Раждането на недоверието от мътната пяна

По принцип Венера се ражда от морската пяна. Вижте примерно при Ботичели как стоят нещата. Но сега не е точно така. Сега не е.

Пътувам си с автобуса за Благоевград и гледам през прозореца. Към Княжево от двете страни на булеварда се зареждат невъобразими гледки. Руини, събуждащи най-мрачни фантазии. Огромни стари сгради, някои от които – направо величествени – обрасли с пълзящи растения, с фиданки по покривите, със зеещи прозорци без стъкла, с окапали мазилки, с цели срутени стени, с продънени покриви като дупки от шрапнели в тялото на мъртъв човек. Зловеща картина.

Десетки сгради – цял град от огромни руини. Град от привидения. Около тях – бунища. Типична за София гледка – казвам си – или по-точно – типичен за София градивен материал; той е една невъобразима смес от преплетени изсъхнали храсти и бурени, боклук, арматурни железа, ръждясали ламарини, полегнали огради от бодлива тел, още боклук, снопове суха и жилава трева като коса на луда жена, гнили дънери, бетонни отломки, остатъци от външни клозети, бараки, натрошени стъкла, нахвърляни автомобилни гуми, тенекии, смърт, разложение и ужас. С този материал е запълнено всяко място в София, което не е попаднало в ръцете на някой богат и грижовен стопанин. В смисъл – някой алчен милионер с минало на престъпник. Или на някоя чуждестранна верига магазини.

Но тук тази адска смес е прекалено много, прекалено очевидна. И тия сгради-призраци! Тук-там се виждат останали, все още крепящи се, проядени от проказата на влагата и времето барокови орнаменти. Сецесионови декорации. Това са сгради, строени в началото на 20 век и в тях е вложено нещо от гениалността на Климт и другите сецесионисти – там виждам откъртена и висяща решетка с виещи се пречки от ковано желязо; тук – колонка с канелюри. Да – софийският сецесион – може би ми се привижда – но тук и там виждам сецесионовия „удар с камшик” – виещи се грациозно декоративни орнаменти...Но всичко това е толкова дълбоко потънало в провала и разрушението, че и вълшебство не може да го съживи. Може би – само много пари! – казвам си и се усмихвам горчиво.

Вече съм на петдесет години и някак ми омръзна да гледам руини. Казвам си: "Да, когато бях млад, те не ми правеха впечатление или ми правеха някак си добро впечатление - със зловещостта си; дори опъваха романтичните струни в душата ми – та нали романтизма иска зловещи картини? Представях си тия руини – а те бяха почти същите и в младостта ми – като декор на някакви зловещи лондонски филми на ужаса – някакъв декор сред който да се движи Джак Изкормвача, ужасният, търсещ безпомощни проститутки из южен Уайтчапъл...Но вече ми омръзна. Сега си казвам: Цял живот ли ще бъда обречен да гледам тая грозна и безнадеждна мръсотия? Целият ми живот ли ще бъде обречен да протече сред грозни, безнадеждно рушащи се сгради? Когато излизам от София...когато влизам в София...В моя град..."

И си мисля: "А този град мой ли е?"

Тоя смешен идиом: "Моят град София". Че какво му е моето?

Да, така съм възпитан да мисля. Така ме възпитаха още с разните детски стихчета. Ден след ден образователната Система ми внушаваше, че това е Моята страна (за която трябва, ако се наложи, да загина) и че това е Моят град – който трябва да пазя и обичам...И аз отидох и се подготвих да загивам за тази страна, че на няколко пъти дори за малко не загинах – докато бях две години граничар на обточената с хиляди километри бодлива тел българска граница. Защото ми казваха, че това е моята страна, че съм длъжен да я обичам, защото е именно моя.

И още тогава бях наясно, че това е доста долнопробна лъжа, но си траех. Младият човек е много уплашен конформист. Защото му е внушено, че трябва да порасне и да стане „като хората”. Затова приемах всички общоприети твърдения с хитровата и глупава усмивка и клатех угоднически глава – та нали трябваше да изградя кариера, да създам семейство – тоест – да стана като всички – а искаш ли това – трябва да си траеш за очевидните несправедливости, особено ако твоето нетраене може да засегне някой високопоставен и авторитетен човек. Ако си млад лекар – нима ще се хвърлиш да критикуваш директора на болницата, в която постъпваш на работа – пък ако ще и той да е най-корумпираният мръсник на света?

Но вече ми е някак противно. Знам, че тая страна не е моя.

Пътувам и си мисля: Чакай сега...аз познавам кмета на тоя град. В добри отношения сме. Познавам се още по-добре с началника на общината на тоя град...и сме приятели, или поне бяхме приятели в далечното минало...Защо аз...

Не знам как да го кажа за пред себе си...Защо аз Не Мога да ги попитам: Абе, приятели, какво е това безобразие? На какво се дължи? И моля ви...не ми минавайте с номера – това са частни имоти с неясен собственик и т.н. Искам да питам така: Не е ли ясно, че ако има воля, ако има истинско и ясно желание, добронамерен и чист волеви импулс – всичко това за седмица ще изчезне! Не пари, не пари...ако има добра воля - пари се намират винаги!

Жорж-Йожен Осман прави това в Париж! Събаря и унищожава цялата воняща гнилоч на стария Париж и прокарва прави и красиви булеварди, доставя чиста вода по акведукт от Шампан, срива всички порутени сгради и създава градини и паркове, превръща града от средновековен коптор в светла световна столица. Какво е било това? Едно политическо решение.

Защото „османизацията” на Париж започва след издаване на декрет от страна на Наполеон III.

А защо аз пътувам из София и изпитвам това все по-дълбоко недоверие?

Защото знам, че зад тия руини, зад това въпиущо безобразие...наднича грозното и похотливо лице на Интереса.

Ето – тази руина – зад нея е интереса на някой едър предприемач. Той чака. Ще получи много пари. При извършване на далаверата с площта под тази руина. И властта чака заедно с него. И тя ще получи много пари. Поне така си представям нещата аз. Няка как като виждаш такива гнусотии – да не изпитваш и грозни съмнения. В нечия почтенност.

Пътувам и си казвам: Ако живеех в Моята страна...тоест – ако тая страна беше наистина Моя...нямаше ли да имам пълен, ясен и разбираем отговор...който нямаше да се налага да търся заровен под купове бумаги в някакви скришни архиви, затворени, зазидани и заковани с дъска напреко на входа, на която пише „Внимание, тигър” (в памет на Тери Пратчет)...да имам незабавен и човешки отговор на въпроса: Защо стоят още тия грозотии? И кой е причината аз цял живот да гледам грозна и рушаща се София?

Да. Ето така – в пяната на мъглявите полуистини и липсващата информация се ражда недоверието. Отчуждеността. Аз искам да бъда свой в тоя свят, в тая страна. Но не искам да съм свой и да съм част от нещо, което е толкова грозно и рушащо се. Но от друга страна и не мога да направя нищо, абсолютно нищо срещу това грозно разрушение. Как тогава да съм свой? Как тогава да съм загрижен и отговорен?

Ето такива неща си мисля аз за доверието, за принадлежността, за своето, моето, чуждото, отчуждението и отвращението. А от една фасада ми помахва с отчупената си ръка малко, декоративно амурче. И аз му се усмихвам.