Маскарад на тъгата в приложение за запознанства

Запозна се с нея в приложението за запознанства. Не харесва запознанствата през мрежата. Струва му се, че подбиват мъжкото достойнство. Все пак е от аналоговото поколение. За него запознанствата са запознанства, когато се случват очи в очи. Когато тя на живо въздейства с цялата себе си и той - също на живо - с целия себе си. Хората все повече се раздалечават един от друг, казва си с неохота. Технологии наместо близост. Старите разказвачи говорят за човешка топлота. За сплотеност. За обща емоция. „Бащино огнище“, „майчина ласка“, „либе непрежалимо“ – сеща се за фрази на класиците. А днес? Днес поотделно. От разстояние. Машинално…

Отнякъде му хрумва, че по времето на гърци и римляни и войната е била докосване между хора. Дуел човек срещу човека. Лично мерене на сили. После навлезли огнестрелните оръжия. Дали възможност за сражение от разстояние. Дуелът изчезнал. Нямало повече човешка среща. Изчезнала страховитата романтика. В по-късни времена пък се намесил капиталистът. Прекроил човека с технологични революции. Какво разбира капиталист от дуел? Какво разбира от усещания? От романтика? Неговото е сметки. Сметки за извличане на печалба. Те са в основата на технологичните революции. Пука му, че като опростява живота, опростява човека. Че взимайки от човека, за да даде на машината, свива човека. До безкрай. Докато има, какво да свие. Че от една страна отдалечава човек от човека, но и човека от живота, който би могъл да има. Такива мисли се въртят в главата му, когато се сети за приложението за запознанства.

Въпреки че е в края на четирийсетте, мъжкият инстинкт работи. Погледът търси. Забелязва красиви извивки в женски тела. Не се смята за женкар. Презира женкарите. Мисли ги за слабаци. Няма нищо против обаче да бъде считан за ценител на женския сексапил. Лицето, бедрата, дупето, гърдите, венериният хълм, женският глас, премреженият поглед – женски прелести, радващи мъжката сетивност. Летливи изкушения в трезво ежедневие. Разбира, защо миналото толкова често е табуизирало прелестите на жената. Разбира и защо настоящето по хитър начин прави същото. Те са енергии, които с лекота вадят от строя мъжкия разсъдък…

Писа ѝ няколко пъти. Накрая тя отговори. Сподели, че гледайки, какво се случва тук, в приложението, ѝ идело „…да се свре в черупката и повече да не излиза навън“. Стана му любопитно. Беше различна. Възможно ли е да казва истината? Възможно ли е усет да пази от резила, блещещ се насреща му. Повечето други, чиито профили се състезаваха за печелене на мъжко внимание, неистово играеха роли на жена мечта. Всяка по своему. Без да е особено взискателен, не видя нищо мечтано. По-скоро обратното. Видя безкрайна поредица от забулени в измислици актриси. Актриси на съдбата. Актриси на неволята. Актриси, мечтаещи на глас.

В приложението, осъзнава, има нещо карнавално. Сякаш карнавален указ е отменил свенливостта. Покрай свенливостта етика, естетиката, разум, вкус... Разюзданост е обявил за конкурентно предимство. Карнавална свобода „без задръжки“, казва си весело. Като излязла от поп фолк текст. Самотни, неразбрани, стареещи жени влизат в атака. Като камикадзета. С прелъстителни снимки. С предизвикателни текстове. В битката за мъже нрави отстъпват. Бесове застъпват. Стрелбата по конкурентки пощада няма. Пукотевица подобна на бар в Дивия запад. Вихър от съмнителни страсти отвява женската солидарност на пух и прах.

По-млади и по-хубавки цакат с телесно разголване. Като да се плезят на вехнещите лели. В какви ли не пози. От какъв ли не ъгъл. Струва му се, че биха публикували и рентгенова снимка. Стига да са сигурни, че ще донесе мъжко внимание. От данните в профила му, приложението знае, че е хетеросексуален мъж. Показва му само профили на жени. Замисля се, какъв ли е резилът при мъжете… Отдъхва си при мисълта, че поне тази сърцераздирателна гледка му е спестена.

Замисля се. Светът е станал сцена. Социалните медии надробиха тази попара, казва си ядовито. Всеки, по всяко време, само да поиска и хайде на сцената. Да покаже „на обществото“ образа, с който е решил да се маскира, за да му се подмаже. За да го баламоса. И накрая какво? Общуване между маски. Маскарад… Отразена в кривото огледало на приложения за запознанство, надеждата за партньор, за край на самотата става карикатура. Хрумва му, че приложенията за запознанства непременно трябва да си назначават психиатър, който да наблюдава участниците. На спешните случаи веднага да предлага помощ.

Тази бе различна. Лили. Може би защото беше хубава…

Приложението не е място да търсиш любовта на живота. Повечето от кацналите във витрината кандидатки предизвикват съчувствие. Само те самите сякаш още не го разбират… Рядко, тук-там, да изпъкне качество за по-сериозен интерес. Не това обаче и търси мъжът тук. Търси пряк път до женска плът. Остане ли без партньорка за секс, нагонът мъчи. Приложението услужливо откликва. Като по каталог. Разграфява, подрежда, систематизира. Благоприятства бърз и лесен избор. До месец, ако си òправен, правиш секс. Тук за качество не говорим – бройка за взаимна утеха. Пишеш разбира се едновременно на поне десетина-петнайсет. От далеч не знаеш, от кой храст ще излезе заек. А и рискът да те преметнат... Понякога отиваш на първа среща. Гледаш, гледаш, гледаш… Едвам разпознаваш жената, която очакваш. Преди това си я виждал само на снимки в профила ѝ. Често манипулирани. Понякога правени преди десет-петнайсет години. А оттогава времето не е спирало... Ядосваш се, разбира се, като видиш стегнатия бюст от снимката висящ поне с педя по-надолу, или пухкава двойна брадичка, станала фон на все още хубавите очи. Добре е, че бързо минава. Даваш нататък. Как да се сърдиш на женско желание за мъжко внимание. Амин, дай, Боже, да го има и в настъпилото LGBT+ настояще!

Понякога се чуди, на какво е готова по-малко харесваната за мъжко внимание. Манипулира като рецидивист от полицейски регистър. Волно, изкусно - без задръжки. Примамва със снимки-отрязъци на парадни свои части – бюст, задник, око, ухо, пъп, коса, нокът, коляно, глезен, китка или каквото и да е, само малко да става за стръв. Наясно е – снимка на цялото лишава от шансове. Понякога дори се представя в профила си с чужда снимка. Или снимка на котарака си. Само и само … мъж да пише! Да се препъне в нещо! Да забележи профила! Как не е наясно, става му весело, че този мъж не пише на нея, а на коляното, ухото, пъпа, нокътя, глезена, котарака или другата жена. А след като зряла жена няма как да не е наясно, какво удовлетворение получава от това? Измама за самоизмама… С въздишка отчита, колко лесно приложението приплъзва от карнавал в гротеска.

Чудно му е и друго. Забелязва го и в поведението на жените, качили профилите си. Не знае откъде е - природа, възпитание, последица от стрес или агресията на „съвършения“ медиен образ? Може би от всичко по малко. Замисля се, колко много жени не вярват в себе си. В очевидните си качества. Вместо това вечна надежда за похвала. За комплимент. За одобрение от страна на околните. Цял живот роли за печелене на одобрение. А нерядко и хирургически намеси по лице и тяло. Сякаш от одобрението на околните зависи всичко. Дори правото да съществуваш. Защо и на трийсет-трийсет и пет на много жени липсва естествена самоувереност. Защо не достига себепознание - зряло себехаресване? Защо и на тази възраст още не знаят кой са, на какво са способни? Вместо това неврози… Не стигат класическите, та сега и неврозите на късния капитализъм. А какви сили само има жената! Какви безумни притегателни енергии! Какъв неизчерпаем емоционален запас ѝ е дало творението, от който, особено когато стане майка, толкова много може да раздаде! Най-късно до трийсет-трийсет и пет животът трябва да я е научил, казва си. И от там нататък трябва да е наясно, „че става“ - без да е нужно потвърждение и препотвърждение.

Вместо себепознание, колебание, клати той глава в недоумение. Прави я лесна плячка за външни вменения – особено на „приятелки“. Дори да замаскира колебанието с отработени мимики и ефектни жестове, със заучени фрази и култивирани маниери, то остава. Мъчи. Вечната нужда от одобрение. Одобрение от този, одобрение от онзи, одобрение от близки, одобрение от далечни. Той не разбира, защо ѝ се случва това (само)изтезание! Жената усеща болката, но греши в причината. Оглежда навън. Някъде там трябва да е. И какво решава, че ѝ го причинява? Мъжът…! Счита, че се е постарала. Че всичко си има, за да я пожелае. А той, злодеят, нехае. Или поне не я иска по начин, по който на нея ѝ се иска. Това ѝ стига, за да заключи: мъжът е врагът. От равнодушието му боли.

Не дай си Боже при общуване с нея мъж да не съумее да покаже, че прави всичко по силите си, за да я избави от нейната несигурност. Да не съумее да ѝ даде сигналите, че всичко ѝ е наред. Такъв мъж бързо бива нарочен за … насилник. А много скоро и женомразец. Мизогин – според съвременния речник. Истината няма значение. Няма значение, че мъжът е убеден, че на света не обича нищо повече от жената. Че искрено иска да я направи щастлива, защото му е скъпа. Попадне ли в капана на женската неувереност, става враг. А новата политическа коректност, произтекла от тази неувереност, не прощава. Или си сервилен и … ставаш, или не си и … не ставаш. Като искаш, сърди се на времената, в които живееш. Дръзнеш ли пък да си спонтанен и речта ти пропусне цедката на политическата коректност, ако по отношение на жената просто кажеш онова, което виждаш и мислиш, хей така, без да се замислиш, рискуваш да изпаднеш в крайна немилост. Може внезапно да станеш виновен за всичко… Логика няма. Виновен си, човече, защото си мъж. Защото си себе си. Защото женска неувереност не е прекършила мъжките ти инстинкти. Засмива се. Клати глава и се чуди в какви времена живее…

Много войнствени феминистки, сеща се, особено опростяват. Не се свенят и да изопачават. Успяват лични - несвързани с мъжа - неврози да изтълкуват превратно. Да извлекат от тях „основателен“ антимъжки аргумент. После и лозунг да го направят. Че насаждат нетърпимост там, където винаги е виряла любов, не ги трогва. Те … имат кауза. И докато се сетят, каузата изкуствено превърнала естественото привличане в междуполова война. Подлъгани, че това защитават интересите им, много жени ръкопляскат. Май повече недостатъчно харесваните. Сляпо започват да пречат и на себе си, и на другите, и на мъжа, и на жената естественото привличане – продължението на човешкия род… - да се случва. Защото как да се свърже жена с онзи, който са ѝ посочили за … неин враг? Който е превратно изтълкуваната причина за вътрешните ѝ терзания? Как с врага в любов да създаде поколение? А как да я поиска мъж, знаещ, че е нарочен за враг? Че, след като е мъж, няма как да не е виновен, дори да е напълно невинен. Бесове. Бълнуване. Симптоматика на късен капитализъм. Считано за неразполовимо се разполовява. Вижда му се сметката. Но … без цялото няма бъдеще! Колко още ще ни има…? Веселото му настроение се е свлякло до болезнен минимум.

Едва ли днес има здраво мислещ мъж, продължава мисълта си – поне в Западния свят – който има нещо против равни права и възможности за жената. Чуди се, войнствените феминистки не виждат ли, не искат ли да видят…? Къде е тогава логиката на войната против мъжа? На моменти изглежда като фатален детски каприз. За да е добре жената, мъжът трябвало да бъде подчинен - обезличен. Половете трябвало да се „изравнят“. Разбирай уеднаквят. Жената трябвало да стане мъжеподобна - мъжът женоподобен. Социалният кантар щял да стигне равновесие едва когато половите различия бъдели заличени. Когато бъдели забравени. Да се забрави дори, че някога природата или Бога, или който и да е ги е създавал. За Бога, казва си, губим най-вълнуващите енергии на творението – женственост и мъжественост! Предаваме ги на свирепи умоподхлъзвания!

В тази връзка му хрумва Фройд. Дърт дърдорко, казва си. Разказвач на митове. Но може ли пък да излезе прав? „Завист към пениса“. Това ли е? Нали такива теории развиваше. Едва ли. Погледнете вагината! По-малко красива ли е? Питайте мъжа. Вслушайте се във възклицанията му! И последният неразбрал ще разбере, колко е могъща и безценна. При това безценна не само за мъжа, а за живота. Мистично красива, животворна. Защо тогава жената доброволно да се отрече от пола си и неговата мистика? Защо да става мъжеподобна? Не само за красивите, казва си, трябва да е ясно, че това е безумие. Без нужда да заличиш заложена възможност за щастие – за себеосъществяване… Става му ясно, че под повърхността на войната срещу мъжа тече и война срещу естествената женска красота. Разбира, че за некрасивите женската красота може понякога и да е страдание. Но виновни ли са красивите, че са красиви? А и половината красота не е ли обаяние, независимо от външни белези? Защо ненадарените с външна красота не го развият? Осъзнава колко нелесна задача за мъжа е женската психика. Май сме проклети вечно да говорим на различни езици, казва си леко обезсърчен.

Добре де, продължава да разсъждава вътрешният му глас, какви са в крайна сметка облагите на войнстващата феминистка от заличаването на мъжествеността? От превръщането на мъжа в женоподобно? Дори да е лесбийка, както често се случва – какво печели? Да не би хетеросексуалната жена да желае плахи, неуверени, женствени мъже? Мъже победени и потиснати, които … не смеят? Мъже, загубили вродената си агресия? Да не би да очаква от тях онази възбуда, която тайно страстно желае? Не иска ли да бъде активно, настъпателно – „мъжествено“ - ухажвана? Не го ли търси инстинктът за оргазъм? Да речем, продължава разсъждението си, че войнствен феминизъм окончателно „кастрира“ мъжа – психически го превърне в женоподобно. Кой тогава ще доставя оргазма - върховото благо…? А ще бъде ли жената пълноценна без върхово благо? Притежателки на вибратор разкриват, че самозалъгването е само сиромашко подобие на благото. Дали много скоро под дърво и камък жената няма да търси мъжественост, която вече няма да намери? Сама я е унищожила. Войната, която е подлъгана да води, е била изстрел назад. Разстрел на собствените инстинкти. Посягайки на мъжа, е посегнала на себе си. Странности на късния капитализъм… Казва си, че ако войната продължи, само след едно поколение, разказът му ще бъде четен като описание на заличени и неразбираеми човешки усещания. А днес те са все още усещания живи. Усещания силни. Усещания … спасяеми.

„Дано Лили не е в кампанията!“, казва сам на себе си като в молитва. Сяда пред компютъра. Влиза в приложението. Отваря снимките в профила ѝ. Няма как да разбере. Усеща, че вече не му се мисли за очуканата мъжественост. Стига философия! Давай, нагоне! Пресмята. Като се имат предвид неизбежните разочарования при запознанства в приложението, не е ли по-добре да има достатъчно алтернативи? Без дълго да мисли, започва да отмята профили на жени. Прехвърля се на телефона, защото е по-лесно. Ако забърше с палец екрана надясно, дава на приложението знак, че харесва жената. Наляво – не харесва. Ако и той и тя съвместно се харесат, приложението уведомява за това и него, и нея. В бързината избира на принципа: лицето симпатично, тялото възбуждащо. Другото ще прегледа, ако дойде съобщение за съвместно харесване.

Отново се сеща за Лили. Връща се на профила ѝ. „Хууубави снимки“, казва, за пореден път впечатлен. Изглежда едновременно естествено и делово. Леко дистанцирана. Сложила е снимки с преоразмерени слънчеви очила с огледални стъкла. Сякаш за отбрана на нахални погледи. Снимките не залагат на еротика. Умишлено ли е избрала най-обраните? Въпреки това успяват да се свържат с либидото му. Лили се промъква в мислите. Забелязва, че в профила си е посочила същото средно училище, което е посещавал и той. „О! Вече имаме нещо общо“, отбелязва възторжено. Вярно – не е първа младост… Фигурата обаче, която снимките показват, разсейва съмненията. „Все пак доста по-млада от теб, ловецо“, окуражава сам себе си. В профила ѝ обаче открива недостатък. Недостатък труден за преглъщане. В графа месторабота пише: държавно учреждение. Замисля се. Въздъхва. Търси одухотворена, чувствена жена. Дори да е за кратко. Дори да е само секс. Вместо това – технократка. Държавен служител. Дали не е жена, обезличена в йерархии и бюрокрации? Настъпва разочарование. После колебание. Да я отметне ли? Да я забрави? Нещо го спира. „Така де“, казва си, „тези женски прелести заслужават своя шанс. Нали това търся?“ Колебанието се оказва упорито. Накланя ту на едната, ту на другата страна. Накрая отпуска. Решава да опита. Започва да я ухажва. Пише ѝ. Знае - думите са сила. Думите свързват мъжа и жената. Наскоро жена от приложението му бе писала: „Мъжете виждат, а жените чуват…“

До първа среща с Лили не стига нито бързо, нито лесно. Нуждае се от настоятелност. Не след дълго, все пак, Лили сяда – или по-точно ляга – насреща му на ниска масичка за чай. Легнала е, защото я е поканил в индийска чайна. От приземния етаж на постройка, голяма колкото еднофамила къща, по вита стълба са се качили на находящ се над него подпокривен етаж. Там цялото обзавеждане е внесено от Индия. В салонче не по-голямо от двайсетина квадрата чаят се пие в маниер ориенталска леност. Гостите лежат около ниски масички на меки, везани възглавници. Масичките са не по-високи от педя и половина-две. От малки, покривни прозорчета струи оскъдна, мистична светлина. В носа влиза дим на индийски инсенс. Казват, че … разширявал съзнанието. В сумрака тъмна мебел от тропическа дървесина изглежда сакрално. Дърворезби и инкрустации по индийски мотиви носят въображението далеч. „Добре го избрах“, казва си. Доволен е.

Лили го изненадва. Не се е … издокарала. „Не е ли това първо и най-важно нещо, което правят жени на първа среща?“, мисли той. Сякаш Лили намеква, че – противно на нормата - на първа среща външният вид не е чак толкова важен. Предпочела е семпли, почти ежедневни дрехи. Интуицията му е объркана. „Защо ли тръгва така? Показно пренебрежение?“ Егото му се поококорва… Налага си все пак да запази самообладание. (Следващи срещи ще разкрият, колко кипра може да бъде Лили…) В момента се самоуспокоява, че от тази среща не зависи кой знае какво. Само първа е. Алтернативи не липсват. Приложението е пратило съобщения за съвместно харесване с достатъчен брой жени.

Срещата обаче успява. Разговорът тръгва. Започва магията. Общуване без напън между непознати. Знае, че първата среща е „подушване“. Като това, което се случва между случайно срещнали се на улицата кучета. Лили бързо налучква природата му. Ловко влиза в нея. При това въпреки сценичната треска на първата среща, която и двамата борят. Потрепвания по тялото ѝ я издават. Преминават като едва видими конвулсии. Загатват стаена свенливост, която бавно но сигурно улавя мъжкия нагон в капан. Колко секси е женската свенливост, възкликва той вътрешно! Ако има нещо, което лесно го вади от равновесие, тя е. Без да си казват велики неща, разговорът гладко прелива от едната към другата страна и обратно. Отпускат се. Доколкото е възможно на първа среща. Той взима за повод интериора, за да разкаже за пътуване до Индия. Улучва! И тя обича да пътува. Разказва свои пътешествия.

Допиват чая, който с букет от азиатски билки и подправки цял час е гъделичкал носовете. Време е да тръгват. Той разклаща звънчето за поръчки. Сервитьорка се качва при тях. Молят да подготви сметката. Стават от големите везани възглавници. Прекосяват по дължина малкото салонче. Индия продължава да влиза в носовете. Стигат малка площадка пред витата стълба между етажите. На стената има етажерки за обувки. Бяха събули и оставили там обувките си, както повелява индийската традиция. Обуват се. Бавно слизат по тясната стълба. След като плаща на бара, предлага на Лили да я изпрати до колата ѝ. Тя приема. Забелязва леко колебание преди да се съгласи. Това отново е онази свенливост – капанът…

Бъбрейки малко неловко, излизат от чайната. През тесен коридор между сградата и оградния зид стигат до уличен тротоар. Тръгват да търсят колата на Лили. В главата му се вихри желание пътьом да огледа тялото. Да премери с око пропорциите. Да поразпали фантазията. Какъв ли би бил сексът с тази непозната? Оказва се нелесна работа. Крачат по тротоара един до друг. Усеща върху себе си тайния ѝ поглед. Как да я огледа? Не му дава възможност. Като да е отгатнала желанието. Поне няма как да стане незабелязано. Ако пък забележи, може да го сметне за грубост. Още не я познава. Не знае, как ще реагира. Къде с крайчеца на окото, къде с шесто чувство, къде с малко фантазия – събира все пак впечатления. „Пропорциите са наред“, доволно отбелязва вътрешният глас. Фигурата - привлекателна. Профилните снимки не лъжат.

Лили малко трудно намира колата си. Нервност е разбъркала паметта. Налага се да повървят. Насам-натам. Най-сетне я откриват в странична уличка. Идва момент за раздяла. Не липсва конфузност. Лили някак бързо и колебливо проронва, че пак ще се видят. Любезност ли е? Или обещание? Не може да знае. Тя се качва в малката си количка и изчезва. Неизвестността, ще я види ли отново, не го разстройва. Окуражава се, че Лили е само една от няколкото харесали го жени, за които приложението е съобщило.

Виждат се отново. Поканва я на театър. „Нещо по-нетрадиционно да предложа“, си бе казал. „Всеки друг предлага вечеря, кафе или „на по чаша вино“. Осъзнава, че женско благоразположение се печели, когато си различен, нестандартен. „Тогава клъвват“, казва си. Вътрешното око му намига. Лили приема поканата. Идва на уреченото място - паркинг зад театъра. Неочаквано за него, за поздрав го целува първо по едната, после по другата буза. Игриво. По детски. Става му хубаво. В него се пробужда отдавна пораснало дете. Вълнува се, като да са му поднесли подарък. Странно, мисли си. Колко малко му трябва на мъжа... Но пък и колко са жените, които умеят да му дадат дреболията…

С чаровната закачка Лили загатва за темперамента си. Получава ѝ се. Кани я да пийнат и хапнат набързо в ресторанта на театъра. Нямат много време дори да огледат семплия интериор. До началото на постановката остават не повече от трийсет минути. Всичко потича на забързан кадър. Молят келнера за ускорена поръчка. Пият набързо чашата вино с дребно мезе, плащат и потеглят към пиесата.

Есента тъкмо е започнала. През лятото представленията са играни на открито. На въздух. И тазвечерното е запланувано на външната сцена, построена на входното стълбище. Противно на очакванията вечерта е хладна. В последния момент представлението е преместено в салона на театъра. В бързо сменящите се събития има нещо приключенско. Нещо различно от ежедневното. Комедията на известен режисьор ги отпуска. Смеят се, а смехът сближава. „Може би започва нещо вълнуващо“, казва си обнадежден. „Нещо различно от маскарад и преструвки, които са му толкова противни.“ Добре е огледал най-после фигурата. Дори надхвърля очакванията…

След постановката доброто настроение не спира. Лили разказва, че е израснала наблизо. Предлага да се разходят из квартала. Умиление от спомени се изписва по лицето. Привижда ѝ се детството. Хваща го под ръка. Придърпва го устремено и заедно тръгват из кварталните улици. Чистият въздух прогонва вечерната умора. На заден план обаче тече … другата мисъл. Защо да отлага? След десетина минути рязко спира. Застава насреща ѝ. Интуиция съветва, да я прегърне! Да усети с тяло нейното. Отблизо да подуши приятната миризма, която лъха всеки път, когато го доближава. А и е любопитен как ще реагира на прегръдка. Фантазия вече рисува, как телата са сплетени голи. Гушва я. „Хайде! Ела тук!“, казва и я придърпва към себе си. Тя се оставя. В следващ миг трепва. Кокетно възроптава. Мило назидава, че било рано. Отново нейният разоръжаващ чар. Не може дори да му се разсърди. Лили нежно се отскубва от прегръдката. Хваща го под ръка и го моли да тръгнат. Предава се. Отново крачат по улиците на квартала. Като деца измислили игра. За околните вероятно изглеждат точно така - възторжени малчугани.

Минава 22 ч. По път виждат едно-две отворени заведения. Повечето затварят. Предлага на Лили да си харесат работещо. Да пийнат нещо. Осъзнава, как ежеминутно расте интересът към тази жена. Дали е заради самотата или е нещо друго, опитва кратък самоанализ? Човече, забрави ли, че е … държавен служител, пита сам себе си. Предлага да седнат. Приисква му се да я гледа. Да я предизвика на разговор. Да надникне зад чара. Тя отказва да спре. Възбудата, че върви по улиците на детството си, не пуска. Бързеи енергия видимо текат по тяло ѝ. Нагоре. Надолу. И пак нагоре… Настоява да не спират. Да се движат. Нежно го придърпва. Закачлив поглед зове да я следва. Той тръгва отново. „Тегли ме като грациозна кобилка карета“, появява се отнякъде картина в ума му.

Стигат отворен уютен бар. Има маси и на тротоара. Две двойки допиват питиета. Той отново спира. Предлага да седнат. Този път тя скланя. Барът е красива, жълта, двуетажна къща от началото на 20-ти век. Къщата има и двор с маси, но избират една от изнесените на тротоара. Нощта напредва, но въздухът е запазил дневната си температура. Само мракът се е сгъстил. Уличното осветление и лампичките в градината стават светли точки в тъмното небе. Шумовете стихват. Безлюдната улица създава усещане за „насаме“.

„Колко малко се познаваме! Дори сценичната треска още не е отшумяла“, чуди се той, „а вече лудуваме! Лудетина…!“ Той поръчва ирландско уиски с кола. Представя си отпускащото му действие. Усеща го още с първата глътка. Тя поръчва джин с тоник. Седнали са един до друг на мека, тапицирана пейка. Най-неочаквано Лили небрежно вдига десния си крак. Свива го в коляното и го слага право върху лявото му бедро. Прави го като да е най-нормалното нещо на света. Пита кокетно, пречи ли му. Има ли нещо против. Било ѝ много удобно. Той осъзнава „покушението“. За миг мисли, как да реагира. Нали се очаква да покаже характер. Да е мъж. Приятно му е обаче. Усмихва се въпреки умората от късния час, натежала в главата и тялото. Старае се да е в резонанс със закачливостта ѝ. „Нямам нищо против. Кракът ти не ми пречи“, отговаря приветливо.

Целият крак на Лили сега е пред очите му. Стегнат, слаб, изваян. Явно това му показва. Бе му казала, че се поддържа с гимнастика. Погледът стига до съвършено по размер и форма коляно. Задържа се върху него. Струва му се, че това коляно, опряно в бедрото му, издава леки електрически импулси. Малко нахално обхожда с поглед крака от горе до долу, без да полага усилия да скрие лъстивото желание. Не е фетишист, но този крак наистина си го бива. Погледът стига до изящен глезен. Съвършен. Замисля се, виждал ли е някога по-красив. Поглежда я.

Двусмислена усмивка отпраща коментар за глезена в дълбините на женската суета. Там където се е барикадирала страстта. Добавя и устен комплимент. Гали глезена. Тя отвръща на усмивката. Доволна е. Усеща как парченце по парченце го придърпва към себе си. Като че ли е очаквала, да е по-трудно. Малко свенливо казва, че е наясно, че има хубави глезени. Говорят си гладко. Като течаща вода. Казват си на вид дребни неща, а остава приятно усещане. Съвсем чужди са си - непознати, а на моменти се изненадват от подранила близост.

Наближава краят на работното време. Сервитьорката носи сметката. Плащат. Тръгват към колите без да спират разговора. Случайно са паркирали недалеч един от друг. Лили е паркирала под мост. Близо до него се намирала къщата от детството. Тази къща отдавна била заменена от нови постройки. Стигат мястото. Лили си спомня. Разказва за онова време. После вместо да запали и замине, го кани да влезе в колата ѝ. Предлага да го закара до неговата, за да не ходи пеш. Поласкан, той приема. Малкият, дамски Мерцедес на Лили е чистичък и спретнат като нея самата. Чак му става неудобно. Сеща се, че не е мил колата си от месец. Докато го вози, Лили продължава да разказва за безгрижното детство в квартала. Пристигат при неговата кола. Разменят още няколко думи и се разделят. Той се прекачва в колата си. Маха на потеглящата Лили и потегля към дома. В мислите се въртят сцени от вечерта. Става му ясно – прекарал е добре. След като пристига вкъщи, парфюмът на Лили часове наред не дава мира. Представя си я гола в леглото си. Привиждат му се гънки и овали около венериния хълм.

След няколко дни кани Лили на вечеря. Иска му се да побъбри с нея на спокойствие. А и … с думи да погъделичка желанието ѝ. Знае, че може. Лили приема. След последната среща трайно е превзела съзнанието му. Почти не се сеща за други жени - нито от приложението, нито извън него. Осъзнава, че Лили не е първа младост. Че животите им са текли коренно различно. Че в нейния големият свят е гледан през тясна шпионка. Че социални прослойки не съвпадат. Че има и други разминавания. „Уф, стига с тези предразсъдъци. Какви ти тук разминавания…!“, казва си. Има насреща си рядка женственост, южен темперамент, непосредствено обаяние. Защо да се лишава от тях с класови мислене. Опитът го е научил и на друго. Умее да разшифрова генетични заложби в женската фигура. Опитът е показал, че са по-важни от това, което семейството, обществото, спортът, храненето някога могат да променят. Външният вид на Лили говори за добри гени. Всъщност защо тези сложни размисли? Сега става въпрос за едно – да вкуси забранения плод с добре изглеждаща жена. После, каквото сабя покаже…

Избрал е приличен ресторант недалеч от дома. Ресторантът се помещава в китна къща с двор, паметник на културата. Къщата е на права като изпънат конец улица. От двете ѝ страни сивокафяви пететажни кооперации са подредени в шпалир. Приличат на развалени зъби в чене. Ходейки по тясната улица, понякога му се струва, че ченето всеки момент ще го сдъвче. Само къщата с двора образува дупка в едната „зъбна редица“. Празното пространство над нея е като дупка от паднало млечно зъбче. Стогодишната къща между пететажките има някаква мисия. Не позволява на съседите да заличат спомена за неотдавнашен живот без пренаселване, без многоетажност, без блъсканица, без грубост. Бързайки за срещата, се замисля защо е поканил Лили точно в „дупката от падналото зъбче“. Може би подсъзнанието търси уют, спокойствие, забавяне? Казва си, че това е интересно и важно, но сега няма как да го домисли. Радва се, че след броени минути ще я види.

Закъснява за уречения час. Валяло е. Наложило се е да прескача и заобикаля локви. Тичал е, но не стига навреме. Времето все му бяга – все така неуловимо. Пристигнал в ресторанта, се чувства неудобно. Лили е вече там. Седи сама на маса, която е резервирал. Той я поздравява. Извинява се за закъснението. Казва, че му е неудобно. Очаква нацупена физиономия. Просъскване на наранено женско его. Напротив. Лили усмихнато отвръща на поздрава. Успокоява го, че всичко е наред. След това невъзмутимо обръща поглед към разтвореното меню. Отново усеща, колко различна е тази жена.

Ресторантът е семпъл, но уютен. Евтин интериор, подреден с вкус, тук-таме е разчупен с битови предмети от миналото. Голямата атракция е изкусно тапициран с дебела телешка кожа файтон от началото на миналия век. Паркиран е в ъгъл на неголемия салон. Той е, който превръща семплото помещение в особено преживяване. Част от отминала романтика, която „зъбчето“ се опитва да разкаже. Собственикът на ресторанта отдавна е в бранша. Посреща лично. От време на време минава покрай масите. Води кратък разговор с клиент. Разказва кръчмарски истории. Благодарение на опита си, поддържа и прилична кухня.

Този път Лили старателно е подбрала облеклото си. „Показва ми, че иска да я харесам“, доволен е той. Късо черно яке от естествена кожа плътно прилепва по слабата фигура. Подмладява я. „В гръб е неразличима от студентка“, хрумва му. Под якето светлотютюнева блуза с изкусително деколте. Блузата не разголва гърдите. Само подчертава притегнат от сутиен добре оформен бюст. Тънка шия с нежна кожа се изтегля от деколтето, свързвайки го с хубавото лице. Времето още не е победило чертите на това лице. Хармонични контрасти, цветове и форми му придават особена изразност. Дълга, права, гарваново черна коса приятно го обрамчва. Харесва му, че Лили не ползва грим – само червило. „На това лице грим не е и нужен“, казва си той. Може би то все пак би се изгубило сред множество други лица. Може в тълпата или при други обстоятелства и да не го забележи. В него обаче вече вижда приятните усещания от предходните срещи. Това вече не е лице на непозната, а лице с история.

Вътрешно благодари на съдбата, че му е пратила тази жена. Приисква му се да сподели с нея възторга. Опитът с жени обаче възпира. Напомня, че възторзите пречат. „Ех, този цинизъм“, ядосва се. „Този страх да се разкриеш. Тези … неписани правила. Искаш да си искрен. Да споделиш възхищение, да почетеш красивото, а рискуваш да охладиш желанието. Да отдалечиш жената. Да бъдеш сметнат за лесна, неинтересна плячка.“ Това му напомня за маскарада в приложението. В добро настроение е и решава да рискува. С широка усмивка и блеснали очи казва: „Как те намерих само! А се беше скрила зад големите слънчеви очила! Изглеждаха като табела „Не безпокой!“ Лили леко потрепва. Само след миг доволна усмивка се разлива по лицето ѝ.

Оказва се, че без да го предупредят са му резервирали маса в зимната градина - тясна стъклена пристройка, помещаваща ред от пет маси. Залепена е за ограда в единия край на двора. Там се пуши, а и двамата не пушат. Облачета цигарен дим нахално влизат в носовете. Подразнен е. Настоява пред собственика на ресторанта да бъдат преместени. Собственикът е смутен. Поднася глуповати извинения, но за вечерта нямало нито една свободна маса. Единствено решение било, ако за тях било приемливо, да ги настани на маса в градината. Още веднъж се извинявал, че нищо друго не можел да предложи. Добавя, че градината всъщност била затворена заради дъжда. Че въпреки разпънатите над маси и столове чадъри, дъждът тук-таме бил понамокрил. Той приема предложението.

С бързи крачки тръгва да съобщи на Лили. Предава, че всичко е заето и няма алтернатива освен вечеря в градината. Че, ако няма нищо против, ще я отведе до приготвяната за тях маса. Лили бързо се съгласява. Той отваря стъклената врата, за да направи път. Тя тръгва. Докато се разминават, оглежда лицето. По-притихнало е от предните пъти. По-колебливо. Малко умислено. Погледът неразгадаемо рее. Все така приветлива и добронамерена е обаче. И днес го привлича – дори да е по малко по-различен начин. Има възможност да огледа фигурата от кръста надолу. Досега е била скрита зад масата. Еластичен, черен панталон подчертава тесен стегнат ханш и стройните крака, на които вече се бе възхищавал. Тънките, прави крака. Висок ток допълнително ги удължава. Панталонът е плътно прилепнал - като собствена кожа. Представя си краката без панталона. Пъхва се мислено между тях. Топлината им стопля тялото му, потича към слабините. Достига члена. Представя си нетърпеливата ѝ, овлажнена вагина. Усеща лека ерекция. За пореден път се поздравява за избора си.

Нощта е топла. След дъжда въздухът е свеж. Собственикът на ресторанта е намерил суха маса, която е вече застлана с покривка. Настанява ги леко гузен. След това бързо изтичва до бара и се връща с одеяла. Оставял ги, ако им станело хладно. Носи на масата оливерник и две менюта и бързо се отдалечава. Сядат един срещу друг. Наместват се удобно. Разглеждайки менюто, започват небрежен разговор. В градината освен тях няма никой. Влажната нощ е мълчалива. Дъждът, валял до преди час, е прогонил хората по домовете. Опустялата улица немее.

Поръчват на собственика вечеря и напитки. Тя пие узо – той ракия. Лили е дошла с кола. Пита я, дали не се притеснява от проверки за алкохол. Отговаря, че едно-две малки не пречели. Знаела мярката си. Не се напивала лесно. Нямало смисъл да опитва. Намекът ги разсмива. Той отново забелязва следи от умисленост. Загадъчна усмивка крие нещо, като да се опитва да го потопи в околния мрак. Замълчават. В двора нищо не помръдва. Дори обичайните за вътрешни дворове котки са дълбоко в мазетата. Помълчават сред призрачна тишина. Сякаш мислите се страхуват да излязат, за да не я нарушат.

В някакъв момент той започва разговор за храната, която са поръчали. Лили се съгласява, че е добре приготвена. Тя е взела само салата, той телешки дроб на скара с гарнитура и картофи по селски. Лили казва, че обикновено или не вечеря, или вечер хапва нещо леко. Ястията наистина са добре приготвени. Появява се собственикът на ресторанта. Със заучени фрази намеква за допълнителни поръчки. Ловко използва момента за самореклама. Разкрива, че в близкото минало именно той бил собственикът на много популярен тогавашен ресторант. Обиграният разказ явно е замислен да бъде предаван от гостите от уста на уста, за да води клиенти в новия му ресторант. Лили се досеща. Решава обаче да партнира на собственика в коронния му номер. Награждава с усмивка. Кима любезно. Задава въпроси, като че ли историята наистина я вълнува. Показва, че ги умее тези неща. Иска да върне нещо за старанието. А и явно ѝ харесва, че ролята, в която е влязла, кара собственика да се чувства успял. Той като клиент обаче е леко подразнен, че собственикът толкова дълго ги занимава със себе си. Че отнема от времето им заедно. Напомня му вежливо, че вече е чувал историята. Собственикът усеща, че е прекалил. Смутено добавя, че е на разположение, ако имат нужда от нещо, и тръгва към бара.

Споглеждат се заговорнически и се засмиват. Горкият собственик. Не му е лесно всяка вечер като латерна да повтаря едни и същи истории. Та били те и коронен номер. Възобновяват разговора за храната. И двамата усещат, че не храната е тема, а нещо друго. Под повърхността тече друг един, негласен разговор, в който търсят един-друг. Търсят път един към друг. „Опипват се“ с мимики, жестове, подтекстове, интонации. И двамата се опитват да разберат, какво другият мисли, но не казва. Темата храна само премоства. Пази от неловко мълчание. Запълва време за намиране на пътя…

Отново забелязва старание в Лили да му се хареса. Храни се елегантно. Ножът в дясната, вилицата в лявата ръка. Някак естествено, женствено, без позьорство показва, че владее етикета на маса. Стои ѝ. Но не знае, че той нехае за етикети. Нехае за формалности. Не просто не ги обича, а обича съзнателно да ги нарушава. Понякога показно. Ненавижда педантичността. Враг му е - невидимо насилие. Демонстративно хваща от време на време вилицата с дясната ръка. Не само е по-удобно, а е свобода. Хубаво усещане. Върви ли срещу кухата форма, пази свобода. Поне така му се струва. Иска и да подскаже на Лили, какъв човек има насреща си. „Дали не прекалявам?“, пита се. „Не, важно е! Всъщност на този етап без значение. Правя го по инерция. Сега е важно да стигна до тялото.“ Трудно му е обаче да прецени напредъка. Нетърпелив по природа, това леко го изнервя. „Е“, успокоява се, „и да не е днес, все пак е само трета среща…“

Пие трета малка ракия. Усеща как алкохолът разтваря грубите усещания. Обобщена сетивност, напълно достатъчна за ежедневието, се разроява на безброй деликатности. Деликатности, улавящи потайностите на света. Нервни окончания, неактивни само преди минути, вече предават импулси. Фини нюанси идват на фокус. Доразкриват обкръжение и усещания с допълнителен контраст. Поглежда я в очите. Вижда очакване. Не разбира за какво. Любопитна е да разбере какво иска от нея този мъж или е нещо друго? Той е наясно, че неговата образованост я ласкае. Но може би и плаши? Осъзнала е мъжа, знаещ за света повече от нея. Да, тя отговаря за инвестиции от почти милиард лева. Но това са отегчителни сметки. Без връзка с онова, което наистина я вълнува. Което човърка въображението. Което пали женската страст. Нямат връзка с живеца… На работното място е обкръжена от неинтересни, преработени, незадоволени специалистки. Какво знаят те за живота? А той може би знае… Знае за примамливото, което вечно ѝ се изплъзва. Може би той е част от него? А може и да му е ежедневие? Какво ли вижда в нея? Кое го привлича. Може ли да задържи интереса задълго? Този образован мъж е различен от мъжете ѝ до сега. Може би ѝ носи онова, което винаги е търсела, но никога не е намирала? Може би ѝ носи усещания от друг порядък? Да му се отдаде ли? Да освободи ли желанието? Или дебне опасност да бъде наранена? Случвало се е нееднократно. Помни болката.

Колебание сграбчва Лили. По лицето се изписва раздвоение. Мъчеща несигурност. Върховете на пръстите ѝ галят покривката пред нея с кратки, уж небрежни, но притулено нервни движения. Погледът леко вторачено следва пръстите. Изведнъж цялото ѝ същество се превръща в няма ранимост и молба за пощада. Той е озадачен. Той ли е причината? Не иска заради него да се чувства така. Искрено я харесва. Виждайки я тъжна, самият той се чувства провален. Той не е злодей, който би ѝ причинил зло. Точно обратно. Мъжкият инстинкт иска да защити. Да окрили и успокои. Веднага. На момента. От позицията на силата, която усеща, че природата му е дала точно затова. Но тази сила е и проблемът. Изпитва нужда веднага да каже: „Няма да те нараня!“ Иска тя веднага да разбере. Да повярва, че не я лъже. Но колко глупаво би прозвучало, ако го каже! А и в парадокса да е плашещ и защитник едновременно сякаш полезен ход няма. Чувства се блокиран. Онеправдан.

Всъщност няма как да знае, дали той е причината за нейното настроение. Толкова малко я познава. Това е само негово предположение. Тя не е казвала да изпитва страх от него или от нещо. Той така си го нагласи. Може и да греши. Може да е от ракията. Нали някакъв разговор продължава да тече равномерно? Това не е ли знак, че всичко е наред? Защо да има лоша съвест, казва си. Не е давал повод за болезнени съмнения. Познава себе си - не е злодей и не би наранил жена. Това е просто онзи женски момент. Изненадва жената без предупреждение. Започва да мъчи. Да, показал ѝ е, че иска да спи с нея. Че желае тялото ѝ. Но укоримо ли е това? Нали и той ще отдаде своето? Сексът е взаимност. Допълване един с друг. Сливане в едно. Едновременно даване и получаване. Не, няма причина за лоша съвест. Дай, за да получиш, е казал мъдрецът. За да задоволиш себе си, задоволяваш другия. Всъщност гениално го е измислил творецът. Затова и се нарича любов…

Собственикът се появява. Предупреждава, че ресторантът скоро затваря. Имало нова общинска заповед. Ако не я спазел, щели да го глобят. Последни гости са. Допиват. Боцват по нещо от чиниите. В последните една-две минути разговорът е станал по-ведър. Той е окуражен. Тълкува го като знак за ново доверие. Плащат сметката. Казват „довиждане“ на собственика, чието измъчено от работа лице показва, че вече няма търпение да затваря. Тръгвайки, тя го хваща под ръка. Прекосяват двора и през огрàден портал излизат на уличния тротоар. Виждат колко по-тъмно е там, в сравнение с ресторантския двор. Уличните лампи светят над тях като ореоли. Крачат от светло в тъмно, отново светло, отново тъмно…

- Е, да те изпратя до колата? - предлага той. – Не бива да си сама в тъмното.

Усмихва ѝ се. Усмивката споделя желание да я пази, но и да я има. Тя разбира. Съсредоточено замълчава за миг. Изведнъж като пробудена се усмихва и казва:

- Паркирала съм наблизо. Ей там.

Лили посочва недалеч към отсрещната страна на улицата. Тръгват към мястото. Колата ѝ е спряна под улична лампа. С дистанционно я отключва.

– Да вляза за малко – пита той.

– Да, влез – казва Лили, все едно е очаквала въпроса, и бързо отваря шофьорската врата. Тя сяда на шофьорската седалка. Проследява, как той се настанява на съседната.

В момента, в който е седнал удобно, той затваря врата от неговата страна. Прегръща я без нищо да каже. Целува устните. Минава с език между нейните устни и зъби. Усеща нейният език нежно да гали неговия. Вкусна е. Възбужда го. Лили не се брани. Наравно с него участва в целувката. Усеща дланта ѝ в косата си. Ускореното ѝ дишане му съобщава и за нейна възбуда. Това го доразпалва. Той погалва бюста ѝ през блузата. Нежно го масажира. Лили не трепва. Прави дори място на ръцете му. Тогава той пъхва едната под блузата. Гали стегнато коремче на голо. Пъпа. Знае, че пъпът е ерогенна зона, а и харесва да гали и целува там. В някакъв момент бавно дръпва блузата нагоре и нежно отмества сутиена. Малки, стегнати, добре оформени гърди изскачат пред лицето му. Разпознава импланти. Не харесва импланти. Обикновено го отблъскват. Приятно е изненадан, че на Лилините гърди, стегнати като на девойка, дори импланти стоят добре. В тъмното белези от операция не се виждат. Целува зърната. Усеща как през допрения в зърното връх на езика минават импулси, които потичат през тялото и стигат слабините. Точно преди да посегне към скута ѝ, замаяна от страст, Лили скача. Сяда в отдалечения край на седалката и дърпа блузата си надолу.

- Ти какво търсиш? – пита чувствено, но настойчиво. Погледът е унесен. Като да говори в просъница. Очите влажно светят, отразявайки ореола на уличната лампа. Лицето е сериозно и леко тревожно. Интонацията - на молитва.

- Още не знам, Лили. Ние почти не се познаваме – казва той в плен на възбудата.

- Аз търся любовта – казва тя, сякаш цяла вечер е репетирала това едно изречение.

Признанието излиза спонтанно, искрено - като от уста на дете. Той е смутен и впечатлен едновременно. „Има ли още жени, които знаят, какво е любов и не се страхуват да говорят за нея?“, пита съзнанието неизвестно кого. Няма грешка. Чул е правилно. Като ехо, долетяло отнякъде много далеч. Като от друг свят или минало време.

Две години минаха. Защо си спомня всичко това? С всичките тези подробности? Като да е било вчера. Като да е сега. Осъзнава, че с думите „Аз търся любовта“ Лили гравира в паметта му кратката им връзка като в бронзова плоча. А дори не разбра, че му е оставила в наследство паметната плоча. Три простички думи, избълвани като в просъница, свързаха с далечното, откъдето ги донесе ехото.

След това още две седмици се срещаха. Целуваха се на пейки в градинки като ученици. Накрая преспаха заедно. Веднъж. Два пъти. Не се получи добре. Лили все нещо не можеше да отдаде. В сублимни моменти казваше неща като „недей!“, „не така!“, „изчакай“. Сподели му, че никога не е получавала оргазъм с мъж – само с … вибратор. А имаше две деца. Така и не успя да отключи напълно тази жена, която изглеждаше като създадена за страст. И да е било възможно, не разбра. Лили не помогна. Не каза. А и да бе казала, нали мъжът и жената са прокълнати да говорят на различни езици. Повече така и не я видя. Чуваха се известно време по телефона. През месец – през два.

Намери ли Лили любовта? Той сякаш поиска, но не можа да ѝ я даде. Тези след него също. И да беше само държавен служител, имаше данни. Или я превъзнася? В някакъв момент му каза, че решила да се доразхубави. Хубавата Лили да се … доразхубави. Направила операция на според него напълно правилния си нос. От това получила прахова алергия. Очилата започнали некрасиво да хлътват в орязания носов хрущял. После се подложила на операция за подкъсяване на лабиите - срамните устни. Според него нещо също толкова излишно. Тези операции му напомняха жертвоприношения. Явно се е надявала с рязане на части от себе си да доближи любовта.