Реформа без основа и ясни цели

Досегашната тенденция към тясно професионално профилиране на висшето образование следва да бъде обърната, като се върви към деспециализация и подготовка на личности, притежаващи фундаментални знания и компетентности, върху които да се надгражда.

След приетите наскоро промени в Закона за висшето образование държавата в лицето на Министерството на образованието и науката декларира готовност да започне така дългоочакваните реформи на университетското дело у нас. От изявленията на ръководството на Министерството става ясно, че то си представя осъществяването на тези реформи основно чрез промяна в начина на финансиране на висшите училища (ВУ), като критерий за него ще бъде качеството на обучението там по съответните професионални направления. Така обявеното намерение за финансиране на висшите училища съобразно качеството на предоставяния образователен продукт е безспорно правилно. Ала във връзка с това намерение възникват редица въпроси, най-важният от които е дали с това се изчерпва реформирането на системата на висшето образование в страната. Дали е възможно само с финансовия инструмент да се решат многобройните, сложни и дълго трупали се проблеми в университетското дело у нас? Отрицателният отговор на тези питания се набива в очи. Ако настоящото ръководство на МОН обаче споделя подобна илюзия, то неговите действия ще бъдат по-скоро вредни, отколкото водещи до реална реформа на висшето образование в страната.

За да се създадат предпоставки за действителна реформа на системата на висшето образование в страната, е уместно провеждането на задълбочена и с широко обществено участие дискусия. В резултат от този дебат би следвало да се очертаят както предпоставките, така и крайните цели на наложителните промени в сферата на висшето образование, а и да се потърси достатъчно солидна подкрепа в обществото и сред академичните среди за тях. Във връзка с това тук представям някои виждания, с които да внеса свой принос в това обсъждане.

Основен проблем пред българското висше образование 

За да започне една дискусия, на първо място следва да се определи ясно какъв точно въпрос ще се обсъжда. Сред множеството проблеми пред българското висше образование се откроява един главен – загубата на доверие и обществен престиж от ВУ в страната, най-ярко изразен в отслабващия интерес към предлагания от тях образователен продукт. В резултат от демографската криза, спадащото качество на обучението у нас и реалната конкуренция на чуждестранни университети ежегодно намалява броят на желаещи да учат в българските ВУ, поради което подборът на дееспособни обучаеми се свива до невъзможност. На практика университетите са се отказали да привличат по-качествени студенти и се задоволяват с каквито и да е, които в много случаи имат ниска предварителна подготовка, посредствен личностен капацитет и слаб интерес към учене. Не е учудващо, че при липсата на какъвто и да е подбор през годините постепенно спада успеваемостта на студентите, като мнозина от тях отпадат в хода на следването си.

Нов тип образователен продукт

Когато даден продукт не намира своите потребители, най-близо до ума е да се помисли с какво той може да бъде заменен. За да стане подобна промяна с образователния продукт, е нужно да се преодолее един дълбоко вкоренен предразсъдък в обществото, ръководствата на ВУ и управляващите университетското дело у нас на държавно ниво – за връзката между завършената специалност, упражняваната професия и заеманото работно място. Този предразсъдък се изразява в убеждението, че има необходимост от еднозначно следване между тях, като по такъв начин се пренебрегват дългосрочните интереси на абсолвентите. Пред тях обаче стои перспективата да се реализират професионално не само в рамките на няколко години, а да имат кариера в продължение на няколко десетилетия, през която е много вероятно да сменят редица професии – някои от които още несъществуващи. Ако се погледне от този ракурс лесно ще се заключи, че завършващите висше образование се нуждаят от широкопрофилна подготовка – най-вече на бакалавърско ниво (вж. чл. 40, ал. 2 на ЗВО), върху основата на която да добавят конкретни знания и умения чрез допълнителни обучения през целия си живот – например в нарочно създадени професионални учебни центрове, функциониращи към фирмите или дори във ВУ. Това означава, че досегашната тенденция към тясно професионално профилиране и специализация на висшето образование следва да бъде обърната, като се върви към деспециализация и подготовка на личности, притежаващи фундаментални знания, умения и компетентности, върху които да се надграждат по-конкретни такива в хода на тяхната професионална кариера.

Предпоставки за реформиране на българското висше образование

За да може да се изгради и прокара на дело дълбока реформа, на която и да е социална сфера – в случая системата на българското висше образование, следва да са налице определени предпоставки. На първо място, постигане на обществен консенсус относно крайната цел на начинанието, която да бъде очертана по начин, обвързващ гражданите. Обикновено това става в съществуващия обществен договор, чийто юридически израз е конституцията на съответната държава. В нашата страна обаче това предварително условие не е изпълнено – липсва съдържателна цел на висшето образование, а и на образованието изобщо. В конституцията на България са записани само следните две положения: „при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно” (чл. 53, ал. 3) и „висшите училища се ползват с академична автономия” (ал. 4). Това означава, че в обществото не е налице съгласие относно въпроса към какво следва да се стремят работещите в българските университети. Този факт се подминава от действащите политици в страната, които говорят за повишаване качеството на висшето образование, като че ли това е разбираща се от само себе си задача, но всъщност не е ясно дали тя се споделя от българските граждани днес и дали те са готови да платят цената – не само финансова, но и чисто човешка – за нейното решаване.

Втората предпоставка за реформиране на висшето образование у нас е правилното определяне на неговия потребител. Ръководителите на МОН говорят пространно за нуждата от обвързване на университетското обучение с практиката и осигуряване на успешна професионална реализация на абсолвентите според завършената специалност. Това навежда на мисълта, че висшите училища следва да работят главно за задоволяване нуждите на бизнеса в страната, като от завършващите висше образование се очаква да бъдат подготвени веднага да заемат конкретно работно място. Другояче казано, на университетите се гледа като на занаятчийски училища, които следва да създават изпълнителски кадри за фирмите у нас. Обаче подобен подход е принципно погрешен, тъй като не само не отчита основната мисия на университетите – да формират личности с богата обща култура и базови познания в дадена област на знанието, които да са годни за разнообразна професионална реализация през дълъг период от време. От тази гледна точка ВУ в страната не бива да бъдат превръщани в придатък, задоволяващ конюнктурните нужди на днешния български бизнес, най-малкото, защото не само той е потребител на техните възпитаници.

В изказванията на ръководителите на МОН многократно се декларират намерения за следване на друг ключов принцип, осигуряващ повишаване качеството на университетския образователен продукт – конкуренция между всички структури и индивидуални участници в системата на висшето образование. Ала на практика липсват действия за прилагане на този принцип, като се разчита, че загубилите съревнованието ВУ ще се самозакрият. Това обаче е опасна илюзия, зад която се крие малодушно и безотговорно бягство от изпълнение на собствените задължения. Отделянето на зърното от плявата няма да се състои от само себе си. Подборът на жизнеспособните ВУ следва да се извърши от самата държава по линия на следакредитационния контрол в резултат на оценките от специализирания държавен орган – Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА). Главен критерий за оценка на състоянието на ВУ следва да бъде състоянието на академичните им колегии, като се насърчат тези, в които са налице достатъчен брой добре квалифицирани и с поне средносрочна перспектива за работа преподаватели.

Отправна точка за работа в системата на висшето образование

За да се реформира по същество образователната система у нас, е нужно да се изходи от определена съдържателна цел: какви знания и умения се очаква да притежават нейните възпитаници. Такъв конкретен ориентир в дейността на образователните институции у нас следва да стане утвърдената през февруари 2012 г. от МС Национална квалификационна рамка на Република България (НКРРБ). Този документ е приложение и конкретизация към българските условия на приетата няколко години по-рано от ЕС Европейска квалификационна рамка за учене през целия живот. В него подробно са описани видовете знания, умения и компетентности, които следва да придобиват обучаемите на всяко образователно ниво. В документа за първи път се излагат конкретните цели, които следва да бъдат постигнати от завършващите всяко едно от деветте квалификационни равнища. За съжаление НКРРБ масово не се познава от заетите в образователната сфера у нас, вкл. университетските преподаватели. Съответно нейните изисквания си остават само на хартия, познати на малцина експерти.

Организация и управление на университетите

В изявленията на ръководството на МОН изобщо не се поставя за обсъждане въпросът за основния принцип, според който са структурирани висшите училища у нас. Иначе казано, за даденост се възприема наследеният от тоталитарната епоха модел за институционален строеж на системата на университетското образование, а в това отношение следва да се предприемат наистина радикални промени. Наследената в българските висши училища факултетно-катедрена организация е нужно да се съхрани, но начинът, по който са изградени основните ú клетки, трябва да бъде променен. Ако се върнем към собствената си традиция от периода преди тоталитарния режим, а и погледнем как понастоящем работят катедрите в западните университети, ще видим, че те функционират около една ярка личност, която е изграждала в продължение на десетилетия своя престиж и е доказала способностите си. Редовният професор – титуляр на катедрата, задава облика им, като определя какво, от кого и как ще се преподава, но и носи отговорност за качеството на обучението пред академичното ръководство. Той привлича за свои помощници извънредни професори и асистенти. У нас обаче и занапред в състава на катедрите се предвижда да влизат преподаватели с еднакъв статус и възможности за влияние върху работата им, които са взаимозаменими, полуанонимни и безотговорни.

Кадрова политика в сферата на висшето образование

В изявленията на ръководството на МОН почти изцяло е подминат ключовият кръг от въпроси относно състоянието на академичната колегия, без обсъждането на който е безпредметно да се правят опити за реформиране на висшето образование. Сред наскоро направените промени в ЗВО не бе утвърдена разпоредбата, че всеки преподавател може да участва в акредитацията само на едно ВУ, която стъпка целеше да парира заемането на няколко щата от един човек в различни университети. Промените изобщо не засегнаха редица други важни проблеми на преподавателската колегия във ВУ у нас.

А/ привличане, подбор и квалификационен ценз на нови преподаватели

Понастоящем българските висши училища са заплашени от кадрови колапс, като основна причина за него е слабият прираст на нови преподаватели. Разбира се, в университетите продължават да се назначават нови асистенти, но предимно без конкурс и на краткосрочни трудови договори, тъй като често те не притежават докторска степен. Иначе казано, хващат се „хора от улицата” и се вкарват в университетските аудитории, без да е проверена дори минималната им професионална квалификация в конкретната сфера на знанието. За истински подбор всъщност не може да се говори, а се назначава всеки, който прояви някакъв интерес към преподаване. За да се преодолее тази пагубна тенденция, е нужно да се узакони конкурсът като единствен начин за привличане на нови преподаватели във висшите училища, както и да се въведе задължителен квалификационен ценз – от всички тях да се изисква ОНС „доктор”.

Б/ педагогическа правоспособност

Сред намеренията на ръководството на МОН изобщо не влиза прекратяване на практиката във висшите училища у нас да преподават хора без никаква педагогическа подготовка и без педагогическа правоспособност, които не биха били назначени дори временно и като заместващи учители в началните, основните и средните училища. В това отношение нужните промени са ясни: въвеждане на задължително изискване за педагогическа правоспособност към всички университетски преподаватели още при тяхното назначаване, като се осигури придобиването на такава в обозримо бъдеще на вече работещите в системата на висшето образование.

В/ възрастова структура

През последните десетилетия в българските университети се задълбочава тенденцията към драматично застаряване на университетската колегия. Значителна част от хабилитирания състав е на пенсионна или в предпенсионна възраст, като оттеглянето му се отлага максимално чрез порочната система за ежегодно удължаване на трудовите договори на навършилите пенсионна възраст преподаватели. По този начин, освен че кадровото планиране става невъзможно, се създават и предпоставки за възникване на напрежения между възползвалите се от изключението от правилото и тези, на които това е отказано. Затормозява се и кариерното развитие на по-младите преподаватели, а следователно тази практика е нужно да се прекрати.

Кадровата криза обаче е не по-малко остра при нехабилитираните преподаватели, тъй като мнозина от тях са на 40-годишна и по-висока възраст, а голяма част от тази категория преподаватели не притежават ОНС „доктор”. Тъй като е малко вероятно в следващите години тези преподаватели да възстановят обичайния ход на своите професионални кариери и да допринесат за нормалното възпроизводство на академичните колегии на своите университети, следва те да бъдат подменени с млади кадри, подготвени и отговарящи на минималните изисквания за упражняване на преподавателската професия.

* * *

Направените по-горе предложения се отнасят до евентуалното бъдещо обсъждане само на някои от основните групи проблеми, пред които стои висшето образование у нас. Те не претендират нито за абсолютна валидност, нито за окончателност на решенията, а само за личен принос към дискусията по темата за дълбоко реформиране на системата на висшето образование у нас.

Проф. дфн Добрин Тодоров е философ. Автор на книгата „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България” (2009) и др.

Текстът е препечатан от портал "Култура" с разрешението на автора.