Разперени крила

Беше краят на един уморителен октомврийски ден през недалечната 1990 година. Във Винарната под ресторант „Кристал“ влезе клиент. Невисок човек, облечен с по-топла, отколкото бе необходимо за сезона, дреха и плътна поло яка. Поздрави ни с лек поклон, подмина сепаретата, погледна имената по запазените маси сякаш търсеше някого. После реши да влезе навътре, където са най-крайните и малко по-тъмни помещения. Викахме им „генералските“, защото обикновено в тях сядаха хора, които търсеха дискретност и не искаха да се знае, че са посетители на това място.

Ползваха ги и любовници - имаше доста такива двойки, дори им знаехме графика на срещите през кой ден от седмицата са. Мълчахме дискретно и когато идваха със съпругите си сядаха пак там. Изглежда по навик. И до ден днешен не зная за какво е проектирано нивото на Винарната на тази сграда при строежа ѝ през 30-те години на ХХ век, но на първото и последното помещение имаше обли сводове, а в последното английски двор със стъкла.

Човекът с дребен ръст избра най-крайната маса на най-тъмната стая и седна с гръб към прохода. Приближих се до него, за да взема поръчката. На масата беше сложил кръгла метална кутийка с доста екзотичен тютюн White Elephant Kalahari. Запомнил съм много добре марката, защото по това време не бях истински пушач, но опитвах вносни тютюни за лула, които поръчвах по един тираджия. Човекът никога не забравяше да ме снабди с няколко редки марки без да ги повтаря, но такава, като на този човек все още не бях опитвал. Успях още един път да хвърля око на кутийката. Нямаше как да си я набавя от нашия пазар или от все още едва кретащия „Кореком“ - там имаше само пакет Clan за един долар и още един вид тютюн за лула, названието на който дори не си спомням. Реших после да го попитам откъде го купува.

Клиентът натъпка и запали лулата си, след което последва ритуална пауза. Гледаше как клечката догаря между пръстите му и малко преди да ги опърли с театрален жест я вдигна нагоре и я постави в кристалния пепелник. Тънката нишка на пушека от изгасващата клечка до последната ѝ обител – пепелника - беше абсолютно права линия, сякаш начертана със син молив, която след секунда се разтвори във въздуха. Голям фокус! Този номер, ламаринената кутийка на масата и сладникавия дим от лулата му разпалиха още повече любопитството ми към мистериозния посетител. Не зная защо, но на секундата ми стана много симпатичен. Виждах този човек за пръв път. От друга страна, имах чувството, че го познавам много отдавна. Може би магията се засилваше от уханието на блендата от дима на „Бялото Калахарско слонче“, която много ми допадаше. Нека да вмъкна уточнението за младите читатели, на които тези редове може да им се сторят твърде странни и необичайни - тогава в заведенията се пушеше, нямаше никакви ограничения.

Облакът ароматен, синкав дим се понесе по бавната циркулация на невидимите течения в стаята, кълбата дим се движеха плавно, въртейки се. Моят единствен по това време клиент си поръча малък френски коняк. Помолих намръщения барман да загрее чашата му и после да сипе вълшебната течност. Съдейки по ритуалното палене, усещах, че този човек е табиетлия, иначе казано – ценител. Донесох му коняка и след като поставих чашата на покривката той веднага ме заговори:

- Момче, за съвременните български художници вероятно знаеш много, но чувал ли си за старите?

Преди да му отговоря се опитах наум да калкулирам бройката. Естествено, че знаех за Владимир Димитров-Майстора, Илия Бешков, Константин Щъркелов, Александър Божинов и още един-двама. Добавих и вуйчото на баба ми, който също беше от старите художници - Петър Костадинов, а картините от двуетажната му къща, в която живееше на булевард „Волгоград“ (днес булевард „В. Левски“), периодично се местеха у нас или при братовчедка ми. Дори в детската стая имах два негови пейзажа, сега са в хола. Тъкмо при него - чичо Петърчо, както казваше баба ми, в двора му бях виждал и Павлето*, също много известен за времето си художник. Павлето не можеше да се качва по стълбите, защото бяха изключително високи, а той на ръст не беше по-висок от дете в първи клас.
Добавих и тях двамата, но дори и така приблизителното число не ставаше повече от десет. Дадох си сметка, че май не мога да ги докарам колкото пръстите на двете ми ръце. Колкото и да се напъвах да си спомня още имена, не се сещах за още някого.

- Отвън, драги – продължи моят събеседник - на 20 метра от това място, имаше една известна галерия, в която татко и други известни художници като него даваха картините си за изложби и продажба. „Тръпковата галерия“ се казваше. Беше много известна, чувал ли си за това място?

Не знаех нищо естествено. В тогавашните години откъде ли можех да се информирам? Знаех от баба ми много за прекрояването на центъра след бомбардировките (тогава не подозирах, че след 25 години ще съм съавтор на обширна книга фотоалбум по тази тема). Казах му обаче за „Писателското кафене“, покрай което се прибирах по пътя си от училище и чийто ден на събарянето помнех. Моят нов познат се усмихна. Разказа ми за сградата, очевидно знаеше всичко за нея, при това с подробности. Винаги ми е било интересно да срещам хора, които ясно си спомнят миналото. Той погледна лулата си, запали нова клечка, допря я до черната клада с натъпкания тютюн и дръпна от горния край на мундщука, за да се разпали. Изгаси отново театрално клечката си и внимателно я сложи в пепелника, гледайки проточилата се синя следа от нея във въздуха. Клечката окончателно умря и веднага продължихме разговора там, където беше спрял.

Чух доста историйки и случки с писателите, които са посещавали кафенето. Попивах като гъба, не бях чувал или чел нищо подобно до момента. Добре че никой не влезе по това време да прекъсне приятния ни разговор. Събеседникът ми обясни, че не живее в България и е тук за месец и нещо.

- Утре ще слагаме един мраморен паметник в градинката срещу Народния театър „Иван Вазов“, имаш ли време да дойдеш? Ще ти бъде интересно. Дори да си на работа, помоли шефа си да излезеш за няколко минути, направи го за мен, моля – каза той.

- Няма нужда да ги моля, тъкмо утре съм почивка, ще съм там естествено! – отговорих.

Събития като това не бива да се пропускат, а и в града паметници не се поставят всеки ден. Не, че някога бях присъствал на подобно нещо.

Лулата му очевидно изчерпа ресурсите си от тютюн и изгасна окончателно. Той я сложи в празния пепелник надолу с огнището, за да изстива. Бялата покривка се изцапа със случайно изпаднало парченце пепел.

- Казвам се Никола, кръстен съм на баща ми Никола. Танев – той е Никола Танев. Знаменит за времето си художник. И аз съм Танев като него. И синът ми Ник също е Танев като мен. А старият е излагал картините си почти във всяка държава от Европа. И са се продавали добре. Виждал ли си негови картини? – попита ме Никола.

- Не съм. – честно казано едва помръднах устни, за да изрека това.

Казах го с голямо съжаление и малко срам от събеседника ми. Беше ми неудобно, че пред сина на световноизвестен художник стои невеж младеж като мен. Казах му името си докато той изтупваше лулата си в пепелника и се усмихна широко.

- Я, я, я, виж ти. Значи сме адаши. Няма нищо момче. Доста си млад. И все пак знаеш повече, отколкото очаквах. Татко ми, Танев де, беше забранен по едно време след 9-ти септември, празник, който тук много празнувате. А на нас той ни отне всичко. Той дори е щял да умре в затвора, държали са го, за да го сплашат. Други казват, че е заради майка ми. Но аз не зная кое е истина. Даже не знам дали това време е свършило изобщо. Щом като е бил в немилост едва ли са показвали негови работи тук по галериите или по етажите на тази от улица „Шипка“ 6, че да ги видиш и да ги знаеш. Но татко беше много известен в чужбина, поне така ми е казвала майка ми и съм чел много статии през времето. Имаше дори критични. Беше писано много за остатъците от неговото семейство и изкуството му. А е бил ученик на Пол Реноар и проф. Манжан.

- Чакайте, този Манжан съм чувал да го казва баба за нейният вуйчо Петър, за когото Ви споменах. Изглежда и двамата са учили заедно, а може би пък по различно време. А най-много съм посещавал галерията на „Шипка” 6 и я знам много добре. Ходил съм много там след уроците по рисуване и киснех докато я затворят. На единия етаж имаше постоянна изложба с голи тела, обичах да гледам тези картини.

Никола се усмихна, взе лулата си отново и започна да я тъпче с тютюн. Извади и нова клечка кибрит. По средата на процедурата спря и каза:

- При този професор Манжан май всички наши са учили!

После драсна клечката и започна да разпалва лулата си, изпускайки огромни кълба пушек от мундщука:

- Ние живеем в САЩ. Утре на паметника ще видиш издялкана фраза, измислена от сина ми Ник. Впрочем по американските закони, аз няма как да стана президент на Щатите, но той може – роден е там. Кой знае, ако един ден се кандидатира за президент и го изберат - да, наистина може да стане.

Никола допи с една глътка питието си, плати, сбогува се с мен и тръгна. Сладкият тютюнев пушек се носеше след него в коридора и бавно се размесваше с въздуха. Докато го изпращах с очи, се сетих за още един художник, всъщност скулптор – учителят ми по рисуване Борис Андреев – Реджо. Настигнах Никола още на стълбите:

- Никола, почакай. Сетих се за още художници. Ходех на уроци по рисуване в читалище „Алеко Константинов“ преди да кандидатствам за художествената гимназия. На последния етаж имаше една ателие, в което Реджо ни преподаваше. А там съм виждал и Николай Ростовцев, посещаваше приятеля си – моя учител. Мен не ме приеха в художествената гимназия. А бях добър, поне така мислеше маестрото, моят учител.

- Да, Ростовцев е страхотен иконописец, може би най-големият в България. Има още един, когото познавам и е на същото високо ниво. И той си е тръгнал от България, живял е в Западна Германия, но го знам от Канада, където наскоро почина.

-----

На другия ден отидох да видя полагането на паметника. Беше бяла скулптурна фигура на безглава Нике. Не помня почти нищо от тържественото слово, но пък и отстрани, където бях застанал, то не се чуваше много добре. „Нике“ бе прелетяла над Атлантика, за да я поставят в градската градина в знак на подкрепа към българското общество. А на него, тоест на нас, ни предстоеше изключително труден път към промяната. Сега, след толкова години, си давам сметка, че наистина пътят ни е бил доста труден. И все още е. Никола стоеше начело на церемонията, разбира се. В края на откриването спомена, че скулптурата е дарение от семейството му. Там е надписът, който днес се чете малко трудно:

„Аз бих искал моят син Ник да каже: Това е от моя баща за неговата Родина, това е неговата мечта за мир и свобода.
Дар от семейство Латина, Никола и Ник Таневи – българи, емигранти в САЩ.“

Скулптурата "Разперени крила", снимка: личен архив

Никола остана още два-три дни. После си разменихме адресите за кореспонденция. Тогава все още нямахме мобилни телефони и електронна поща. След година получих от Никола една поздравителна картичка за Коледа. На следващата година за майските празници на 24-ти. Имах и писмо, в което бе вложил една стара адресна карта с марка, а в писмото имаше уточнение, че я открил накъде из кутиите със стари писма от България. После изпрати и една от кореспонденция на Бешков, бях изключително щастлив. Ето какво пишеше в картата, разшифровах го чак в последните години, адресирана е като обичайната безплатна пощенска карта до гр. Берковица, подписана от Никола Никитов. Потърсих в интернет за него - оказва се много популярен автор на творби за деца, детски пиеси, исторически очерци, съредактор на списанията "Хора", "Поточе", един от основателите на Дружеството на детските писатели (1928).

снимка: личен архив

" София, 1, IX. 933
Др. Жоро,
Току-що приказвах с Ран Босилек за твоята работа. Каза ми, че още не я е прегледал, понеже досега е бил на бани. Имало и други няколко ръкописи, които също още не е прегледал. След като я прегледа, ще я даде на издателството, което ще реши да се печата или не. Изглежда, че и да се одобри, мъчно би могло да се напечата сега, защото имало много други книги за издаване, които били одобрени и чакали реда си. Точка...
Люба вчера целия ден се превива от жлъчката.
(надписано отстрани: "Сега сме в безразличие, в страшно безразличие.)"

И от другата страна с молив, ситничко, надраскан един стих:

- Аз тичам съвсем по-бързо,
Недейте критикува дързо,
Чакайте дванайсетия стон,
да няма страшен зъбобол,

От нигде няма хонорари,
С всички братя барабар,
Ще загинем, братко стар

То се знае, без съмнение,
ти не влизаш драги тук,
ти - човека с поведение,
не ядеш кат назе лук.

Сега е веч Септемврий първи
и няма време за пъстърви,
Върни се, върни се при нас
И нещичко донеси за в този час.

Какво ли прави днес Никола Танев, с когото се запознах във Винарната до “Кристал”?

*Георги Павлов – Павлето е български художник живописец и портретист, роден с хипофизарен нанизъм.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.