Нощ под Белмекен в снежно иглу

От време на време имам нужда да заставам пред Голямото огледало. Да се огледам какви ги върша в тоя живот. Да се огледам, дали ежедневие не ме е разчорлило и разръфало до неузнаваемост? До неузнаваемост, в която това, което си е мое, се е изпарило. Дали не съм се превърнал в ехо на чужди крясъци. Суетни, глупави крясъци. Светът е пълен с такива. Толкова шумни! Толкова напористи! Заглушават. Претопяват. Дали не съм се слял…!?

Като се огледам наоколо, хем ме наляга тъга, хем тръпки ме побиват. Колко много изпарили се човеци! И сред чужди, и сред близки. Изпарени, но важно крачещи, сякаш продължават да изпускат някаква пара… А като се вгледаш, отдавна всичко е изпуснато - като на спусната гумена топка. От това ме е страх! Затова трябва от време на време пред Голямото огледало.

Замислям се. Може ли да се помогне на тези, които са превърнати в спуснати топки? Как, като повечето от тях се преструват на добре напомпани, така да се каже, на топки в топ форма? Без себесъзнание, трудно начинание! Както е казано: „насила може да вземеш - не може да дадеш…“ А начини безспорно има, но … парадът на меките топки скоро не виждам да свърши. Май трябва по-скромно – без максимализъм. „Като не можеш да избавиш човечеството“, сам се назидавам шеговито, „избави себе си. Ако всеки успее да избави себе си, накрая току-виж се оказало избавено и човечеството…“

Снимка Иво Алексиев

Какво по-вярно Голямо огледало от нощни стихии във висока зимна планина. Огледало от красота и ужас. Поглеждаш и…проглеждаш. Дребнотемие губи значение. Проглеждаш, какво си отвъд ехото на хорската шумотевица. Или поне какво може да бъдеш. Прииска ми се среща със стихиите - но да е някак по-разлчина. И възможно по-нависоко! Обърнах се към Христо Тумбев. Той е на ти с „горния свят“ – планината над 2500 м. Изслуша ме. Помисли. Сподели, че организира група, която да построи под Белмекен бивак от снежни иглута. Че това може би е нещото, което търся. Участниците щели да прекарат нощта в собственоръчно изградено иглу. Веднага ми прозвуча като стъпката пред Голямото огледало. Като Голямата обратна връзка. Христо дори не бе нужно много-много да обяснява. Само след няколко дни вече пътувах към Белмекен.

Събрахме се на паркинга до язовир Белмекен. Девет човека. От всички краища на България. Усмихнати. Някои по-приказливи, други по-притихнали. Всички обаче пречистени от престои в планината. С една дума - късметлии. Водач ни бе Желязко Мечков. Познавах Желязко като един от най-добрите. Висял съм му на въже над бездната под връх Злия зъб. Фактът, че пиша този разказ, доказва, че може да му се има доверие… Сега разбрах, че е и преподавател в НСА. Една от темите му била строеж на снежно иглу. Успокояващо е да знаеш, че те води човек, който си разбира от работата. Там, при стихиите, е добре да не си съвсем сам…

Раниците преливаха от екипировка – умът от очакване. Всеки тръгваше към нощта в зимната планина със своята екипировка, но и със своите мотиви. Имаше и нещо общо. Мотивите се пресичаха там - някъде горе. Свързани бяха с Голямото огледало. Но как да го опишеш? Как да опишеш Голямата обратна връзка? Моменти. Моменти на себеопомняне…

Някои от групата надянаха снегоходки. По-мързеливите, решихме да си ги спестим. Оставихме ги в колите. Пусти мързел! Колко съм си патил от него. Този път не ме подведе. Тръгвайки към горния свят, стъпихме на достатъчно твърд сняг. Почти не потъвахме. Така го бе предвидил и Христо - фирновал, подходящ за преход. След проверка на прогнозата ни бе предсказал и много слънце. И тук позна. Слънцето щедро огря планината. Напълни я със светлина. Снежнобялото избели душите от градски петна. Пролича по разговорите. Ставаха все по-живи. Непринудени. Сенчестото отстъпи. Планината се присмя на съображения, усложнения и скованости. Оковите на долния свят паднаха. Останаха бели върхове. Като палави дечурлига гъделичкаха тъмносиньото небе. Съобщаваха за наближаваща свобода. За край на суетата. Махаха да побързаме. В ниското язовир Белмекен изглеждаше като смеещо се ледено око. Следеше възкачването.

Снимка Иво Алексиев

След около час и половина преход стигнахме подножието на връх Белмекен. Откриха се безбрежни гледки. Теснотата и педантичността на града, които неотменно мъкнем със себе си, се изгубиха. Светът се превърна в светлина, тишина и белоснежен контур на тъмносин фон. Предзнаменования на Голямото огледало. Безметежието обаче с нищо не издаде виелицата, която предстоеше. Така е в горния свят. Красота и ужас плътно едно до друго. Вплетени едно в друго…

Желязко направи знак, че има нещо да каже. Обясни, как се избира място за бивак. Огледа местността в далечината. Насърчи и нас да гледаме заедно с него. Посочи към равнинна част в седловината между Белмекен и околните върхове. Предположи, че там някъде ще намерим удобно, равно място с достатъчно дебел слой сняг. Поне 2-3 метра. Погледът му се спря на равнинен участък с предполагаеми снегонавявания. Отдалечен бе на около 700-800 м. След петнайсетина минути вече бяхме там. На миниатюрно плато, граничещо с избраната площадка за бъдещия бивак, между обли морени оставихме раниците. Около морените снежната покривка беше прокъсана. На места като парчета зелен килим прозираше замръзнала хвойна. Дадохме си заслужена почивка. Оставихме се на гледките. В образа на Голямото огледало светът нямаше прави линии, прави ъгли, парцелиране и собственичество. Нямаше йерархии. Нямаше боричкания. Може би точно затова липсваха и изцедените погледи на спадналите топки. Измисленият свят на хората беше останал далеч зад нас. В съзнанието започна да избледнява. Голямата обратна връзка насърчи да го пуснем…

Снимка Димитър Николов

Скоро Желязко слезе на набелязаната строителна площадка. Привика ни около себе си. Разясни стъпките за строеж на иглу. Разгъна телескопичната лавинна сонда и започна да боде снежната покривка. Стояхме върху два и половина метра сняг. Водачът ни беше доволен. Оставаше със сондата да провери, на каква дълбочина започва твърдият слой. От него щяхме да добием снежните блокчета за градежа. На 40-50 см снегът даде признаци за достатъчна плътност. Желязко ни раздели на две групи. Всяка получи задача да построи свое иглу. Той и Стойко започнаха да правят снежна пещера. В моята група бяхме четирима - освен мен Симона и Александър, млада двойка ИТ специалисти, и Асен, също ИТ специалист, на средна възраст. Желязко очерта с лавинната сонда кръг около себе си. Сочейки с пръст кръга, поясни, че това е периметърът на бъдещото иглу. Разпределихме задачите. Симона и Александър откопават блокчета, ние с Асен строим. Желязко пресметна, че ако всичко върви по план, за около четири часа иглуто е готово. Залисани от ентусиазъм, забравихме, че в зимна планина плановете се правят пожелателно. Това май е част от тактиката на Голямото огледало…

Снимка Иво Алексиев

Грабнахме лопатите. Първо отстранихме рехавия слой сняг, за да стигнем до твърдия, подходящ за блокчета. В близост до строителното петно на иглуто Симона и Александър оформиха „кариера“ за добива им. Освен мускули напрегнахме и логическото мислене. Иглуто е полусфера. Да се построи без кофраж сводестата му форма си е предизвикателство. Иска се пространствено мислене. Усет за геометрия. Наклонът на стените трябва да се прецени така, че да отведе във връхна точка на тавана, в която снежните блокчета все още може да се редят без стълба - само с височината на собственото тяло. Вкопахме основите и започнахме да зидаме. Всеки се стремеше да е максимално полезен. Неусетно горният свят ни сплоти. Заличи егоизмите - онова, в което долу постоянно се спъваме. Бързо осъзнахме обща обреченост. От нея произтече неизбежна солидарност. Колкото неизбежна, толкова и приятна. Приятно е да знаеш, че другият ти е подкрепа. Или заедно ще построим иглуто - и то навреме, или с падане на нощта заедно оставаме без покрив. А зимната планина не е особено милостива. През нощта се очакваха температури от -5 / -6оС. По-добре да построим топлото иглу…

Проличаха таланти. Александър беше особено добър в откопаването на равноделни блокчета. Асен имаше усет за конструкция. Симона съумяваше винаги да помогне в критична точка. Вдигаше духа с шеги. В един момент се усетих, че съм се превърнал в жив кофраж. Никога не съм си представял, че да бъдеш подпорка може да е нещо забавно… Май открих призвание и в измазването на фуги. Така или иначе, с каквото и да се захванеш, в началото допускаш грешки. Бързо обаче трупахме опит. В движение налучквахме правилния подход. Желязко от време на време даваше съвет. Стараеше се същевременно – нали е педагог… - да ни остави достатъчно творческа свобода. Неведнъж едно или друго блокче се изхлузи от мястото си. Особено забавно ставаше, когато бяха няколко наведнъж. Нямаше опция да се откажем. Неуспехите каляваха. Насърчаваха да опитаме отново. Следобедното слънце забеляза неравната борба. Реши да помогне. Топлината размекна повърхността на снежните блокчета. Улесни слепването.

Снимка Иво Алексиев

Бях взел само … кожени ръкавици. Вярно два чифта, но и двата кожени. Въпреки че Христо ми бе пратил списък с прецизни указания. В списъка с екипировка разбира се бяха и двата чифта непромокаеми ръкавици. Че даже и едни резервни, поларени – за всеки случай. Е, признавам: при стягането на багажа проявих небрежност. А липса на екипировка във високата планина може да доведе до горчиви последствия. Отървах се леко. Ръкавиците очаквано прогизнаха. Ръцете ми замръзнаха. Симона обаче бързо се притече в критичната точка. С нея дойде и решението. С резервните ѝ ръкавици бях спасен като трудова единица.

Докато иззиждахме стените, двамата с Асен се намирахме във вътрешността на иглуто. В един момент се оказахме зазидани в ледено ограждение, стигащо над гърдите ни. Нямаше излизане. Вода да ти се наложи да пуснеш, стискаш. Решихме, че е време да дълбаем изход. Междувременно беше задухал пронизващ вятър. Проверихме посоката му. Според нея избрахме мястото за вход – в стената на иглуто, противоположна на посоката на вятъра. За да не духа вътре през нощта. Входът представляваше тунел под основите с дължина около метър. Първо се оказа тесен. Асен едвам се провря, докато го тестваше. Разширихме го. Така и си остана въз тесничък. За да влезеш или излезеш, драпаш с ръце, крака и цяло тяло. Сетих се за вица за шопа, който мечтаел да се превърне в змия – хем да си лежал, хем да си ходел. Ей така – змийската – се минаваше и през входа на нашето иглу. Както и да е. Важното е, че вече си имаше вход - като истинска къщичка.

Късното следобедно слънцето започна да залязва. Температурата падна. Залезът безспорно очароваше, но … блокчетата престанаха да слепват. А с наближаване на нощта по-важно от зидането нямаше. Всички сили бяха насочени към завършване на иглуто по светло. Оставаха последните два-три реда. Тези най-горни редове, затварящи покрива, са най-трудни. Снежните блокчета почти висят във въздуха. Давахме всичко от себе си, за да ги задържим в зида. Не се подчиняваха. Умората натежа. Телата замолиха почивка. Строяхме вече над пет часа. В момент, в който не бе нужно да подпирам новоположени блокчета, погледнах през ледената стеничка. В отвор, образуван от непоставено блокче, видях как слънцето преваля зад срещуположния на Белмекен хребет. Залезе. Контурът на хребета стана огненочервена линия. Като ореол. Обстоятелствата обаче не предполагаха романтика. Затова и червеното ми напомни за червен алармен сигнал. Голямото огледало беше замислило нещо… Започна да се смрачава.

Снимка Иво Алексиев

Ситуацията стана кризисна. Вече трудно се виждаше в мрака. Включихме челниците. От светлината във вътрешността, иглуто заприлича на светеща кристална сфера, забита в снега. Откъде обаче време да му се радваме. На покрива зееше дупка. На горните редове ледените блокчета продължаваха да се изхлузват. Току се строполяваха в краката ни. Настъпи момент на нервност. Досада, че правехме всичко, както трябва, а не постигахме очакван резултат. Опитахме да противодействаме с чувство за хумор. Някой каза, че всъщност дупката на покрива е идеална наблюдателница за звезди. Погледнахме нагоре. Наистина - имаше какво да се наблюдава… Оклюмалите лица се поразведриха. На мен пък ми хрумна, че можем просто да наречем иглуто „кабрио иглу“. Така оправдаваме дупката. Обяснен правилно, дефектът става ефект. Студеният планински вятър бързо ме разубеди. Лют и неумолим, вече свистеше като хала. За да се предпазим от него, току що плътно бяхме стегнали качулките около вратовете си. Идеята за „кабрио иглу“ отпадаше...

Отново се мобилизирахме. Правим каквото правим, покривната дупка трябва да бъде затворена! Започнахме настървено да редим и укрепваме блокчета. Блокчетата не се подчиняваха. Отново и отново политаха към земята. А виелицата свиреше в ушите като сирена. Пришпорваше като тиранин. Ако не искаме да замръзнем, трябва да довършим иглуто. Желязко, който до тогава бе помагал на другата група, забеляза бедата. Притече се. Посъветва да опитаме слепване с помощта на вода. За да не губи време, още докато говореше, започна да изсипва едно шише във фугите на последния ред от ледената зидария. Температурата беше паднала дълбоко под нулата. Водата почти моментално замръзна. Техниката проработи. Трябваше обаче много вода. Имахме на разположение само количеството за пиене, което всеки от нас бе донесъл. Нямаше как да се лишим от него. Сетихме се за близка замръзнала рекичка, която бяхме забелязали през деня. Намериха се няколко празни шишета от литър и половина минерална вода. Заедно с Желязко тръгнахме да търсим начин да ги напълним. Оглеждахме за дупка в леда, вървейки по плато над реката. Ледът плътно я покриваше. Спуснахме се по стръмния склон на коритото, докато стигнем до самата реката. Тръгнахме по течението да търсим дупка в леда. След стотина метра открихме. Напълнихме шишетата и се върнахме при строежа. Водата не стигна. Наложи се с Александър отново да идем да ги напълним. С водата, която донесохме, укрепихме предпоследния ред. За последния силици не останаха. Желязко видя, че силите ни са на изчерпване. Даде идея за по-лесно затваряне на дупката. Посъветва да откопаем плочи от втвърден сняг. След това да наместим плочите върху дупката, докато се покрие. Така и направихме. Остана само да измажем фугите между плочите. Решихме, че първо заслужаваме почивка. След почивката вече не ни се занимаваше. Фугите останаха. Като през дупки на кавал вятърът цяла нощ свири.

Снимка Димитър Николов

Другата група вече вечеряше в иглуто си. Спокойни, че си бяхме осигурили покрив, решихме да се присъединим. Тъкмо навреме! Виелицата съвсем се разбесня. Ледените+ пориви боботеха. Голямото огледало показа, колко сме крехки. Вятърът отдавна бе отвял суетата. Останал бе голият живот. Като новородено - без цивилизационни притурки. Крехък и преходен, какъвто го бяхме забравили. Изненадах се, че сме могли да забравим. Момент на опомняне…

Може би бяхме пощадени, само защото планината видя усилията ни. Може би само заради това беше позволила ледената колибка да се случи. А стига да поискаше - заедно с колибката ни отнасяше в небитието. Прие усилията ни като осмисляне. Респект към необятното. Онзи мъдър респект, който в долния свят отдавна е загубен. Влязохме в съседското иглу. Другите се сместиха, за да ни направят място. Седнахме на земята. В кръгла площ с диаметър около три метра се събрахме девет човека. Топлехме се, седнали плътно един до друг. Цивилизационният нагон за делене се обърна в инстинкт за цялост. В центъра на иглуто на газово котлонче Димитър сготви супа. После свари и чай. Всеки извади храна. Задъвкахме съсредоточено. Сякаш да не пропуснем фин вкус. Желязко добави съвет: ако запалиш свещ в иглу, температурата скача с 5 градуса. Свещи нямахме, но всеки извади алкохолна напитка, която беше донесъл. Оцеляването заслужаваше да бъде полято. Или може би опомнянето? Огледах се. В сумрака изглеждахме като сенки. Образите на Голямото огледало…

Снимка Димитър Николов

Не след дълго умората надделя. Време беше да лягаме. Благодарихме на другата група за гостоприемството и един по един се запътихме към нашето иглу. Пътьом погледнах нагоре. Виелицата бе полирала небето до съвършено прозрачно. Погледът стигаше космоса. Милиарди звезди... В Голямото огледало видях истинско звездно небе. Различно от притуленото, опушено в града. Александър влезе в иглуто. Освети го с челника си. Иглуто светна като абажур. Сякаш отпрати сигнал. Към небето. Отново погледнах нагоре. Стори ми се, че звездите отврнаха на поздрава. Огънчета от безкрая в мразовития мрак. Не знам как успяваха, но от далечината на космоса прогонваха ненужното от ум и душа. Светлинен код на Голямата обратна връзка.

Снимка Димитър Николов