Нейният гост: разказ от Здравка Евтимова

Не изпитвах абсолютно никакво колебание, но и не се надявах на успех. Разбира се, с никого не споделих своя план, без друго опитът ми нямаше да струва нито стотинка. Следобед, докато спях с децата, можеше да предоставям достъп до съзнанието си срещу скромна сума, която желаещите да се поразходят в мечтите ми щяха да плащат като входен билет. Всички сигурно сте чували за онази фирма от северозапада “Подсъзнателното” – естествено, ако сте бизнесмен, не сте чували, защото рекламите за нея вървят по телевизията в пет следобед, тъкмо за домакини като мен, които дават следобедна закуска на досадните си деца. Рекламата на фирмата гласеше: - “Предоставете света на своето подсъзнание за посещение на любопитни туристи. Това е нова индустрия – Туризъм в подсъзнанието! Вие сами определяте входния билет за посещение на непознатите. Гарантираме ви, че след посещението на туристите ще се чувствате ободрени, а и банковата ви сметка ще е нараснала от входните такси. Ние предоставяме техническата възможност за този нов бизнес срещу скромен процент от вашите приходи.”

След това беше посочен електронен адрес за връзка с фирмата, телефон, факс, както и лице за контакт. Според мен най-убедителният довод да се впусна в “този високотехнологичен бизнес” беше фактът, че от фирмата не изискваха никаква предварителна такса за включване на моето подсъзнание в тяхната система. Мъжкият глас, който ми отговори по телефона, ме покани най-любезно да уредим формалностите в неговия офис на един внушаващ доверие адрес в центъра на града, където ненавиждах да ходя. Тъкмо щях да се откажа, когато служителят ми съобщи, че има възможност да ме посети у дома, за да сключим договора и да му посоча кои дни от седмицата и по кое време моето подсъзнание ще бъде отворено за посетители.

Така че реших – от два до пет следобед. Тогава спях с хлапетата си, две непоносими момчета, които използваха всяка свободна минута от живота си, за да се бият, хапят, ритат, да се плюят и да си крещят толкова грозни думи един на друг, че докато почивахме следобед, честно казано нито съзнанието, нито подсъзнанието ми ме интересуваха. Щях да допускам непознати дори безплатно, защото ме притискаше непоносима скука, разнообразявана единствено от битките между синовете ми и постоянните оплаквания на моя съпруг колко недостатъчна е заплатата му, как няма пари за бавачка на прекалено енергичните си синове, няма пари за икономка, нито за домашна помощница.

Плащаше единствено на едно тлъсто, трътлесто момиче, което почистваше къщата два пъти седмично, но имах чувството, че след посещенията й у дома ставаше по-мръсно. Децата ми я обожаваха, защото тя отваряше хладилника, измъкваше оттам кейк и тримата се тъпчеха до пръсване – нещо, което аз забранявах. Ненавиждам пълни хора. Съпругът ми също затлъстяваше, въпреки че ме принуждаваше да ходим на семеен фитнес: там децата крещяха, той пухтеше и се оплакваше от съдружника си, от заплатата си, от секретарката, сътрудниците и приятелите си. Чувстваше се добре, когато правим секс, но точно тогава аз не се чувствах добре. Това беше единственото време, когато можех да поспя, без да слушам караниците на синовете ни.

Всъщност въобще не усещах, че се съм се включила във високотехнологичния бизнес, докато онзи приятен млад господин, който ме беше записал в системата преди около месец, не ме посети. Разбирате, че дните ми са абсолютно еднакви, с битките на децата, с постоянните скандали кой е изял по-голямото парче месо, кой е взел по-хубавото камионче и кой е тичал по-бързо – тук ще подчертая, че мъжът ми ги поощряваше. Нека отрано се научават на конкуренция, нека имат войнствен дух и стръв към победата: така навреме ще са готови за живота навън, мила. Какво знаеш ти, Джейн. Ти живееш в оазис на благоденствието, който съм ти осигурил.

В този оазис на благоденствието всички часове бяха абсолютно еднакви – като две бутилки кока кола - затова много се изненадах, когато мъжът от онази фирма ме посети отново у дома. Трябва да кажа, че изглеждаше блестящо. Беше ми приятно да се надявам, че любопитната ми съседка, журналистката Кристин, и останалите високо еманципирани мои съгражданки са го видели да влиза у дома и са на път към преизподнята от завист.

- Госпожо – започна той. – Вие отбелязахте най-големи приходи от посещения в света на вашето подсъзнание. Благодаря ви. Благодарение на Вас аз завоювах знанието “Служител с най-голям финансов принос за месеца” за фирмата.

Знаете онзи стар изтъркан израз “гръм от ясно небе” – точно така се почувствах аз – като поразена от гръм.

- Какво искате да кажете? – попитах го аз не особено дружелюбно.

- Ами искам да кажа, че светът на вашето подсъзнание беше посетен от най-много туристи през изтеклия период. Направени са резервации за посещения в подсъзнанието ви за четири месеца напред. Всъщност вие проверявали ли сте скоро банковата си сметка?

- Естествено, че не съм – отговорих аз. Смятах, че фразата “банкова сметка” е прекалено високопарна за седемдесетте долара, които имах в нея. Съпругът ми поддържаше традицията да внася дребни суми в “банковата” ми сметка, когато заминаваше за дълги командировки.

Аз веднага изтеглях парите – в деня, когато дебелото трътлесто момиче идваше да чисти къщата ми, отивах на кино. Тя поемаше децата ми, а аз посещавах едно ресторантче, където изпивах бутилка “Каберне Совиньон” – сама, полагайки доста усилия да изритам настрана разни досадници, които се опитваха да ме черпят, да ме убеждават, че съм привлекателна, или умираха от желание да ми покажат забележителностите на нашия отчайващо скучен град.

Така че сумите отиваха за бутилка “Каберне” и посещение на някой колкото се може по-тъп филм. Обожавах полупразните салони, където шансът някой непознат да ми досажда беше твърде малък. Дори не гледах филма: имах достъп до всички филми на света в системата „Фемили синема“ на компютъра си, но в салона изпитвах приятна самота, хлад и абсолютна липса на човешко присъствие, което ме окриляше.

Знаех, естествено, че дебеланата и синовете ми използват моето отсъствие, за да се тъпчат с кейк, течен шоколад и бонбони. Знаех, че мъжът ми оставя пари на децата и вечер ги разпитва къде са ги вложили и какви нови инвестиции смятат да предприемат. Ненавиждах думата “инвестиции”. Затова се отдавах на удоволствието от тъпия филм, на приятната самота, където никой не се домогваше до бедрата, вниманието и гърдите ми, никой не даваше пукната пара за мен и бях щастлива. Разбира се, това не винаги се случваше.

Дори и на най-тъпите фирми ходят много самотници. Аз съм магнит за неудачници, които копнеят да ме питат къде ли сме се срещали по-рано, да ми обясняват пространно колко ще им бъде приятно да пият кафе с мен. Не им отговарях, естествено. Ненавиждам празните приказки, гласът ми без друго бе спаднал, докато крещях на децата да млъкнат и да престанат със свирепите боеве помежду си. Ставах и напусках салона. След това покрусено си припомнях съсипания щастлив ден. Защото едва ли скоро щеше да дойде друга сума – мъжът ми смяташе, че съпругата не бива да разполага със свои пари, защото те генерирали недобри идеи за допълнителни покупки и още по-нездравословни планове за срещи с мъже.

- Госпожо – подхвана младият господин от фирмата. По принцип не обичам непознати, не обичам кой знае колко и познатите си, но този ми се стори поносим, защото изтри внимателно обувките си на входа. – Госпожо, позволих си от ваше име да увелича седем пъти цената на входния билет за света на вашето подсъзнание. Хората продължиха да плащат за достъп дотам и аз отново увеличих входната такса. Моля да проверите банковата си сметка, госпожо.

Обещах му, че ще я проверя и зачаках продължението на неговото изложение. Все пак не беше бил толкоз път до моята долнопробна дупка, в която синовете ми, въпреки присъствието му, се дърлеха за един повреден отпреди два месеца таблет. Мъжът се изправи, погледа ме в очите, което според мен е проява на нахалство. Не обичам да ме гледат в очите.

- Уважаема госпожо, моля ви да удължите времето на достъп до вашето подсъзнание – изрече той и погледна малко над шията ми. Това повиши настроението ми. Зная, че йезуитите са били инструктирани да гледат събеседника си точно там: над основата на шията – така не го поставят в неудобно положение с нахалния си поглед.

Още преди да отговаря, той подхвърли:

- Може би ще ми позволите да разширя часовете за достъп през нощта?

- През нощта? – повторих аз. – Мисля, че няма да бъде удобно. Тогава се връща съпругът ми, а присъствието му изисква цялото ми внимание.

- Може би рано сутрин, докато е все още тъмно? – изрече той. Стори ми се, че усетих някакво стаено очакване в гласа му. Не обичам гласове на мъже, в които има очакване. Мъжете винаги вземат нещо от вас, дори ако са деца отнемат спокойствието ви и ви вбесяват с крясъците си. Когато ви няма, се тъпчат с кейк, за да бъдат още по-непоносими, когато се приберете у дома.

- Според мен през изтеклия месец сте спечелили петдесет хиляди, госпожо – заяви младият мъж. – Може би повече, защото бях болен пет дни. През това време друг администратор обслужваше достъпа до подсъзнанието ви.

- Така ли?

Това беше невероятна сума. Цял живот съм си мечтала за петдесет хиляди. В мечтите си винаги съм отивала някъде много далеч от двете хлапета, което се бият под носа ми, и още по-далеч от моя съпруг. На някое място, където оплакванията за напрежението, на което е подложен в службата си, едва ли щяха да проникнат до мен.

Понякога в най-смелите си мечти фантазирах, че съм наела двама бодигардове. Щом видеха съпруга ми, те го предупреждаваха да не се приближава на по-малко от миля от мен. Той естествено не се подчиняваше, убеждаваше ги, че аз съм собствената му жена. Но те вече го бяха предупредили, че стрелят без предупреждение.

Съпругът ми не им обръщаше внимание. Понякога го уцелваха в челото. Друг път в гърдите.Той падаше на брега на Сребърното езеро – едно неприятно място, където ме водеше всяка неделя без децата, за да правим секс на спокойствие. Надявах се, че никога повече не би могъл да прави секс с мен, след като бодигардовете са го улучили малко над врата. Но, както вече изтъкнах, това със стрелбата се случваше само в най-светлите ми мечти.

Приятният господин започна да шава неловко на стола си, ала нямах никакво желание да го освобождавам от тревогите и неудобството му. Не бях го канила тук, нямаше да разширявам времето, през което досадните туристи щяха да посещават подсъзнанието ми, за да си организират пикници в него.

Ако наистина вече имам петдесет хиляди долара... Ясно е какво ще направя. Пределно ясно е.

- Госпожо – каза мъжът. – Аз също посетих вашето подсъзнание... Всъщност посетих го седем пъти и... бих искал да...

- Какво толкова ви се понрави в подсъзнанието ми, господине? Плащахте ли входен билет на влизане или сте освободен от такса като служител на фирмата?

- Разбира се, че си плащах госпожо. Бих искал да позволите нощен достъп в света на подсъзнанието си. Аз пръв бих се възползвал от това.

- Разкажете ми, какво... какво ви привлича да отивате там?

- Моля, не ми задавайте този въпрос... сигурно на вас самата ви е добре известно... Подсъзнанието е светът на мечтите, а никой по-добре от вас не би могъл да знае за какво мечтаете.

За миг потреперих. Знаех какво става в най-пищните ми мечти, когато бодигардовете ми си свършеха съвестно работата. Какво пък – днешните безделници умират за зрелища. Сигурно добре съм мечтала, щом съм заработила петдесет хиляди, докато спях с досадните си деца следобед.

- Сигурна съм, че... че в подсъзнанието ми няма секс сцени – подхвърлих аз.

- Всъщност има, госпожо.

Да, старата максима отново се потвърждаваше - сексът във всички случаи генерираше приходи.

- Не мога да позволя достъп до подсъзнанието си нощем – заявих твърдо аз.

Младият господин, който само преди минута ми изглеждаше поносим, дори симпатичен с вродената си свенливост - черта, която е рядкост в нашия свят - сега скочи от стола си и стисна ръката ми.

- Но защо, госпожо? – ненавиждам някой да ме докосва. Ръцете на съпруга ми са потни, макар че ги третира с лосион от жожоба и коприва. Синовете ми също обилно се потят, цялата ми къща е потна, небето над мен е потно, когато някой ме докосва. Споменът за докосването ме преследва дни наред, веднъж получих астматичен пристъп. Беше ме докоснал колегата на моя съпруг.

- Какво ви е госпожо? – попита загрижено младият представител на фирмата.

- Моля, не ме докосвайте.

Ръцете му избягаха от кожата ми като пеперуди, които някой е напръскал със спрей против вредители.

- Извинете, госпожо - започна да фъфли той, а по челото му блеснаха капчици пот. - В подсъзнанието ви е спокойно... и красиво – подхвана младежът. – Помислете за увеличаване на времето за достъп.

- Не – заявих аз.

- Но...

Прекъснах го навреме, за да се овладее и да прибере протегнатите си към мен лапи. Ръцете му бяха бели и меки като на жена, с прекрасно поддържани нокти, ръце на жестока личност, която измъчва жертвата си, задушавайки я в собствената си чистота.

- Преди да си тръгнете – казах аз, - бих желала да преустановя достъпа до подсъзнанието си. В ума ми владееше студената картина на двама бодигардове, които се прицелват внимателно, а един затлъстяващ мъж им обяснява, вбесен, див от злоба, че е моят съпруг.

- Госпожо, в подсъзнанието ви е тихо... – погледът на младия мъж отново спря на шията ми, практика, за която вече споменах, че е използвана от йезуитите. Това сега ме доведе до вледеняващото усещане за астматичен пристъп. – В подсъзнанието ви е толкова хубаво... като хладен, уютен салон, в който прожектират филм за ... – когато изрече думата “любовта” – капчиците по челото му изглеждаха алени, защото кожата под тях бе станала червена.

Децата ми крещяха. Вече се биеха не само за повредения преди месец лаптоп, но и за един пластмасов пистолет, който бях решила да изхвърля. Те израстваха в желязна конкуренция помежду си, в пот и в крясъци, нещо абсолютно здравословно според съпруга ми. Той даваше пет долара на победителя от битките помежду им и с гордост гледаше как се налагат, крещейки си грозни предизвикателства. Ако беше тук сега, сигурно щеше да им изръкопляска с искрен възторг.

- Госпожо... – сега гласът на младия човек се огъваше, а думите му изхвърчаха безсилни и влажни от неудобство. – Госпожо, в подсъзнанието си вие ... Вие мечтаете за човек, без когото не можете. За човек, който е всичко за вас... той е топъл и красив киносалон.... Госпожо!

Децата ми бяха започнали да хвърлят кубчета един срещу друг. Можеха да се ругаят на френски и немски – нещо, за което съпругът ми ги възнаграждаваше с излет до градския лунапарк.

А този човек до мен приказваше смешни неща.

- Госпожо... аз... когато влизах в подсъзнанието ви... знаете ли? Винаги ми се струваше, че – в този момент той замълча и погледът му, както подобава на възпитан поглед, напусна кроткото място върху шията ми и потъна към пода.

- Какво? – попитах аз. Усетих настръхване в кожата си, сигурен признак, че скоро ще ми се завие свят. Така става винаги, когато някой ме гледа в очите. Често съм завивала зад ъгъла, за да не срещам хора, които имаха този навик.

- Струваше ми се, че този човек съм аз. Затова дойдох тук и.... Исках да ви помогна.

Слънцето, оранжев самоуверен сплетник, освети лицето на моя посетител.

- Направих го... Аз ви спасих от... знаете от кого... а бодигардовете ви са страхливци!

Припомних си най-красивите моменти от моите мечти: пистолетите. Мъжът, който крещи на бодигардовете, че съм негова съпруга.

За миг си представих брега на Сребърното езеро, потънал в мъгла. Сред мъглата - сгърчено тяло.

- Аз... аз ви обичам! – прошепна посетителят ми.

В този момент телефонът зазвъня и заговори с гласа на моята съседка Кристин. Не можех да понасям тази особа - журналистка, самоуверена, атрактивна, при това невероятно агресивна и нагла жена.

- Джейн, ти ли си? Да, Кристин се обажда. Представяш ли си какво видях преди минута по телевизията? О, Джейн. Бедничкият! Бедничкият! - гласът й направи драматичен подскок. - Мъжът ти бил намерен ранен недалеч от Сребърното езеро. Съобщиха го току що по новините. Бедничкият Тод! Зная колко го обичаш.

Не можех да си поема въздух.

Младият ми посетител протегна ръка да ме докосне. Замръзнах на мястото си.

- Джейн! Добре ли си, Джейн? – изкрещя телефонната слушалка в ухото ми, после гласът на журналистката Кристин се разпадна на поток от трескави електрони.