта си, е продаден в Ню Йорк от аукционната къща „Кристис /Christie’s“ за сумата от $82.5 млн. (днес около $161.4 млн.). Към онзи момент това е най-скъпата картина на всички времена. Постигнатата цена е не просто рекордна. Тя е с цели $30 млн. по-висока от предишния рекорд. Каква ирония! Приживе Ван Гог не продава почти нищо. Въпреки че като юноша четири години е обучаван в Goupil & Cie - по онова време една от най-известните галерии в Европа - за … търговец на изкуство. Брат му Тео достига до длъжност управител на един от филиалите ѝ. И той като галерист на Винсент не успява да наложи картините на брат си дори в галерията, която управлява. Прекалено революционен е стилът за вкуса на тогавашната публика. Винсент ван Гог живее и умира в нищета.

Винсент ван Гог „Портрет на доктор Гаше“, 1890 г.

"Сега работя по портет на д-р Гаше“, пише ван Гог до Гоген малко преди смъртта си. „Лицето му има тъжното изражение на нашето време.“ Интересна е историята на този портрет. Още през 1911 г. музеят „Щедел“ го купува. Тогавашният директор осъзнава стойността на творбата. Стилистично тя е на границата между изкуството на 19 в. и класическата модерност. През 1937 г. обаче портретът на д-р Гаше става жертва на варварска кампания на нацистите. Творби на съвременни художници, не следващи баналната естетика на академизма, са обявени за „дегенерирало изкуство/Entartete Kunst“. Стотици безценни художествени произведения са иззети. Някои от тях са разпродадени в чужбина, други унищожени. По нареждане на Гьобелс нацистки чиновници изнасят портрета на д-р Гаше от музея „Щедел“. Продават го в чужбина. С това музеят губи едно от най-ценните си притежания. А днес може би и най-скъпото. По време на изложбата празна рамка на липсващата картина напомня за непрежалимата загуба…

-------------------------------

Иво Алексиев е независим публицист. Широката перспектива поставя над теснозрението на тясната специализация.

Следва в САЩ философия, история и икономика в създадения от Томас Джефърсън колеж Алигени колидж. Завършва икономика в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където изучава също така философия и политология.