Очите на страха

Очите на страха са големи. Те се взират в нас от стотиците снимки и репортажи. Понякога изглеждат заслепени от ужас, а друг път изглежда че ни гледат отвъд, там където болката и отчаянието не могат да достигнат. Но очите на страха виждат понякога и най-малките детайли, онова което остава скрито зад помпозните речи и дребните сметки.

Време е да престанем да говорим, за да прикрием страха си. Всяка поредна безсмислена дискусия усилва ефекта на терористичните атентати в Европа и в съзнанието на всеки от нас. Време е да наречем нещата с истинските им имена. Време е да престанем да прикриваме собствения си страх зад недоверието си към онези, които сме решили да вземат решения вместо нас.

Загинаха хора, а животът на стотици други ще продължи по друг начин след поредните атаки, този път в Брюксел.

Политическата коректност е просто друг вид страх. Трябва да кажем ясно и отчетливо за какво всъщност става въпрос. Да го наречем с истинското му име и да го преодолеем така, както сме правили това с фашизма, нацизма и комунизма. Време е да се съгласим поне в това с Ницше, че когато се надвесваш над бездната и тя се надвесва над теб.

Нито атаките в Брюксел, нито тези в Париж са някакво послание за „края на Европа”. Хора израснали във френското и белгийското общество, чиито родители също са израсли в него, възползвайки се от криворазбраната социална политика на Европа, си позволиха да унищожават човешки живот. Това не е армия. ИДИЛ просто припозна тяхното самоунищожение като своя заслуга. Хора изгубили себе си погубиха човешки живот – хаотично и безсмислено, без вяра и идеология – просто защото са разбрали, че собственият им живот няма никаква стойност и никога няма дори да се доближат до онова, за което са мечтали.
Но, „мъртвият не ни е враг”. Врагът е другаде и той продължава да си проправя път през труповете на лузърите, които насърчава и през живота на невинните жертви. Този враг не е в Близкия Изток или в Северна Африка. Той е в Европа. Защото именно тук се създава чудовищното безумие на радикалния политически ислям, на тази модна идеология на радикализираните лумпени, които винаги са били податливи на всякакви антихуманни идеологии – от националсоциализма и фашизма до комунизма. Проблемът е сред нас и той не се изчерпва с физиономиите на поредните ислямизирани радикали или радикализирани ислямисти.

Не беше необходимо много време, за да се разбере, че атаките срещу Париж и Брюксел са свързани чрез групите на своите извършители. Става въпрос за групи от около двадесет до тридесет души, непостоянни членове, структурирани малко по-добре от някогашните квартални банди; преживели живота си до сега благодарение на псевдо-либерализма и фалшивата социална държава; повярвали че всички други са длъжни да ги толерират и осъзнали, че никой няма да си позволи и не може да ги постави там, където винаги е било мястото им.

Дейността на тези групи остава „под радара” на специалните служби, насочени към проследяване на организираната престъпност. Те традиционно са бивали подценявани като източник на риск и именно затова се оказват толкова ефективни.
След залавянето на Саллах Абдеслам, в тази група, която най-вероятно е била структурирана по модела на Ал Кайда, като относително самостоятелна клетка, е възникнал страх от това, че той би могъл да проговори. Именно затова нямаше никаква изненада в това, че загиналите в Брюксел атентатори са били свързани с атаките в Париж и са били приятели на Абдеслам. Те са били мотивирани единствено и само от желанието да нанесат бърз, зрелищен и разрушителен удар. Оказа се, че им бяха необходими малко повече от три дни, за да мобилизират наличните си ресурси и въпреки това, единият от тях се уплаши и избяга, както самия Абдеслам се е уплашил от първоначалния план да се взриви на стадиона край Париж.

На свой ред, след провала на атаката срещу стадиона, в рамките на следващите около четиридесет минути, след десетки разговори в рамките на подобна група в Париж, започна безразборна стрелба по протежението на едни и същи булевард, тъй като са били мобилизирани всички, които биха могли да излязат и да започнат да стрелят.

Време е да разберем, че нито в единия, нито в другия случай, става дума за сложна и внимателно планирана операция. Няма световна организация, която направлява действията на подобни „клетки” от млади лузъри. Това е една от причините за неефективността на действията на разузнавателните служби. Групите, в които се заражда и развива подобна нагласа са толкова малки и така дълбоко обвързани с роднински и семейни отношения, че инструментариумът на класическото разузнаване от времето на Студената война не е в състояние нито да проникне в тях, нито да ги неутрализира ефективно. Необходим е друг подход, който е едновременно дълбоко присъщ на европейската норма и в същото време е основан върху правата на човека, на всеки човек.

Всеки един от бъдещите терористи е бил години наред подпомаган от социалните служби, имал е криминално досие преди да замине в някой от лагерите за обучени ена джихадисти, имал е съседи, които са се оплаквали от него, участвал в десетки конфликти с публичния ред, без това да е предизвикало каквато и да било реакция. Нито един от тях не е бил спрян навреме, а това не означава, че срещу нас има някаква огромна и стройна армия, а много на брой, малки групи от лузъри, които изглеждат готови да приемат всяка идеологическа опаковка и обяснение за собствения си житейски провал и един ден да се озоват на улицата с автомат „Калашников” в ръка.

Бившите кадри на някогашните партизански отряди в България, които днес ни поучават на стратегия и тактика на сигурност в една демократична държава, избягват да правят налагащата се асоциация между тези „бойни групи” и „партизанската война” на някогашния комунистически терор в България. Днес те повтарят в хор, че сигурността на Европа е невъзможна без Русия. И това е просто поредната наглост, тъй като именно поведението на днешното руско управление генерира част от средата, в която все по-необезпокоявано действат международни организирани престъпни групи, представящи се за последователи на исляма или на световната революция.

ИДИЛ ще бъде смазан и разрушен, така както се случи и ще продължава да се случва с всички подобни организирани престъпни корпорации. Проблемът не е в ИДИЛ, така както преди не беше в Ал Кайда. Проблемът е във вредоносната среда на псевдо-либерализма, който днес се превърна в поредното последно убежище на провалените комунистически и левичарски идеологии.
Идеята, ценностите и принципите на Европа не са „леви” или „социални”. Ехото на този разпад, което се долавя през медийни шум около президентската кампания в САЩ е само потвърждение за всеобхватността на проблема. Има мащабна подмяна на истинския европейски проект, основан на свободата и достойнството на човека, на всеки отделен човек. Солидарността е качество, което е недостъпно за колективистичните култури и тоталитарните режими, които виреят в тяхната среда.
Проблемът е в Европа и в САЩ като продължение на европейския проект. Ние трябва отново да установим европейските ценности и принципи в собствения си публичен живот. Докато не успяваме да направим това, всяка шайка от мошеници или обикновена квартална банда, добрала се до експлозив ще успява да отнеме човешки живот и да поставя под съмнение принципите на политическото ни достояние.

Има ясни и категорични действия, които могат да бъдат предприети незабавно. Първото от тях е в това да престанем да вярваме на онези, които ни обясняват че това е краят на Европа, защото те, съзнателно или не, помагат на терористите.
Не е вярно, че няма изход. Необходими са не повече от три месеца на активна и целенасочена работа, при която без да бъдат нарушавани правата на човека, при последователен и целенасочен анализ на публичната информация за лица, които са клиенти на социални помощи или са попадали в полицейските регистри, могат да бъдат установени връзки, мрежи и клетки, които на свой ред биха могли да бъдат активирани. За не повече от сто дни съвместна работа на специалните подразделения, социалните и полицейски служби в Европа, могат да бъдат неутрализирани следващи опити за удари върху европейските градове.
Очите на страха са големи, но никога не е имало нищо по-страшно от самия страх. Време е да спрем и да погледнем към себе си. Ние можем да се справим с всичко това. Ако ние не можем, това означава, че никой друг не би могъл.