Рязко - разказ от Здравка Евтимова

Естествено заради Симона.

Не заради мен.

Сама по себе си не събуждах копнеж влиятелни личности да проявяват любопитство към духовния ми строй. Не спадах към категорията сладкопойни чучулиги със склонност към чуруликане на сведения. Не помнеха името ми. Старата – доколкото ми е известно това беше прякорът, с който ме бяха удостоили.

Да, Симона беше мотив, причина и следствие.

Така и не успях да прочета каквото и да било по лицето на госпожа Димчева – защо то бе непроницаема стена. Наистина ли бях нейна приятелка, както подхвърли веднъж господин Димчев? Категорията приятелство е течност, поглъщана от доверчиви тийнейджъри. С възрастта става ясно, че приятелите следват изобилието в портфейла, с каквото не разполагах, следователно… нека запазя извода за себе си. Аз бях счетоводителка. Сухар. Разведена, син студент в Германия. Нищо повече. Нищо интересно.

Госпожа Димчева плащаше кафето. Предпочитахме масата до прозореца в кафене „Романтика“. Мълчахме. Тя четеше нещо в телефона си, аз се въздържах да чета в моя – все пак беше съпруга на моя работодател – той плащаше заплатата ми в тия хлъзгави времена. Една дума и оставаш във въздуха без работа в нашия затънтен град. Трябва да бягаш във Варна.

Защо бе избрала мен?

Госпожа Димчева беше висока, с буйна, съвършено боядисана в кестеняво коса, с миниатюрни бръчки около устата – по бузите, челото, брадичката кожата й бе гладка и бляскава като екран на лаптоп. Ако аз бях съпруга на Димчев, обезателно щях да се погрижа миниатюрните бръчки около устните да изчезнат. Бе просто въпрос на време.

Симона.

- Подиграват ли ми се? – попита госпожа Димчева след петата си покана да пием заедно кафе. Бе поръчала и фреш от портокал. Кафето и фрешът приседнаха не в гърлото ми. Заседнаха в мозъка. Разумно би било да попитам с искрено удивление какво иска да каже. Не го направих. Не прочетох нищо по лицето й. Бръчиците около устните й мълчаха.

- Не се подиграват – отговорих. Навремето бях добра по математика. Сега също. Димчев щеше да ме изхвърли на мига, ако не водех изрядно счетоводството на фирмите му. Всъщност въпросната Симона първа щеше да ме изсипе зад борда, макар че познанията й в сферата на счетоводството се изчерпваха с таблицата за умножение, както самата тя бе намекнала в разговор с мен.

- Съжаляват ли ме? – очите на госпожа Димчева бяха черен мрак. Понякога мислех – добре, че не тя определя заплатата ми. Не че Димчев беше цвете, съвсем не беше. Работодателят ми ме беше запознал със своите синове – два дангалака. И той беше грамаден, но за разлика от родителя наследниците му нямаха езера от излишни килограми под кожата. Бяха два крачещи стълба от мускул, портфейл и бетон – широки рамене, едри кости, мътен мрак в очите, който по липса на друга дума хората наричат поглед. И госпожа Димчева притежаваше езера - те бяха черно мастило под бента да клепачите й. Всъщност дамата в кафенето на масата до мен беше бент и се боях, че скоро стената на мрака ще се отприщи. Аз щях да бъда номер едно в списъка на удавниците.

- Синовете ми Боян и Иван – представи ги господинът, който плащаше заплатата ми. – Ще се отнасяш с тях, като се отнасяш със Симона и с мен. Не забравяй нито секунда, че утре те ще плащат заплатата ти.

Подозирах, че утре ще дойде скоро, ала прогонвах от съзнанието си тази мисъл. Повечето мъже отвъд шейсетия си рожден ден пият, но едва ли изискан алкохол, с какъвто разполагаше господин Димчев. Гарантирах за качеството, защото аз изготвях документите за закупуването на добро уиски. Мнозина след известна възраст страдат от наднормено тегло, повишено кръвно налягане и аритмия.

Да не забравяме Симона.

Тя не страдаше от наднормено тегло. Беше атлетична и тренирана. Аз плащах абонамента й за фитнес и аеробика в престижни варненски клубове.

- Синовете ми знаят как работиш – добави господин Димчев.

Горко ми, въздъхнах наум. Сигурно са намерили счетоводителка, току що завършила икономическия университет. Атлетична, с вкус към аеробика. Ще изхвърлят мен.

- Няма да те изхвърлят – бе прочел мислите ми Димчев. – Ти си вярно куче.

- Казвал ти е, че си вярно куче – отбеляза госпожа Димчева по време на една от срещите ни в „Романтика“, обръщайки мрака на погледа си към мен. – Нали?

- Да – потвърдих.

- Следователно знаеш за Симона.

Мълчах.

- Те пътуват заедно до Рим всеки месец.

Мълчах.

Подозирах, че това ще бъда краят на взаимоотношенията между госпожа Димчева и дъртата счетоводителка на господин Димчев.

- Ти си разведена – каза, след като плати кафето и фреша госпожата. – Работа се намира трудно.

- Да – потвърдих.

За мое учудване отново ме покани на кафе. Последва въпроса:

- Съжаляват ли ме?

Седеше до мен в кафене „Романтика“ – какво тъпо име за заведение. Тя замълча. Аз мълчах до нея.

Говорех на Вие със синовете Боян и Иван. Веднъж по-високият Димчев младши остави банкнота от 50 евро до лаптопа ми. Преди да кажа „благодаря“, се обърна към мен. Същият мрак под клепачите, същият бент.

– Йорданке.

Застинах. Изцяло неподвижна – така реагирах, когато работодателят ми обърнеше към мене с Йорданке.

- Да, господине.

- Не ходи повече с майка ми за Симона в кафенето. Онова с тъпото име.

- Да, господине.

Не бях казала на майка му нито дума за Симона.

- Почерпи се.

Беше горещо, но ми стана студено. Юни, особено в края, носи такава жар. Макар изпържен от жега, човек трябва да пази работа си – със зъби, макар и пломбирани като моите, и с нокти - в тази посока на мисли Димчев ме беше задължил да ги лакирам, за да не разбивам и без друго хлабавото реноме на компаниите му.

При мене идваха хора – мъже, някои на петдесет и отгоре, повечето на четиридесет – в черни тениски, черни широки панталони малко над коленете, черни чорапи, черни маратонки.

- Дай ми справка.

Давах.

- Дай ми кафе.

Давах.

- Като говориш с момчетата, все едно говориш с мен или със Симона – бе разпоредил Димчев. Бях решена да запазя работата си. Синът ми следваше право в Германия, а това е скъпо начинание, особено за жена отвъд средната възраст, счетоводителка, разведена, придошла от село. С апартамент , който все още изплаща.

Димчева ме покани в „Романтика“. Мълча десет минути. Мълча петнайсет минути.

- Какво мислиш за здравословното състояние на Димчев? – попита на шестнайсетата минута тя.

- Не мога да преценя.

- Синът ми ти е казал да не говориш с мене за Симона.

Мълчах.

- Или пак не можеш да прецениш?

Този юни горещината беше непоносима. Кафене „Романтика“ беше смазващо – нямах предвид цените. Кафето ми приседна. Фрешът от портокал ме задуши, въздухът се втечни в дробовете ми.

- Нe познавам Симона отблизо – казах.

- Но си уредила плащането за вилата, която Димчев е купил за нея.

Мълчах.

Госпожа Димчева плати сметката, изправи се – висока жена в елегантен ленен костюм.

Оттогава поканите да пием кафе пресъхнаха. Първоначално въздъхнах с облекчение. След това някакво бодливо усещане се засели под гръдната ми кост. То бе сигурност, че в кръвта ми има вирус. Не знаех кое ще го събуди и кога ще избухне болестта.

В офиса ми нахълта по-високият Димчев младши.

- Баща ми умря.

Невъзможно, беше първата ми мисъл. Макар и със завишено тегло, господин Димчев беше здрав – това ми бе известно, понеже аз редовно изплащам вноските на здравния център за профилактичните му прегледи. Събирах и подреждах в отделен файл резултатите от медицинските изследвания, диагнозите – нито една не застрашаваше пряко живота му; всички взети заедно бяха лечими чрез диета и медикаменти, за чието заплащане аз носех персонална отговорност.

- Съболезнования – реагирах.

- Сърцето – сега не само мракът в очите на по-високия син, мракът в гласа му ме сграбчи в пресата си. Дали наследникът тъжеше, или го тревожеше някаква спешна работа в края на юни – човек никога не знае със семейство Димчеви. Дали синовете ще ме уволнят? Може би. Плащах техните вноски за профилактични прегледи, както и абонаментите им за специализирани фитнес програми. Аз правех резервации за почивките им. Не проявявах интерес с кого почиват. Но това едва ли бяха убедителни мотиви да ме задържат.

Онзи тих вирус в кръвта ми- сигурно вече се беше събудил.

Телефонът ми звънна.

Госпожа Димчева. Вероятно ще обяви, че ме уволняват. Добре.

Всъщност никак не беше добре.

Аз съм умен счетоводител, но днес умните са най-голямата опасност за обществото. Те са пирони, които стърчат. Стърчащият пирон го заковават.

Госпожа Димчева не ме уведоми, че губя правото да пребивавам в офиса на компанията.

- Йорданке, ела на погребението. Неделя. 10 часа.

Неделя в десет часа на площадката пред главното хале на компанията за транспорт и логистика бяха паркирали десетки луксозни автомобили. Не можех да повярвам, че толкова лукс сияе под небето на затънтения ни град. На площадката се бяха подредили с наведени глави – не бих могла да преценя с точност – но наведените глави наброяваха повече от четиристотин – ниско подстригани мъже на петдесет, и други, всъщност повечето, на четиридесет . Черни фланелки, черни панталони с крачол малко над коляното, черни чорапи, черни маратонки. Тишина. Оставяха цветя на масата до ковчега. Изригнал вулкан от цветя.

Госпожа Димчева, в елегантен черен костюм от лен, ми направи знак с ръка да се приближа.

Приближих се.

- Стой наблизо – каза.

Така че видях всичко съвсем ясно.

Към ковчега приближи висока стройна дама, за която ми беше известно, че проявява подчертан вкус към аеробика и редовни упражнения в надежден фитнес клуб във Варна. Аз плащах абонамента ѝ.

Великолепна черна рокля. Черни обувки на висок ток.

Симона.

Симона се наведе над ковчега. Преди да остави разкошния си букет при другите цветя на камарата, двама мъже – проходили стълбове от мускул, портфейл и бетон - притичаха към нея.

Познавах ги – единият малко по-висок, и двамата грамадни, с широки рамене, широки кости, синовете на моя работодател, светъл път на душата му.

По-високият улови Симона с две ръце под лявата мишница, вторият – я стисна под дясната, смачквайки елегантната й рокля. Повдигнаха я от земята. Без да бързат, но и без да се бавят излишно, с равномерни крачки, я извлякоха на площадката пред халето, след което я помъкнаха към изхода, зеещ между двата краища на тежката метална ограда.

Пуснаха я едновременно.

Погледите на черните тениски със сигурност не наблюдаваха ковчега и вулкана от цветя. Гледаха елегантната любителка на аеробика.

Великолепната рокля от черна коприна се олюля. Черните обувки на висок ток изскърцаха. Изкривиха се. Разнебитените плочки на тротоара се оказаха несигурна опора. Дамата се огъна. Коленете й подадоха. Колкото и тренирано, тялото й се смъкна на улицата.

Симона.

Беше тихо.

Жегата разтапяше асфалта.

Двамата мъже с широки рамене и широки кости закрачиха обратно към ковчега. Не крачеха бързо. Не се и бавеха.

Ще изхвърлят ли мен.

Без да поглежда към петстотинте черни панталони с крачоли малко над коляното, госпожа Димчева заговори:

- Йорданке. Каня те на кафе днес след погребението. 17 часа, кафене „Романтика“.

Краят на юни беше пещ.

Истинска пещ.

Следете новините ни в :