Люта - разказ от Здравка Евтимова

Чe е висока, висока е. Че косата й е хубава – аз ли не виждам, която имам две щерки близначки, красиви като най-мекото слънце на пролетта? Само да зърна Анда и веднага се дразня. Ще гръмна като газов котлон, ще хвръкна във въздуха, защото синът ми, най-голямата ми надежда под небето, също вижда, че Анда е висока. Косата й забелязва. Много е отнесен от вихъра, честно.

Казвам ви, мъжете в моята къща са слабоангелни - за едната височина и заради една чорлава глава със зъби гората ще опасат. И са глупави – включително най-глупав е мъжът ми. Защо се хвана с мене, бе? Не виждаш ли, че по ум до коленото ми не стигаш? Но си напомням: от друга страна, ако не беше глупав, за мене ли щеше да се залепи, горкият. За отровата, която извира от езика ми, цял Перник приказва – а щом в Перник приказват за нещо, значи то оттук до Марс стига и го прокопава от северния до южния полюс.

- Не я ли виждаш тая Анда, бе – цялата им къща – дядовци и деца са се огънали умствено – казвам аз уж на мъжа ми, но към сина си гледам. – Баща й е Андон дървото, дядо й и той Андон дървен, та дрънчи. Тя - Анда! Нямаше ли друго име? В Перник най-хубавите женски имена измисляме, а те под най-грозното я захлупили. На канавка ми прилича това име - само с боклуци се пълни.

- Не е така – обади се синът ми, който говори толкоз рядко, като че някой е заковал езика му за телефона.

- Освен това – продължих да навивам аз. – Вдигне я тая глава, все едно байрак вместо нос носи – облаците със зъби оре, не поглежда ни комшийки, ни комшии. Такова веднъж го ритни и на боклука да стои.

- Не е така! - настоя остро синът ми.

- Огледай я – ядосах се аз. - Твоята Анда е дървен чук! - Тука огънах истината. Истината е бодлива тел – хем те пази от крадци, хем казва къде е твоето и само ти може да пускаш някого вътре. Синът ми - погледни го и ще речеш: – „Тоя не си е отваря устата, откакто се е родил“ - отново ми се опъна с неговото „Не е така!“. Аз пламнах.

- Да, гъвкава е като контейнерите за боклук на „Градска чистота“.

Точно в края на последната дума моят син стана и си остави чинията с кисело зеле. Месото също заряза.

- Оставяй, оставяй - казвам му аз. - Баща ти ще го изяде, глупак такъв.

- Не си права - каза баща му, а той рядко ми се опъва със сглобки от рода на „Не си права“. У нас аз съм правата. Затова имаме къща, затова децата са облечени чисто и хубаво, затова кльощавият ми мъж ходи чист – че като си дойде направо в банята го вкарвам да си изпере чорапите. Иначе да е умрял аз някакво замърсяване.

– Кажи още веднъж „Не си права“ и си дотук - предупредих го аз. А тоя глупчо пак ми заявява:

– Не си права!

- Така ли! Аз сготвих зелето, не ти. Аз го влачих от пазара до нас, не ти. Аз ти изпрах ризата, не ти. Аз поддържам къщата да свети от чистота, не ти. Значи няма да ядеш зеле.

Той ме гледа, гледа, и а-а да си отвори устата.

- Ако си отвориш устата, ще стане като миналия път.

И мъжът ми си затвори устата. Миналият път му сложих дрехите в чували и ги изхвърлих през прозореца на балкона, но един чувал паднал на улицата. Светкавично някой го задигнал, та мършавият ми другар ходи три месеца със старата фланела. Може да е недостатъчен откъм акъл, но е красив мъж. Освен език, имам и очи в главата си и го виждам – очите му пъстри, косата черна и къдрава. Под косата акъл няма, но този факт коментирам само с него. Освен това аз имам пет пъти повече акъл - и за двамата стига. Дори за близначките и за сина остава.

- Моля те, Дани, не се карай на момчето.

Добре. Знаете ли колко сол изядох, докато го науча да казва „Моля те“! От четвърт век сме женени и въпреки това си остава с пластмасов речник. Казва „моля те“ само като го предупредя, че ще стане като миналия път - наказателно го оставих да мръзне и задигнаха чувала с изхвърлените от мене дрехи. Той какво си мисли – че като ми е направил три деца, ще му търпя три часа простотиите? Чао, приятел, аз съм Дана от Перник, ние от Перник не търпим да ни стъпват по вратовете. „Само ще ме е яд заради тия пъстри очи, дето ги имаш – мисля наум. - И защо ги имаш, питам аз, щом не можеш да отчетеш каква хубава, умна и качествена жена те търпи вкъщи? А?“

- Така е, така е, Дане – казва Тончо и това го спасява. Три дни ми отне да го науча, че не с рогата напред се оправя работата. Работата винаги се оправя с „Така е, Дане“. Вкъщи настава мир и сговор, пари му отпускам да се почерпи с неговите малоумни приятели. Те ми имат страха - и Димитър гламавия, и Петър, който поправя лаптопи. Като ме видят, редят ситно, с респект - „Здравей, Дани“ или „Здравей, госпожо“.

Аз съм хлебарка жена и моят хляб се знае в кварталите „Изток“, „Даскалово“ и „Калкас“ на Перник – при мен идват майки с колички и маски. Купуват черен хляб, за да не опуснат шкембета. Идват баби и като ги гледам как ровят за монети, все едно някой пържи сърцето ми във врящо олио.

- На ти бабо Денке - и й давам подарък половин от вчерашния хляб. Мразя жена с бастунче да се подпира на вратата и да брои стотинки. Жена не трябва да си брои стотинките – тя е гледала деца. Хич да не е гледала - жената не се ражда да брои дребни пари, защото земята и небето се крепят на нея.

Но се отплеснах. Като ми дойде в ума мисъл за моята пещ, направо цъфтя. Тя е малка пещица, мъжът ми помага, но аз давам душата на хляба – тук идват бременни булчета, гимназистите от езиковата гимназия. Когато опека нещо за човек, работата му се отприщва към хубаво. Може езикът ми от отрова да е направен, обаче и лекарствата са направени от отрова – но те лекуват, нали. А хлябът ми е втасвал край моята ръка – яка и здрава като моста над Струма. Най-здравият мост – ходиш по него, виждаш Струма, красива като къпано бебе под тебе, накрая стигаш до гара „Метал“ – по нататък целият свят е твой. Който щеш влак хвани – ей ти София, Кюстендил, Благоевград – хубави места, ако пожелаеш и в Парагвай можеш да заминеш.

Пак се отплеснах, но като е толкоз хубава Струма какво да направя. Гледам тази Анда. За висока - висока е. За коса – повече коса, отколкото жена, край и бряг в тая коса няма, чорлава - и те стряска. Стърчи. Боде. Ако я острижат и направят метла, подът на десет кухни с толкоз коса ще изчистиш и за още двайсет ще остане. Наблюдавам я - върви по улицата, с очи бродира небето, вирнала нос като комина на хлебозавода.

Крачи, моля ти се, все едно не в дупките на асфалта стъпва, а по килим в хотел лукс. Така се надула, сякаш е яхнала луната. Не стига това, ами отворила уста - грамадна от Струма до Видин - и пее. Някакви ги мъти на английски ли, на немски ли – врещи на език, който не разбирам. Това ли е начинът да се правиш на велика – вместо да си гледаш дупките в краката, виеш шансони. Моят умствено отместен син се изправи до прозореца – хубаво, ама бива ли в края на януари да отвориш прозореца, да се наведеш навън, че да се стовариш като гнила дюля на тротоара. Зяпнал, ще налапа певицата.

- Тромава е, та дървена! - отбелязах аз. Той не чува, ръкопляска, ще си счупи ръцете, а е монтьор човек и му трябват. Защо прави бис на шантавата Анда?

- Моля те, Дане - обажда се мъжът ми и това някак ме успокоява. Деветнайсет години от жива си потроших, за да науча тоя глупчо да казва „Моля те“. У нас всичко се урежда гладко, но туй се случва, защото аз държа парите. Той е наивен, та свети, горкият ми мъж, ако ги нямаше тия пъстри очи, да съм го зарязала 29 пъти. Но къде ще намеря такъв, хем глупав да ме търпи, хем красив да ме радва, като го гледам?

Добре де, какво й харесва синът на тая Анда?

Изсипах се на улицата като градушка – по начало действам светкавично, затова ми викат Дана бурната, но знаеш ли колко ме топли или охлажда това? Като си купят от моя хляб – ръка ми целуват.

Изпъвам се аз срещу певицата и й казвам:

- Андичке, как си?

Тя се прави, че не ме вижда, обаче ме вижда много добре. Не ми отвръща със „здрасти“. Ей това изкопа гроба на наглата пасмина. Косата й оттук до Марс и Венера стърчи, че чорлава, че грамадна, два лева да пуснеш в нея, две години ще ги търсиш с куче и няма да ги откриеш – такава коса. Несресана и хайде да не описвам още каква.

– Анда, да го знаеш от мене. Тромава си – направо дънер – хвърлям очи нагоре към прозореца, където синът ми още малко и ще изяде алуминиевата дограма. Прави ми с ръце знаци, че съм откачена, слага юмрук пред устата си да ми подскаже – „Млъкни!“, обаче не се е родил нито син, нито дъщеря, които ще командват Дана хлебарката от квартал „Изток“!

- Мамо! – кряка синът ми.

Да кряка, да се изявява, затуй Господ му е дал уста.

Няма „мамо“, няма „татко“. Сега ще видим ние как така едно „здрасти“ не може да каже чорлавата сврака.

- Анда – подхващам аз. – Като спънат кон си, моето момиче. Скована. Направо ламарина. Обаче ще ти кажа как можеш да се поочупиш.

Тя върви напред, като че пред нея грее Париж, а не нон-стопа с петима редовни пияници, насядали отпред. Тях Ковид не ги лови.

- Анда, във вашия род всички се напъвате и пищите чалга. Ти си като тях. Мисълта ми е - заеми се да пееш нещо хубаво и ще станеш подвижна в кръста.

Щом дядото на Анда удари две каменарки, все едно Господ го блъска в мозъка и започва да пее – „Ако зажалиш някой ден за Драмска ракия“ – то глас, то ракия, цяло езеро. Много каменарка е изпил поя глас, за да порасне толкова. Слушам го и жаля за Драмска ракия, макар че съм се заклела да не близвам - и го спазвам. Баща ми пиеше като двадесет и девет смока. Накърка се и вземе секирата. Майка ми шепне:

- Дане, грабвай сестра ти и бягайте в комшийка Диляна. Аз ще го оправя.

Както той е стиснал секирата, мама отваря шише оцет и пръска в очите му. Той почва да примигва, тя му отнема секирата, понякога е успявала да го върже за кревата, друг път е бягала при нас, при вярната Диляна.

- Да не съм луда да хабя полезен материал за този смукач – заключаваше мама. - Милиардер да бях, без десет стотинки щях да осъмна, само оцет да купувах.

Иначе, като не беше пиян, баща ни беше златен. Правеше ни играчки от тел, водеше ни за риба, но го биеше злостно пиянство. Затова се заклех – пияница у дома няма да докарам. Щото докарам ли, трябва да го излежавам в затвора за убийство.

Когато мъжът ми каза: – „Дане, искаш ли да се оженим?“ – аз не се поколебах.

- Ти пиеш ли? - питах го аз.

- Пия - каза той.

- Тогава няма да се женим.

- Ами не пия – излъга ме той, но аз приех измамата на драго сърце - тия очи, тия пъстри очи… Сега почти не помирисва каменарка, защото аз държа парите и аз разрешавам да посръбва с неговите смотани другарчета Димитър и Пешо. Те ми имат уважението и се обръщат към мен с „уважаема госпожо“, като че съм се родила в Народното събрание. Но и в кучкарника на Доктор Томов, ветеринарчето (държа го под око. Харесала съм го за зет. За по-ситната ми близначка) да се бях пръкнала, пак „мила госпожо, моля!“ щяха да ми казват.

- Чу ли ме какво ти приказвам, Андо! – питам я. - Само ако пееш, ще разкършиш тия сковани кости. И няма да си дирек. Дядо ти пиеше кротко и пееше хубаво. Баща ти пее и виж – грам мазно няма в него – не й споменах:- как ще има грам мас, като пие ден и нощ и от мене купува преоценен хляб? Но човекът възпитан, вика ми – „Госпожо Дане“, затова имам слабост към тоя пияница. Има и културни алкохолици в Перник, от мене да го знаете. - Андо, окърши се, че малко от малко да си гъвкава като нормална жена! Вместо да ги дъвчеш тия английски дъвки, изпей нещо мощно - да се разбере от глухата баба Рада.

Изведнъж Анда отвори уста. „Вечеряй, Радо“ започна. Вечеряй, Радо, за онзи обесник как хлопал по вратите на жените, че и на вратата на Рада похлопал. Ох, що аз не бях жена на тоя мизерник! Ще хлопа ли! Ще му купя една цепеница и с нея по собствената си глава ще хлопа! Хлоп-хлоп-хлоп - и така докато се наместят биволите в черепа му. „Вечеряй, Радо“ пее Анда. Боже Какъв глас имала тая. Че е висока, висока е. Ама какъв глас.

Не песен, океан се е побрал в туй гърло. Не за Рада, не за онзи нещастник с хлопането – за звезди и Витоша, за трева и Струма, за дълбокото под земята, откъдето извират всички реки - за тях пееше Анда. Чудо. Слушам я и не мога да мръдна. Ама Дано тъпа, как можа ти на тоя глас да наговориш такива обиди! Данке, ако обиждаш това момиче - ръце, глава, език и мозък, всичко трябва да ти изсъхне, глупава жено! Ти, елементарна Дано!

„Вечеряй, Радо“, и гласът на чорлавата глава ти говори, че щом един мъж така хлопа, самотата го гризе, като пес е захапала сърцето му проклетата самота и ти става жал за тоя мъж. Щото той сигурно си е харесал Рада, както моя глупав син си е харесал Анда, а аз, тъпата продавачка на хляб, аз люта Дана, от тезгяха по-далече не виждам.

Какъв глас! За всички има място в него - даже за оня заблуден, та вързан в мозъка глупчо – хлопал по врати! Не може ли като човек да каже: - „Радо, ако искаш, да се оженим. Аз пия, но заради тебе ще се мъча, та дано престана. Как няма да пия, като съм от Перник! И дано ми се падне жена като Дана хлебарката да ме отучи от тоя алкохолен занаят.“

Брей, каква песен – вечеря ли, вечеря Рада, а гласът на това високо момиче не знаеш небе ли е, земя ли е, хляб ли е, пещ ли е пъстри очи ли е, два близначки и един хубав син ли е? Всичко. Всичко е тоя глас.

И както бях изкачила на улицата, и както си бях с брашнена престилка на кръста, затичах към Анда и я грабнах в ръце.

- Ти си голямо нещо, Андичке! Браво моето момиче. Хубава си. Да го знаеш. А твоя глас, твоя глас… В тебе грам излишно нещо няма -да го знаеш! И … и да знаеш, че синът ми е прав!

Пет лева не давах дали комшиите ми ме виждат и дали ме чуват. Един път в годината идва януари. Един път Анда е изпяла за Рада и нейната вечеря – в песента януари грее, вее вятър и е така хубаво, така хубаво, като че съм изпекла най-хрупкавия хляб.

- Ще ти избера най-хубавата питка, Анде! – извиках аз. - Само изчакай няколко минути.

А то, глупавото момиче, взе че ме прегърна.

Такава коса, гъста и огромна като гора.

И още по-хубава.