Неясни желания
Един проблем ме измъчва от доста време.
Когато успях да го формулирам в главата си – веднага ми хрумна и да напиша нещо за него. После си дадох сметка, че да се пише за такъв проблем не е никак проста работа. И си определих да почета. Колкото мога – всичко, свързано с тоя проблем.
Какво значи всичко? – запитах се още в следващия миг. И, тъй като имам някаква представа от точни науки, се досетих, че „всичко” е абстракция, напълно непостижима, естествено. Да прочете всичко по някой въпрос може само някой идиот.
Идиотите умеят да са много умни и да „изчитат всичко по въпроса” – сигурно сте забелязали.
След това, почти мигновено, ми хрумна, че „достатъчно” също е една абстракция, намираща се в полето на добрите и напълно неизпълними намерения. Човек никога не може да прочете нито „всичко”, нито „достатъчно” по един въпрос!
Ето тук идва един много тънък и жесток детайл. Ако е така – би ли могло да се приеме, че един философсващ човек (моля да не се приема с повдигане на горната устна и презрително изпуфтяване – пейоративният смисъл на думата „философствам” и е придаден от хора, мразещи дори и да мислят, сама по себе си тя е чиста дума!) може да започне да философства по един въпрос от...така да се каже – от „основно положение”?
Тоест – без да се подготвя предварително, без да прочита „всичко” или „достатъчно” по въпроса, по който ще философства, без дори да почете малко...?
...тръгвайки от идеята, че човек е длъжен да осмисля света ей така – тръгвайки само и единствено от наличните си знание и представи; тръгвайки и от мисълта, че на пустинен остров няма да ти помагат да осмислиш света ни Александрийската библиотека (Господ да даде мир на пепеляците и), нито книжките на Ернст Мах, нито на Огюст Конт, нито електронното раменце на другаря Гугъл.
Та така. Реших и тропнах с енергичния си крак (не с вялия и отпуснатия, който принадлежи на песимиста у мен) и се нахвърлих към проблема – без предварително четене, убеден, че човек може и трябва да мисли света и живота в походен строй: да влиза в битка с всички въпроси на живота и света дори без да слиза от коня, така да се каже.
Ето: Ние имаме все по-високи, все по-високи, направо мъчително и безумно високи изисквания към света и живота...Като в същото време приемаме и сами изискваме намаляване на изискванията към хората въобще и към отделния човек...
Тук вървя по толкова тънък лед, че направо ми става смешно. От една страна мога спокойно да се топна в студените води на политическата некоректност – тоест – на грубата и безочлива истина, която обижда и плаши кротките консуматори.
От друга страна мога – така – без да се облягам непрекъснато на патерицата на купища авторитетни имена (а бих могъл, по дяволите) да попадна в зъбите на учените, които да ми се присмеят, че ей така говоря щуротии и доморасли философии - без да съм прочел поне неодарвинистите, редукционистите, малко континентална философия и т.н. и т.н.
Но аз съм писател и трябва да задавам въпроси на себе си – а това ще рече – и на всички останали – и да оставям тия въпроси без отговор. Защото даденият вече отговор пречи особено опасно и грозно на мисленето.
Как ще я караме така?
Искаме все по-съвършен свят...А в същото време искаме, не че искаме – а с ярост отстояваме правото си да бъдем все по-несъвършени и дори все по-неумели...
...все по-незнаещи, неграмотни, недисциплинирани (това е малко под въпрос, защото може да сме и несъзнателно много добре дисциплинирани – тоест – дресирани!)...
Искаме все по-бърз, точен, съвършен, свръхточен, елегантно комфортен, спортен, ултрамодерен, прецизен като атомен часовник, ергономичен, обслужващ ни във всичко и до пълна невъобразимост свят (хаха – това се казва плеоназъм, а, учени тикви?!) ...а браним все по-агресивно правото си да сме все по: неточни, бавни, тъпи, дебели, луди, спънати...
Отстояваме правото си Да бъдем себе си!
Ах, ще пукна и ще издигна милионтонна златна плоча на гроба си, на която с букви от един нанометър ще пише БЪДИ СЕБЕ СИ!
Възпявам Криско и всички хиалуронови кифлички из моловете и телевизионните студиа! С техния нов кретенизъм: БЪДИ СЕБЕ СИ!
Което ще рече с най-прости думи: Бъди си тъп, не чети книги, не знай първото име на Толстой, не знай и името на съседната улица, не знай името на столицата на съседната държава (как пък се казваше тя, фак? Нз)
...всъщност – знай само имената на приятелите си (тия мегаяки типове!) както и свещените приложения на айфона си!
Бъди себе си! – малоумен, мързелив и щастлив.
Непохватен, неспособен да си нацепиш дърва, да си загрееш вода, да си наловиш сомчета, за да ги свариш закуска (милият Хъкълбери Фин!)...неспособен на нищо...!
Но пък искащ – агресивно, нагло, с наглостта на глупака (който винаги мисли, че има право)...не просто искащ, а грубо и нахално изискващ един Все По-Съвършен Свят!
И аз се питам: Машините ли ще ни го направят?
Докога машините ще ни правят – на нас – смотаните, пасивно-консумиращите, слабограмотните, бавните, дебелите, неумелите, кьопавите, умишлено несръчните, от престъпно нехайство обезобразените и обездвижените, неспособните дори да ставаме рано сутрин (защото това е в разрез с концепцията Бъди себе си) ...докога ще ни правят света все по-съвършен?
Докога машините, китайците и тайванците, сингапурците и филипинците ще се стягат, ще бъдат точни, бързи, образовани и прецизни вместо нас?
Докато ние си играем на толерантност? Толерантност не към различните...О Боже – а толерантност към всичко що е падане по-надолу!
Толерантност към: бавността, глупостта, неграмотността, слабостта, тъпотата, незнанието, неумението...
...докато ние си играем на Бъди себе си. Докато ние си играем на „Четенето не е моето, затова не чета, аз съм себе си и затова четенето не е моето и затова не чета” – очакваме някои други, за които дори не подозираме, да ни направят целия свят Идеален за живеене?
Защото какви пък са пък тия някои, които ще ни отклоняват от всеобщия консуматорско-молски призив Бъди себе си? Нек`ви там от Третия и Четвъртия свят...Те да се стягат.
Наистина – някой ще каже, че в сегашните времена Светът прави така (доколкото можем да персонифицираме Света, но аз мога) та неусетно да повишава изискванията си към всеки отделен човек. И изискванията към съвременния човек са много и много по-високи от тия, които е имало преди сто години. Но просто са по-различни. И някой би казал, че днешният човек е много по-....Хм. Не мога да се сетя дума, но както и да е.
На този някой, защитник на умелостта, на сапиентността на съвременния хомо сапиенс, аз ще отговоря така и ще приключа, да го вземат дяволите: Вземи една групова снимка на хора отпреди сто години. Да виждаш там отпуснати, болнаво увиснали, дебели, почти недъгави от разпуснатост и преяждане, от бъдене на себе си хора? Вземи сега една снимка на съвременни хора. И с ръка на сърцето ми кажи.
После вземи писмо на обикновен човек от началото на 20 век. И вземи, та копирай комуникацията във фейсбук на подобен човек от началото на 21 век. Сравни ги.
После вземи та накарай на работа един седемдесетгодишен старец и един двайсет и пет годишен момък. И сравни издръжливостта им.
Да, да. Знам. И Платон е говорил лоши неща за младото поколение: че не става за нищо и че ако така вървят нещата – упадъкът на Елада е в кърпа вързан. А пък в това младо поколение все пак е бил не друг, а Аристотел. Сигурно и Аристотел е попсуввал некадърното младо поколение, неспособно на нищо и лишено от енергия. А пък негов ученик е бил не друг, а Александър Македонски. Знам, че това моето е типичната болест на надминалия 40-те. Но все пак, все пак...