Популисткият вятър

Изглежда, че популисткият вятър ще прочисти част от неадекватния политически елит на Европа. Но, той няма да се ограничи с това, поне доколкото енергията, която го провокира продължава де се генерира в европейската политика. Независимо от привидните сходства със ситуацията в САЩ, посоката на вятъра, както и неговите последствия в Европа са различни. Зоната на политическия антициклон в Европа се разширява и това не предвещава нищо добро за паянтовите политически заслони, чрез които част от европейски политически елит се опитва да се предпази от набиращия сила популистки вятър.

Симптомите за приближаващата вълна бяха пред очите на всички. Политическият елит се отклони от задълженията си и почти напълно забрави смисъла на идеята за Обединена Европа. Усещането за привидна стабилност, осигурена от липсата на смислена политическа алтернатива, позволи на преден план да излезе политическия инфантилизъм на „новите лица“. След повече от тридесет години непрестанно олевяване на европейския проект, бе достигната точката на пречупване, отвъд която отново трябва да си припомняме защо сме заедно.

Европейската левица се провали. Фактът, че Сергей Станишев бе избран за втори пореден мандат начело на ПЕС е само един от симптомите на този провал. Лявата идеология и политика не може да отговори на проблемите, пред които се изправят европейските общества. Левите не успяха да надмогнат фантазиите на неомарксизма и на европейския комунизъм. Затова предпочетоха да оставят на десните партии да управляват кризата и продължиха да насърчават инфантилните очаквания за възраждане на социалната държава. Докато се опитваха да припишат рисковете на популизма само на крайната десница, левите „системни“ партии си отгледаха собствен ляв радикализъм от типа на СИРИЗА и ПОДЕМОС, който на свой ред ги изтласка в периферията на политическите процеси.

Отговорността на европейската десница за днешната ситуация е не по-малка. Десните партии започнаха да функционират като корпорации, за които значение имаше само електоралното тегло на онези, които се опитваха да получат легитимност чрез ЕНП. Така допуснаха полето на дясната политика да бъде разширено до неузнаваемост, губейки ценностни и политически ориентири в поведението си. Цената на властта изискваше все нови компромиси, докато десните партии изгубиха вътрешните си разделителни линии, а с това и възможността да работят заедно.
В желанието си да доминират над опонентите си, те достигнаха до критичната зона на пълното си обезличаване. По този път, макар и да търсеха теми на противопоставяне с левите, в един момент десните партии станаха неразличим за гражданите като алтернатива. На тяхно място, а все по-често и от тяхно име започна да говори национализмът, който остава принципно враждебен към идеята за обединена Европа.

Двете големи политически семейства на Европа генерираха днешния популистки вятър, който започва да ги отстранява от властта. Те насърчиха пустословието, което трайно се установи на мястото на политическата отговорност. Гражданите на Европейския съюз изгубиха традиционните си политически ориентири и на тяхно място се върнаха старите рефлекси на противопоставяне между елит и плебс. Колкото повече биваха насърчавани анти-елитистките нагласи, толкова повече гражданите се превръщаха в плебс, който може да негодува, но не и да избира.

Вълните на дезориентирана политическа агресия от типа на анти-глобалистките движения от началото на този век, не донесоха нова политика, но откриха пътя на ислямисткия радикализъм, който на свой ред започна да се приема като реакция срещу статуквото. Левите кокетираха дълго с тази протестна вълна, очаквайки че тя ще се окаже по-благосклонна към тях, докато не разбраха, че тя ще помете и тях.

Точно затова, няма видима разлика между резултатите от авантюрата на Камерън във Великобритания и на Ренци в Италия. Защото популизмът продължава да бъде само политическа технология, куха платформа, която може да бъде изпълнена с всякакво идеологическо съдържание, стига да води до задълбочаване на противопоставянето между елит и плебс.

Австрия само временно отложи сблъсъка, подкрепяйки по-малкото зло в лицето на новоизбрания австрийски президент Ван дер Белен. Франция тепърва ще трябва да се изправи пред този риск на предстоящите президентски избори, след като десните отново предпочетоха да изберат по-малкото зло в лицето на Франсоа Фийон. Всичко това предстои и в Германия, където традиционните партии все по-често се изправят пред напорите на собствените си ксенофоби и национал-популисти.

Изборите в полза на „по-малкото зло“ не могат да неутрализират популисткия вятър. Дълбоката криза на политическо представителство и легитимност не може да бъде решена само чрез инструментите на пряката демокрация. Още повече когато това е за сметка на противопоставяне спрямо представителната демокрация. Превърнатите в жертва на пропагандната война и тероризма граждани на Европа все по-трудно успяват да разграничат политическите послания от пропагандния шум на популизма. Изкривените до неузнаваемост образи на овластения плебс все по-често размиват границите между дясно и ляво; между здравословния консерватизъм и национал-популизма; между либералните идеи и левичарството; между теле-популизма и истинските гаранции за свободата на изразяване и правото на избор.

Целенасочената пропаганда и агитация срещу Европа допринася за всичко това. Руската стратегия дава резултати не само в зоната на бившия съветски лагер. Сливането на образите и посланията на Царска Русия и Съветския съюз от страна на режима в Кремъл, се оказа изключително успешна пропагандна технология. Така носталгията по империята и по привидната сигурност на „социалистическия начин на живот“, започнаха да произвеждат сходни ефекти в Западна и Източна Европа. Но истинският проблем на Европа не е Русия. Колкото и агресивна и добре подготвена да е руската пропагандна война, сама по себе си тя не е в състояние да доведе до сегашните щети. Русия продължава да бъде регионален фактор, колкото и това да не се харесва на Кремъл. Ефектите на руската пропаганда просто се добавиха към вътрешната слабост и разколебаност на политическите елити в Европейския съюз. След промяната в САЩ, всичко това заплашва да се пренесе и в пространството на НАТО, а с това да усили още повече негативните ефекти за европейските страни.

Популисткият вятър не е „вятърът на промяната“. Той не носи със себе си нови идеи или политически проекти, надхвърлящи личните амбиции на новите претенденти за титлата „народен трибун“. Той отстранява част от изгубилия ориентация и смисъл политически елит, но няма да постави на негово място нито по-добре подготвени политици, нито хора, които са готови да носят политическа отговорност за управлението. Популизмът е силен в опозиция, но изключително разрушителен когато се добере до властта. Популистката технология работи ефективно, когато трябва да компрометира управляващите, но е напълно безпомощна да компенсира липсата на политически идеи и проект за управление на страната.

България е застрашена от „розата“ на популистките ветрове, които вилнеят над Европа. Рисковете пред страната ни са в пресичането на вълните на национал-популизма, теле-популизма и по-стария, но далеч не изгубил разрушителната си сила социален популизъм. Свободните пространства, които остави българската политика много бързо се изпълват с фантомните образи на руската пропаганда, а с това и рисковете пред бъдещото развитие на страната ни нарастват. Ефективното противодействие не е в обвиненията срещу популизма, а в усилието да бъде конструирана и аргументирана ясна политическа позиция. Рано или късно, тази позиция ще започне да бъде разпознавана от все повече хора, търсещи ориентир сред пушилката на популизма. Но, това изисква компетентност, решителност и отговорност, а като че ли именно това липсва на българския политически елит.