Слънчогледите

Наричат Деян Енев „живият класик на българската литература“. Макар той самият да не обича този етикет, изглежда има доста истина в него. Деян Енев е единствения наш съвременник, чийто разказ се е падал на изпита по литература за езиковите гимназии. Деян Енев има издадени единайсет сборника с разкази, сред които „Всички на носа на гемията”, „Градче на име Мендосино” и „Българчето от Аляска”. Сборникът му с избрани разкази на английски език „CircusBulgaria” бе номиниран за най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър” За нас е част, че отсега нататък той ще бъде постоянен автор в OFFNews.bg. Всеки уикенд ще имаме удоволствието да публикуваме негови текстове, написани специално за нас.    Слънчогледите   Рут знаеше, че онова лято преди двайсет и пет години никога няма да се върне. Тогава Крезо току-що се бе уволнил от казармата и веднага щом си купи мотоциклета, покани Рут на пътешествие. През онова лято те обиколиха надлъж и нашир България. Времето беше топло и меко, небето беше като от коприна, а Рут беше обгърнала кръста на Крезо с ръце, беше залепнала за гърба му и жълтите слънчогледови ниви край пътя прекосяваха очите й със сто и шейсет километра в час. Мотоциклетът беше двеста и петдесет кубиков MZ с четвъртит фар. Обичаха го като брат и той им се отплащаше със същото. Не ги предаде нито веднъж, не ги остави никъде по пътя. Двамата летяха по гълъбовия асфалт на шосетата, по кадифените от прахта коларски пътища, по изумрудения чакъл на планинските отсечки, а Крезо отвреме-навреме обръщаше назад глава и Рут чуваше в ухото си сред свистенето на вятъра „обичам те”. Вечер спираха на някоя полянка, палеха огън и се завиваха презглава с брезента, а черният силует на мотора стърчеше отстрани като часовой. Рут всъщност се казваше Радосвета, а Крезо беше просто Красимир. После пътищата им се разделиха. Радосвета се омъжи за един свой състудент с изсечени като от гранит ноздри, родиха им се деца, децата пораснаха и един ден Радосвета почувства в гърдите си огромна празнота. Съпругът й тъкмо й беше подарил за годишнината от сватбата им едно чисто ново виолетово Тико. Тя се качи в него и потегли накъдето й видят очите. Така и не разбра как се озова пред къщичката на Красимир в края на онази забутана боянска уличка. И сега, след двайсет и пет години дивите люляци край оградата и дървеното мостче над дерето си бяха същите. Радосвета слезе от колата и бутна изгнилата портичка. Посрещна я непознат възрастен мъж с бяла четина по лицето, сълзящи очи и силен дъх на алкохол. Тя попита за Красимир и мъжът изломоти нещо. Радосвета вдигна неразбиращо рамене и попита дали някъде в двора няма един мотоциклет, един двеста и петдесет кубиков MZ с четвъртит фар. Залитайки, мъжът я поведе към рухналия навес в дъното на двора. Мотоциклетът беше там, обрасъл с трева, със счупен фар и напукана кожена седалка, по която ненадейно пробяга гущерче. Радосвета погали ръждясалия резервоар и когато се обърна и тръгна по пътечката, за да се качи в Тикото, чак тогава видя слънчогледите. Целият двор беше засят със слънчогледи. Сетне гласът на Крезо прошепна в ухото й „обичам те”.