Нано - разказ от Здравка Евтимова

- Трябва да ти кажа нещо.

Теофан не вдигна глава към нея. Обикновено погледът му държеше лицето ѝ дълго, но тя беше свикнала с въглените в мълчанието му. Когато очите му се криеха в саксията с някаква зеленина – беше я насадил собственоръчно, за да има къде да бягат мислите му – се случваха не особено добри неща. Беше ѝ споделил, че когато наблюдава растения, го обзема спокойствие, умът му е равнина, очакваща наесен да даде плод. Бина не се тревожеше от подскока в гласа му.

Странно ѝ беше защо Теофан доведе котка у дома. Беше я нарекъл Мая. Нито я поглеждаше, нито ѝ носеше храна, нито почистваше след животинчето. Бина привикна с вечното мъркане и умилкване на живата сива сянка. Не, не я обичаше, но редовно ѝ купуваше котешка храна.

Нито погледът, нито гласът на Теофан бързаха да се настанят при Бина. Тя не можеше да отрече – силата на Теофан беше в способността му да съживява страха. Едва ли някой би повярвал, че е така, може би хората не притежаваха сетиво за това, не изпитваха такова усещане – сравнимо с ужилване, инжекция на напрежение, впръскваща жарава под кожата ѝ. Ако попиташе Теофан „Какво правиш?“ – отговорът щеше да се разпадне върху устните му. Думите на Теофан имаха свое пристанище – нейното мълчание. Когато мълчеше, Бина научаваше всичко.

Беше си намерила лекарство срещу напрежението. Представяше си, че познава едно момиче, което трябваше да създаде чисто нов свят, нейна нова планета. Момичето много приличаше на Бина. Когато то мечтаеше, се образуваха океани и морета, а ако мечтата се сбъдваше, се раждаше остров. Все още не се бе появил нито един континент.

Засега на планетата на Бина имаше само един остров – Теофан. Тя се страхуваше от празни помещения. Бе пораснала в самота. Родителите ѝ се бяха разделили и Бина прекарваше времето си при бавачки, наети ту от майка ѝ, ту от баща ѝ. Вярно – тези жени я хранеха, обличаха, но никоя не я прегръщаше и нито една не знаеше дълги приказки. Гладът някой да помилва косата ѝ – тъмнокестенява, права – оставаше да будува заедно с Бина.

Майка ѝ, блестящ математик, неразговорлива жена, ѝ купи мече, което знаеше всички приказки на света – така поне гласеше рекламата на неговия етикет. И това наистина се оказа вярно – мечето Борко ѝ разказа за дивите лебеди и Червената шапчица, за принцесата върху граховото зърно и още сто приказки. Затова единственото кротко място в океана на Бина се казваше Мечешки залив. За Бина мечето Борко беше добрият баща, верният брат.

- Слушай внимателно, моля те – подхвана Теофан.

Отново пързалката от мълчание на Бина беше свършила работа. Теофан разговаряше с нея. Погледът му обаче побягна към зеленото растение – трева, жасмин или кой знае какво. А това означаваше, че Бина отново щеше да се върне на планетата, където имаше само един остров. Бина беше успяла да завърши филология и преподаваше английски език в гимназия по хранителни технологии – където учениците никак не се вълнуваха от Шекспир. Може би затова в живота така и не се раждаше континент.

- Помниш ли, говорих ти за онези наночастици – продължи след дълго мълчание Теофан.

Бина познаваше тази негова интонация - лед, покрил тротоара и ако човек бърза, със сигурност ще се подхлъзне. Изкълчен глезен, счупено коляно и кой знае още какви беди спяха в този равен глас.

- Наночастици? – прошепна Бина, но навреме успя да затвори любопитството си в кутията на търпението. В щастливата ѝ измислена планета момичето не беше никак търпеливо.

Да, Теофан обичаше мълчанието ѝ, затова Бина се беше научила да чете лицето му. Сега то се затвори, но тя беше привикнала с това.

Би трябвало пролетта да е пристигнала в града, но слънцето се беше изгубило нанякъде по пътя, небето се беше скрило зад плътните одеяла на облаците. Имаше вятър, двете доверчиви вишни зад прозореца, които се бяха подлъгали да разцъфнат, нямаше да родят плодове. Котката Мая се беше свряла под бюрото.

- Често се случва… - беше отбелязал преди около седмица Теофан. - Който копнее да бъде пръв, обикновено изгаря.

Но пък колко красиви бяха вчера разцъфналите вишневите клончета, помисли си Бина.

- Искам да ми разкажеш за Петър – заяви Теофан. Да, гласът му беше равен, но в бляскавата повърхност от звуци се появиха пукнатини.

- Петър… – започна Бина. Понякога се учудваше защо Теофан отново и отново скача упорито и плува в изстиналата тема Петър.

Петър въобще не приличаше на Теофан. Беше тъмен, черноок. От първи клас в началното училище седеше до Бина, после в прогимназията седяха на един чин, след това в немската гимназия – все същата история с общия чин.

Петър мечтаеше да учи в математическа гимназия, но заради Бина кандидатства и влезе в немската. Бяха се разделили - съвсем нормално, както се разминават два автобуса с различни маршрути. Но когато Бина изпаднеше в лош период (периодите ѝ бяха предимно лоши), ако свършеше парите, се обаждаше на Петър. Петър се втурваше на помощ – пристигаше с велосипед, тротинетка, стара таратайка, взета назаем от приятел.

- Той ми е като брат – избъбри Бина.

- Не мисля – по-равно, по-гладко я прекъсна Теофан. Думите му бяха тежки вагони, но изведнъж влакът на мисълта му се насочи към друг коловоз. Той задържа очите ѝ в своите. – Наночастиците… - отново тишина застла под, стени и таван, но тихият въздух беше коприна, която Бина намяташе на раменете си. Отдавна беше престанала да се страхува от мълчанието. – Помниш ли, когато те подстригах преди година?

Да, такъв беше Теофан – помнеше някакво подстригване преди триста дни, всъщност и Бина си спомняше – много рядко се случваше Теофан да губи от времето си за нейните прищевки. Да, Бина попадна на онази случка в паметта си. Не само беше подстригал косата ѝ, но ѝ бе помогнал да изреже ноктите на ръцете си. Никога повече Теофан не прояви подобно желание. Той беше самодостатъчен човек, действията му се движеха по предварително пресметнати траектории. Но Бина бе свикнала с мразовитата прегръдка на неизвестността, бе опитомила студа и отдавна бе престанала да се страхува.

Теофан обожаваше пътешествията. Прибираше у дома и без никакво предупреждение заявяваше:

- Тръгваме.

Бяха ходили къде ли не - във Виетнам, в Лондон, Барселона, Мумбай, Шанхай, Ню Йорк, Дюселдорф, Париж. Шри Ланка. Единствено когато седеше до него в самолета, Бина установяваше, че Теофан се усмихва – почти невидимо, но лицето му светеше. Теофан, в който още живееше малко момче. Бина харесваше това хлапе.

- Подстригах те – Теофан се усмихна, ако изопнатата долна устна можеше да понесе тежестта на усмивката. – Изрязах ноктите на ръцете ти. Добре, че го сторих.

Защо е добре, помисли Бина, но и да го беше попитала, едва ли щеше да получи отговор.

- Отдавна работя с наночастици – към нея се спусна равният слой хлад, но Бина отдавна беше привикнала с гласа му. – Наночастиците са удивителни. Притежават поразяваща сила с прецизно насочване.
За пръв път ѝ говореше така.

- Всъщност използвайки косите ти, ноктите ти, аз създадох наноомекотител.

Бина погледна през прозореца.

Времето не се подчиняваше на метеорологичната прогноза. Пролетта се беше разгневила и бе прогонила слънцето. 18-те градуса Целзий, които синоптикът беше обещал, не се сбъднаха. Беше облачно. Всеки момент щеше да се изсипе тежък дъжд.

- Ти сигурно помниш, Бина, че подстригах малко от козината на Мая.

- Да. Тя те одра.

- Неприятно животно – поднесе коментара си Теофан, без да се замисля, нещо толкова нетипично за него, че Бина трепна. Онова сетиво, реагиращо на ужилване, се събуди.

- Виж – каза той. – Това е нано-омекотител за Мая. - В дланта му лъсна нещо подобно на химикалка – дори по-тънко. - Необходимо е да се натисне горната половина на устройството – обясни Теофан. Долният край на омекотителя мъждукаше в лилаво. - Ето така – палецът му докосна едва-едва тънкия блещукащ слой.
Нищо не се случи. Абсолютно нищо.

- Какво? – попита Бина, нещо което не биваше да прави. Теофан не отговаряше на преки въпроси. Приемаше ги като проява на арогантност.

Беше толкова тихо, че въздухът в помещението се огъна.

- Отиди да видиш как е Мая – подкани я Теофан. Погледът му побягна към саксията с растителност. Единственият остров в планетата на Бина се разпадна. Остана океанът.

Тя трябваше да си приближи към котката бавно. Теофан ненавиждаше прибързаността, но крачките ѝ не биваше да навяват мисъл за мудност, защото липсата на инициативност у хората отвращаваше Теофан.

- Мисля, че видях Петър преди два дни. Той пиеше чай, ти - капучино, в кафене „Хармония“.

- Приемам го като брат, нищо повече не изпитвам към него – това бяха редовните думи, с които Бина рисуваше образа на Петър. – Разбира се, човек обича брат си - добави тя, защото наистина беше така.

Бе притъмняло навън. Като че нощта се беше разтворила в стъклото на прозореца.

- Брат… – обади се Теофан. Не му се случваше да мърмори току така, без цел. Бина беше свикнала с аромата на усещането за страх, което се носеше гладко, възпитавано в ежедневието ѝ. Освен това наистина я беше грижа за Теофан – той беше много умен, много самотен, много тъжен човек. Бина вярваше, че може да му подари радост.

- Мая, пис-пис! – Теофан повика котката с думи от гранит.

Нещо необичайно, нещо необяснимо се беше случило, или се получаваше сега, пред погледа ѝ - някаква безформена сива купчина на пода. Бина пристъпи към Мая, протегна ръка да помилва животинчето. Пръстите ѝ потънаха – забиха се дълбоко надолу, сякаш котката не притежаваше плът.

Мая беше омекнала като желе.

Стресната, Бина издърпа пръстите си назад. В стаята се разнесе кратък звук – нещо като скърцане, изпращяване, като че някой бе отхапал парче морков.

Хрус.

На пода блестеше миниатюрно петно. Сиво. Козината на Мая беше сива.

Бина се задави. Закашля.

- Наночастиците преследват комбинацията от гени, която аз им задавам. – Бина имаше чувството, че равно изречените думи извират от лилавата половина на устройството. – Омекотителят втечнява само организма, чиито генен код съм генерирал. Затова са ми нужни коси или нокти.

- Ти! – гласът на Бина се огъна като навита на кълбо тел.- Ти….

Нощта зад стъклото на прозореца беше гладно същество.

- Аз съм съдбата – гласът на мъжа беше равен, бездънен триумф. - Аз чертая живота и смъртта. – Очите на Теофан грееха остро. - Нано те намира на другия край на света. Никой не може да се скрие от Нано.

Бина го гледаше.

Човекът, когото бе мечтала да направи щастлив, стърчеше настръхнал, острие на скалпел, обучено да реже кръвоносни съдове. Бина замръзна мястото си.

Теофан пристъпи към нея.

- Аз подстригах косите ти – прошепна той. – Вече знаеш какво означава това.

Погледът на Бина залепна върху лилавия цвят на уреда, тънък като обикновен молив.

- Петър… - подхвърли Теофан. Гласът му, желе, което умееше да приказва, сгъсти тишината. – Ти пиеше капучино, той – чай.

- Петър не убива! – прошепна Бина.

- Сиво петно – Теофан я гледаше. - Козината на Мая беше сива.

Бина не го погледна.

Навън небето беше увито в облаци, сигурно отдавна беше замръзнало. Зад идеално чистото стъкло на прозорците валеше дъжд. Април е месецът на изненадите. Човек не може да бъде сигурен къде ще го изведе април.

- Петър… - Ръката на Теофан докосна косата на Бина, тъмнокестенява, права.

- Махни се! – шепотът на Бина беше гущерче, което някоя тежка обувка бе размазала на асфалта.

- Така ли? –попита Теофан.

Както обикновено той замълча.

Дъждът притихна.

Пръстите му помилваха лилавата половина на омекотителя.

В стаята се разнесе звук – тънко изпращяване, сякаш някой бе отхапал парче морков.

Хрус.

Може би някое клонче на вишните се беше пречупило.
,