Три филма, разкриващи нашето болезнено днес

Като човек, който се интересува от съвременната култура – българска и световна – забелязвам една много любопитна тенденция, свързана с настоящата продукция на киното. А именно – като че ли повечето творци са свалили розовите очила и благодарение на това ние имаме едни още по-честни, по-прецизни откъм изобразяване на действителността и, разбира се, по-сурови филми.

Кризата с COVID-19, както и последвалата я икономическа криза, а и целият човешки страх, донесоха усещане за реалност. Изкуството като че ли изследва по-злободневни теми, но то не е лесно забравящо се – и в този смисъл киното остава носител на мощен социален, но и артистичен заряд. Този път по-тежки, но по-значими откъм належащите си послания, филмите от тазгодишния София Филм Фест отново ми дадоха повод за размисъл.

Ще разкажа накратко за три от филмите от Международния конкурс на Фестивала. Като казах, че артистите са свалили розовите очила, съвсем нямах предвид, че зрителят няма да бъде застигнат от розово покривало – ето защо сюжетът на филма „Розовият облак“ ни връхлита, затваря и ограничава, което в никакъв случай не звучи сладникаво, нито розово в порнографския смисъл на думата. „Луцу“ пък ни отвежда сред едни от последните индивиди и общности, все още недокоснати от процесите на глобализацията – рибарите в Малта. А българският филм „Уроци по немски“ сякаш за пореден път ни казва, че не, ние няма току така да избягаме от източноевропейската си съдба и може би до края на света пред нас ще стоят изборът за емиграция, агресията на улицата, съдбовното сбогуване с възрастните родители и др.

"Розовият облак"

И ако любовта е поезия, както заявяват италианските певци от не съвсем далечното минало, то действителността се очертава като същинска проза – от онези тегави, но дълбоки съчинения, които изискват повече търпимост към болката и влагане на повече сили в размисъл; при това се помнят докрай. Именно тази действителност откриваме в трите споменати филма – подбрах да разкажа точно за тях, тъй като проблемите, които засягат, са като че ли най-близки до човека от съвремието. Нашето днес – случайно или не – е разнолико и живо, но за жалост болезнено.

„Розовият облак“ започва с уточнението, че е замислен и изпълнен преди появата на COVID-19. Доверяваме се, въпреки че е страшно трудно да не отнесем сюжета му към днешната пандемия. Филмът е бразилски и е дело на режисьора Юли Жербазе.

Разказва за двама млади – Джована и Яго – които се запознават на парти, след което се озовават в жилището на нейните родители. Докато се наслаждават на близостта си, градските сирени съобщават за надвисналата опасност над града – мистериозен розов облак, който причинява смърт на всеки, който го вдиша. На всички граждани е заповядано да затворят прозорците и да останат у дома до… неизвестно докога. Някои от тях са принудени да останат в супермаркета, в пералнята или въобще там, където ги застига извънредното положение. Почти нищо не се знае за облачната опасност – освен че изглежда красиво, но убива.

Този сюжет може да се разгледа и като вид изследователски експеримент – за устойчивостта на нашата хуманност при ограничаващи условия; за силата на социалните ни потребности и разбира се, за страха. Джована и Яго прекарват години наред под един покрив – там, където дори се ражда и пораства синът им. Дали успяват да понесат бремето на отнетата свобода? И как ще приключи тази смахната история – всеки от нас днес иска да узнае това.

Колкото и неуместно да звучи в контекста на изпълненото с опасности настояще, Розовият облак може да бъде разглеждан и като метафора за опасността от изчезване на диалога; на връзката на човешките същества помежду им, предвид неврозите, стреса и все по-агресивната намеса на технологиите в бита (и нямам предвид умните къщи, а технологичното развитие с цел търговска експанзия в сферата на химията, селското стопанство, оръжейния бизнес и т.н.).

Ролите изпълняват Едуардо Мендоса и Рената де Лелис. И въпреки че ако зрителят за пръв път попада на бразилски филм, той може би очаква див темперамент, южняшка музика и танци, природа и бандитизъм, всъщност получаваме стилна загадка за някакъв пищен живот извън стените на апартамента, в който Джована и Яго съжителстват.

Според някои от критиците „Розовият облак“, независимо по кой начин погледнем на него, е побрал най-мрачните ни мисли относно пандемичното съществуване. Според други филмът се оказва научно-фантастична прогноза, а трети дори го наричат „странно терапевтично заклинание“. Надявам се тези оценки да не подхранят предварително мнение, а да тласнат към гледане на бразилската кинопродукция, достъпна онлайн до края на март.

"Луцу"

А „луцу“ всъщност е име на лодка. Бедният малтийски рибар Йесмарк е наследил своето луцу от баща си, който пък го е наследил от своя баща, той – от неговия и т.н. Лодката не е в много добро състояние и Йесмарк се опитва да я поправи – с помощта на приятели и добросъвестни местни майстори, които взимат малко за услугата. Прави впечатление, че този свят е изтъкан от добродетели – един чист начин за изкарване на насъщния като риболова, сплотени около тази дейност хора и вероятно щастливи семейства.

Уви, появява се заплахата от нарушаване на екологичното равновесие, а с нея идват и европейските мерки за… няма да сгреша, ако използвам силния израз „затриване“ на местния дребен бизнес – риболова. Освен това мафията завзема апетитния улов и почти целия пазар в района, при това не съвсем добросъвестно. Сякаш не стига всичко това, но и невръстният син на Йесмарк е тежко болен и се нуждае от скъпоструващо лечение.

Тема за корените, за мястото на малкия човек в големия поглъщащ свят, за доверието и лоялността между близките. „Луцу“ всъщност е тъжна приказка, разкриваща суровата истина за живота из онези южни територии, които тепърва трябва да започнат да се сливат с останалия свят.

А също и разказ за дилемата дали да останеш верен на почтеното си Аз, или да се спуснеш надолу – за да оцелееш.

Филмът е на режисьора и сценарист Алекс Камилери, а ролите изпълняват Йесмарк Шиклуна, Микела Фаруджа, Давид Шиклуна и др. „Честен, въздействащ обръч от портрети на работническата класа, затягащ кръга с трънливата местна трудова политика и соления морски въздух“, пишат Variety. Режисьорът разкрива, че актьорите в „Луцу“ не са професионалисти и някои от сцените са снимани на принципа на документалния филм – така например героят Йесмарк е истински рибар от малтийския бряг. Въпреки това кастингът е бил прецизен и труден – основно заради факта, че Камилери търсил млад рибар, а средната възраст на един малтийски рибар е 50 години. Но с находчивост от страна на режисьора и оператора, местните успяват да покажат пълния си чар и ето защо „Луцу“ блести със силни сцени и впечатляващо реалистични детайли.

Оставих очерка си за „Уроци по немски“ за финал, защото ако имам право да подреждам кинотворбите градивно според тяхното въздействие, бих поставила най-силния на последно място. Той е и най-суров. Българската продукция е с участието на вече зрелия Юлиан Вергов, в чийто герой всеки ще припознае кварталния побойник, съседа хулиган, оцеляващия българин.

Филмът е режисиран от Павел Г. Веснаков и представлява една, в доста отношения, точна картина на българската действителност – там, в панелния квартал, сред мъжете с условна присъда, които са решили да напуснат страната в преследване на по-добрия живот. Това, разбира се, не минава без тежки дилеми – като раздялата с родителите, с децата, с любимата. Не минава и без задължителните опити да научим немски език – казвам „да научим“, в първо лице, множествено число, защото всички ние сме били в подобна позиция или ни предстои да минем по този път. И както се просълзяваме, така и ни наболява. А понякога откровено кървим.

Режисьорът обаче стига още по-далеч и казва пред журналист на ‘Impressio’: „Дори да има нещо реално, не бих казал, че е базирано на някой човек и нечий живот. Дори да има нещо буквално, ми се иска да остане завоалирано, защото иначе остава като спекулация, сякаш, че като е истински случай се очаква повече да разчувства публиката. Този тип манипулация не ми харесва.“
През 2020 г. Юлиан Вергов получи награда за най-добър актьор на кинофестивала в Кайро, а негови партньори в „Уроци по немски“ са Васил Банов, Станка Калчева, Меглена Караламбова, Стефка Янорова, Елена Телбис, Герасим Георгиев-Геро и др.

В заключение ще отбележа, че е радостен фактът колко прямо подхождат кинотворците към проблемите на съвремието, дори когато създават истинско изкуство – а то, знаем, често се съпротивлява на битовизмите. Колко широк отзвук ще получат тези проблеми – това, знаем, невинаги зависи от качествата на филма.

Защото големите не чуват и не виждат в ниското, откъдето се провикваме. Но някой ден ниското ще стане високо – за всеки. Да си го пожелаем.