Разказ-шега от Здравка Евтимова: Тъй като ти...

- Направо се побърквам от тебе, идва ми да си отрежа ушите – сините очи на Ели искат да избягат някъде далеч от лицето й, от това скучно място, от този непоносим човек. „Направил съм сандвич с диетичен хляб, защото забелязах, че напълняваш. Купил съм сирене с 18% масленост...” Тя чете бележката, която въпросният човек е оставил на масата и пръстите й тичат нервно върху покривката. - Не можеш ли и ти като другите мъже да кажеш: - Забравям си името без тебе, ти си моето всичко. А той – забелязал, че съм напълняла – като че съм хипопотам със слой мазнина от няколко километра. - Ели все още не се е разплакала, което е невероятно за чувствителен характер като нейния. Човекът, който е съсипал деня й, пие кафе, отрязва си от сиренето с масленост 18%, не казва нито една успокоителна дума, напротив, пита съвсем делово:

- Ще ядеш ли сандвича със здравословния хляб, който ти направих? Изсъхне ли, ще загуби както вкусовите си качества, така и съдържанието на витамини. Ако ти се отказваш, аз ще го изям, макар че нямам проблеми с обмяната на веществата.

Това прелива всички чаши и чашки на търпението. Ели е изградена личност. Брадичката й трепери, но тя е силна жена. Изтрива решително сълзите, овладява гласа си, не заявява „Слагам точка” или „Край!”, както би изрекло всяко нормално момиче. Мълчаливо хвърля нещо в огромния куфар – поддържа куфара си готов, защото в самото начало е усещала, че с този човек няма да мелят брашно, просто е необходимо да реши кога ще си отиде от жалкия му живот. Не знае какво точно хвърля в куфара. Човекът, похапващ от здравословния сандвич, я уведомява:

- За обяд съм поръчал зеленчуци на пара и риба – така по мои изчисления след седемнайсет дни ще елиминираш напълняването и няма да изпадаш в нервни състояния като сегашното. Ако ходиш пеш 6 км на ден, ще отстраниш неприятното увеличение на теглото си за 11 дни. Изчислил съм прецизно необходимостта от калории, които трябва да поемаш месечно.

Ели събира всичко, което се мярка пред очите й – бельо, дънки, пола, обувки - и мята нещата в куфара. Мъжът става, прави две прикляквания, за да подпомогне храносмилането си и се навежда над куфара – подрежда бельото, сгъва дрехите, отива до банята, донася кутия с кремове и грим. Ели стърчи до масата и го наблюдава – хубаво е, че погледът й не може да убива.

- А това са витамини – изрича делово мъжът. - Сложил съм ти и фервекс, метеоролозите прогнозират застудяване. Ти си небрежна към здравето си и съществува вероятност да се простудиш.

- Напускам те завинаги – изрича Ели. – Ти си учебник по алгебра, не човек. Аз искам само малко разбиране. Съвсем мъничко.

- В това джобче поставям резервен ключ от къщи – допълва мъжът. - По мои изчисления ще се върнеш след два часа и двайсет минути, ако ползваш метрото. Ако вземеш тролея, ще се върнеш след четири часа и половина.

Ели дори не изкрещява, не посяга към куфара. Изхвърча от стаята, после от гарсониерата – без багаж, без да грабне дамската си чанта, без ключ, без телефон, без фервекс, нахлузила неговите пантофи на бос крак.

… Когато мъжът се изправи, вече беше късно. Ели я нямаше на улицата пред блока.

Бавно и величествено като керван камили трамваят се отдалечаваше от спирката. Малко по-бързо от кервана се отдалечаваха и тролейбусът, и автобус номер 84. Спирката на метрото не беше кой знае колко близо, но мъжът знаеше как бързо тичаше момичето със сините очи. Според метеоролозите следобед щеше да вали. Майка й работеше в Гърция, баща й – в Германия. Брат й кой знае къде се бе запилял. Колко празноглави приятелки имаше Ели?

Мъжът седна на канапето и се замисли. Обикновено тя се връщаше след около петдесет минути – хубаво, ще почака.

Той по навик се зае да чисти наоколо, беше прибран човек, подреждаше моливите си изрядно според цветовете и дължината им, лаптопът му искреше от чистота, дрехите му светеха, всичко в неговия кът блестеше, поставено симетрично спрямо мислено прекарана ос, докато тя не се върнеше от работа и настъпваше хаос. Той почисти цялата къща. Подреди книгите й, дрехите й, гримовете й – прочете една глава от Математически анализ ІІ част, изтече час, тя не се връщаше.

Михаил започна да звъни на приятелките й по азбучен ред – Алис, Анелия и Арма му съобщиха, че Ели въобще не се е мяркала при тях днес. Къде да я търси? В градинката зад пекарната „Лъв” я нямаше; нямаше я в сладкарница „Голямата уста”, където го водеше винаги, след като бе забъркала поредната каша в кухнята и му се извиняваше посредством две тулумби и кока-кола.

Мъжът отпусна глава. Бяха изтекли три часа от бягството й. Това бе Ели, а за нея не важеше никое правило.

Той обиколи блока отчаян, ала според висшата математика – бе стигнал до това заключение след дълбок размисъл – отчаяние не съществува; затова седна да чете Анализ ІІ част, но противно на убежденията си не можеше да чете. Започна да подрежда моливите, подреди дрехите си за пети път. Отново почисти банята, която без друго го заслепяваше с чистотата си. Не само че не бе заключил вратата – беше я оставил открехната, къде ти открехната, направо тази врата зееше, а той стърчеше в коридора с Анализ ІІ част в ръка и хем четеше, но всъщност нищо не четеше, а мислеше отчаяно за Ели, макар и да знаеше – отчаяние теоретически не съществува. На практика положението беше съвсем различно. Ели. Ели! Къде си! Къде да те намеря? Къде се запиля. Без тебе не мога да си кажа името. Ти си моето всичко…

- Мишо... – беше Ели, разбира се, с неговите пантофи, със старите си джинси, с раздърпаната избеляла фланелка, която използваше вместо пижама. Господи, в отчаянието си, което теоретически не съществуваше, той не бе забелязал, че е дошла. – Чети, Мишо, извинявай, че ти преча. Аз съм…

Без да ще, той изтърва Анализ ІІ част, изтича – което никога не се случваше с него - това бе непоклатимо правило! – и я прегърна.

- Еми... Еми... моля те, напиши ми какво искаш да ти казвам. Аз ще го науча наизуст и ще ти го повтарям всеки ден в 7,10, 11,10, 18,10 и 21,10 часа.

Ели се усмихна. В стаята стана толкова светло. Целуна го 28 пъти, нещо което по правило тя абсолютно никога не биваше да прави.

- Не мога без тебе, знаеш ли – каза тя. – Не мога без тебе нито в 7,10, нито в 11,10 нито в 18,10, нито в 21,10 часа.