Номер 18 и някои размисли за Михаил Кремен

Вчера седнах в двора на една стара къща, която сега е ресторант и в чиято градина днес няма домати, чушки и лук, ами е застлана с маси с шарени покривки. Булевард „Прага“18, но откъде ли ми е познат номерът? Повтарях си като мантра наум „Прага 18, Прага 18“ десетки пъти, но не вдявах по каква причина номерацията ми е твърде позната. Мислите ми се нижеха като зърна на броеница, дълго след като изпитото кафе беше отнесено от персонала.

В един момент просветлението дойде. По-точно влезе: на входа откъм улицата се появи млада жена, която придържаше под ръка възрастен сляп човек. Двамата вървяха бавно, заобикаляйки наредените маси и столове. Незрящият внимателно почукваше с белия си бастун по плочките, пристъпяйки бавно напред. Станах бързо и отместих стола, за да направя път.

Гледайки слепия човек, изведнъж подредих парчетата от липсващия пъзел: незрящ мъж, номер 18, булевард „Прага“. Ами това е точно адреса на Михаил Грозев – Кремен, един от най-близките приятели на поета Пейо Яворов, който го приютява почти ослепял след първия опит за самоубийство! И всичко се случва тук на първия етаж в дома на Кремен на днешния номер 18! Само че тогава булевардът е бил все още с името „Патриарх Евтимий“, тъй като не е прекъсвал след 5-те кьошета, а е продължавал в днешната част на бул. „Прага“.

Изглежда бях седнал в градината с шарените покривки, която е принадлежала някога на тъщовата къща, където Кремен е бил заврян зет с младата си съпруга Дора (Тотка Конова) за няколкото им мрачни брачни месеца. Размислих се дали в този двор и прилежащите му сгради все още витаят сенките на действащите лица от онези фатални часове след нощта от 29-и срещу 30-и ноември 1913 година.

Точно тук, на това място, на втория етаж са били заснети заветните 3 кадъра на ослепяващия Яворов и приятелите му Михаил Кремен и войводата Тодор Александров, всички седнали край масата в тъмния хол. Случило се през седмицата на изписването от Медицинска академия на поета, след неуспешния му опит за самоубийство след като Лора се застрелва. Асен Златаров, също един приятел от най-близкия кръг на Яворов, донесъл своя апарат и триногата, разпънал я във вестибюла и направил снимки на всичките си приятели. Яворов изначално не се съгласил, но в крайна сметка решил тези последни кадри да останат като спомен на приятелите му от майка Македония.

Михаил Кремен бил с домашните си дрехи и затова набързо закрепил реверите на халата си с една безопасна игла, намерена в чекмеджетата на тъщата му, за да не личи, че не е с костюм и да е по-представителен на фотографията. Така поне е написал в спомените си „Романът на Яворов“. Тодор Александров извадил гребенче от вътрешния си джоб и старателно сресал косата си, минал един път и брадата и застинал за снимката. Всъщност, записано е, че бъдещият професор Златаров е направил три снимки от донесените четири стъклени плаки: два кадъра само на Тодор Александров и Яворов и един като обща снимка на тях двамата със седналия на масата Кремен. И май това са последните известни нам фотографии на поета от мъчителните му тогавашни дни, изпълнени с болка по загубата на любимата Лора.

Ще се върна малко в хронологията на събитията, въпреки че достатъчно много е изписано през годините как след вечерята при близки приятели, късно през нощта, в наетата от двамата квартира Лора се е простреляла в сърцето с извадения от панталоните на Яворов револвер. Но дали тя случайно е натиснала спусъка в поредната си сцена на ревност или преднамерено е решила точно така да приключи нараненото си его – ние, които не сме техни съвременици, никога няма със сигурност да разберем.

В литературата, посветена на житейската драма на младите влюбени можем да открием много пристрастия, особено от съвремениците на останалия жив (макар и за кратко) след драмата Яворов. Не е тайна, че поетът не е бил много обичан в някои литературни кръгове. Обвинения и жлъч се сипели отвсякъде. Разигралата се кървава трагедия в квартирата им с Лора Каравелова (на ул. „Раковски“, където днес е ескпозицията) е станала удобен претекст да се отвори кутията на Пандора.

Хората се разделили на два лагера – едните били убедени, че поетът я е убил, а вторите догматици – че тя се е самоубила, повлияна от вътрешните си демони. Но поетичната и крехка Пейова душа не успяла да понесе ни едното, ни другото и след по-малко от година се стигнало до втория безпогрешен изстрел - в същото слепоочие, хванал пистолета с лявата ръка, но и с предварително погълната чаша отрова, за да е уверен, че този път със сигурност ще се озове при любовта на живота си Лора.

Докато се увличах в мисли от прочетеното през годините, слепецът и момичето, което му беше водач, също седнаха почти до мен в градината. Чух съвсем отчетливо какво каза тя на слепеца:

- Чичо Пейо, отивам отвън за цигари, че са ми свършили, ей сега ще се върна.

Сега очаквах и самият Михаил Кремен да слезе някъде отстрани от къщата по скърцащите дървени стълби и да мине покрай мен, за да седне на масата на слепеца. Знам, че това са фантазии. Но все пак си го помислих, признавам си.

Каква е историята на истинския Михаил Кремен?

През 1914 година, след като приятелят му отишъл в другия по-добър свят при своята любима Лора, бракът му с младата Дора Конова не издържал до края на годината и се разделили. Има една интересна книга на съставителя Петър Величков, който е документирал намерените спомени на Дора - „Лора, Яворов и аз“. Авторът не си е поставял за цел да оневини или обвини някого, а дори напротив - да представи в правилната светлина истината около съдбата на поета и любимата му, колкото и да е противоречива. Описал е представите на Дора, за Лора и Кремен. Между страниците на тази книга ще намерите допълнителна информация по този твърде заплетен случай.

В тези години Кремен се оформил като белетрист – автор на разкази, литературни портрети и статии. Първата му известна книга са разказите в „Схлупени стрехи“ (1914), а втората е „Брегалница“ (1921), мемоари със спомени от Междусъюзническата война.

Въпреки че е бил в период на творческо развитие, в средата на 20-те години на ХХ век, поради рядко мозъчно заболяване, Кремен е трябвало да се откаже от писането. Тогава се родила музикалната му продуцентска къща „Кремона“. Михаил Грозев - Кремен свирел отлично на орган. Музиката се превърнала в остров сред океана от пошлост, лъжи и безсрамни клюки, които го заливали ежедневно.

Освен като талантлив преводач от френски и писател, той продължил развитието си като изключително добър музикант и дори продуцент на свои колеги. Импресарската дейност в България си намерила майстора в лицето на Кремен, който е бил пример за честно предприемачество от старите времена преди преврата от 1944.

В магазина си в центъра на града набралият скорост Кремен предлагал всякакви марки пиана и рояли. Всичките са били доставени от престижни световни производители: австрийските модели на „Bösendorfer“; американските „Mason & Hamlin“; изложени са били няколко рояла „Steinway“, както и немските “Steingraeber & Söhne“. Клиенти му поръчвали дори „Grotrian-Steinweg“. Над магазина в същата сграда е била и кантората му.

По същото време, в Казанлък, братята Димитър, Бончо и Иван Саранеделчеви основали първата фабрика за струнни инструменти в България „Кремона”. Свързали се с продуцентската къща на Михаил Кремен и така се стигнало до договор за продажба.

Друга цел на Михаил Кремен е била уреждането на гастроли на водещи европейски музиканти у нас. Гостували са диригентите и съставите на Ханс фон Бенда, Бруно Валтер. Идвали са и известните филхармонии на Букурещ, немската Кьолнска филхармония, Московският художествен театър, Парижката опера комик и много други състави от Великобритания и дори от Ирландия. Гостуващите солови изпълнители са неизброими - цигуларят Волфганг Шнайдерман, младият виолончелист Пиер Фурние, професорът в Киевската консерватория пианистът Йозеф Турчински и много други тогавашни звезди от музикалния свят.

Кремен е бил консултант при избора на орган, от немската фирма "Sauer" („Зауер“), за новата концертна зала „България“, която е била построена като част от комплекса с хотела между трите улици „Цар Освободител“, „Георги Бенковски“ и вход откъм „Аксаков“ (в периода 1935-1937).

пл. "Александър I", София, 1912 г., снимка: Личен архив

Михаил Кремен е дал на архитектите изключително ценните си съвети за постигането на възможно най-добрата акустика, както и идеи за закупуването и полагането на специалната стенна облицовка, съобразена с нормите на берлинския Херцов институт за акустични изследвания. При откриването на артистичния комплекс „България“ популярният продуцент поканил за солист на новия орган световно известния френски композитор и органист Жозеф Eли Жорж-Мари Боне, който по това време преподавал в престижния европейски и френски музикален институт в Париж „École César-Franck“ („Школата на Сезар Франк“).

Със съдействието на талантливия импресарио Кремен са били поддържани и популяризирани почти всички български композитори, певци, танцьорски състави и хореографи от онова време. Факт е, че Кремен с неговата музикална къща „Кремона“ съвсем сам е успявал да организира всичко това у нас, за радост на българските ценители на класическата музика.

В резултат на войната продуцентската къща „Кремона“ и магазинът с инструментите изгорели при бомбардировките. Впрочем, по време на последната бомбардировка от края на месец май 1944 и зала „България“ също е била разрушена, а *органът "Sauer", както и двата концертни рояла „Steinway“ (единият от които е бил дарение от Кремен през 1940г.) са били унищожени при разразилия се пожар.

От заможен за времето си човек Михаил Кремен рязко обеднял след тоталната загуба на работа и имущество, а малко по-късно след преврата на 9-ти септември 1944 дори е бил обявен за крупен буржоа. Разкошната му вила в квартал „Княжево“ е била използвана от МВР, тъй като ѝ е било хвърлено око за срещи със западни чужденци за преговори. Част от тях за всякакви културни мероприятия. С две думи е била терен за предразполагане на нищо неподозиращите чуждестранни културни дейци към „вяра и реален прочит“ на новата отечествено-фронтовска власт. Чиста демагогия и фалш. Мисля, че имаше един български филм от 60-те години за разузнавачи и за контраразузнаване, като част от сцените се разиграваха без декори в автентичния фон на същата тази вила.

След време МВР все пак решило да усвои окончателно вилата и предложило на семейството на Кремен замяна със скромен апартамент на бул. „Витоша“ (тогава „Сталин“) над тогавашното кино „Рекс“ (после е преименувано на „Млада гвардия“, през 90-те за кратко беше супермаркет, а в наши дни е книжарница). Изстрадалата фамилия на Кремен приела това предложение и се преместила на бул. „Витоша“ до „Солунска“. Там Михаил Кремен решил да напише спомените си, след почти 30-годишно прекъсване. Така се родил „Романът на Яворов“. Първата му част излязла на отделни глави в списание „Септември“ през 1959 при приятеля му от старите царски времена Георги Караславов. По време на разцвета на царска България и на компанията на Кремен, Караславов е бил главен отговорник за рекламата по киносалоните и театрите в София, познанството им е оттогава.

След сп. „Септември“ романът видял бял свят, но първоначалният тираж бил много малък. Според литературния историк Михаил Неделчев издателство „Български писател“ едва ли не секвестирало хонорара на автора и за този роман той получил жълти стотинки.

Да, така е било и даже трябва да уточня, че партийните монополисти по това време са раздавали този хонорар на някои партийни автори от Съюза на българските писатели, които са били мили ласкатели на народната власт и чиито безсмислени (според мен) произведения бивали претопени поради липса на интерес, после повторно напечатани и заплатени тъкмо с приходите от нашумелия роман на Кремен. В тези времена е било така.

В крайна сметка, Михаил Кремен не дочакал изданието на втората част на романа. Тя била отпечатана след смъртта му през 1964.

Сега си давам сметка, че Кремен е написал в подробности всичко, което знае за Мина и Лора, тъй като е бил един от малкото близки приятели на Яворов, които приживе са познавали и двете му любими жени.

* Днешният орган в зала „България“, който виждаме е от немската фирма Шуке, монтиран точно 40 години след бомбардировките - през недалечната 1974.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.