Лиа – младата художничка, която избра Лондон и обеща да се върне

Тя е от поколението, за което общуването чрез технологиите е ежедневие и дори една бъдеща възможност за телепортация не би я смутила. Въпреки младата си възраст, Лиа носи съзнание на човек, дълго мислил върху въпросите на реалността и ето че днес – когато изучава Живопис в University of the Arts в Лондон – тя обещава да се върне в България и да работи за подобряването на живота в страната.

„Навремето хората са пътували толкова много часове до морето! А последния път, когато бях дошла тук, тръгнах от България сутринта и малко по-късно същия ден бях на работа в Лондон“, казва тя по повод на тази абстракция разстоянието между континенти и държави.

Освен това Лиа, която е само на двадесет години, вече е открила своето призвание. Заниманието, което е избрала за себе си – или пък то я е открило – и което осмисля пътя и делата й, е рисуването.

Един ярък спомен от детството я връща в детската градина – от тогава датира и желанието й да рисува. Все още дете, тя нарисувала принцеса с ярък оранжев фон. И в онзи момент си казала: аз много обичам да рисувам, искам да рисувам до края на живота си, искам да бъда художничка! Когато дошло лятото, Лиа разговаряла с по-голямата си братовчеда, която я попитала каква иска да стане, когато порасне. Отговорът бил категоричен: искам да стана художничка. Това е първото осъзнато желание, дошло едва на пет- или шестгодишна възраст; и въпреки че никой в семейството не се занимава с рисуване, основите са положени.

Вече като ученичка Лиа прекарва летните си ваканции при баба и дядо в Исперих, където времето минава в щури игри и приключения с братовчедките и брат й. Играят на криеница, на стражари и апаши и ядат сладолед на воля, тъй като – мечтата на всяко дете – баба й и дядо й по онова време продавали сладолед. Бабата на Лиа все им карала, тя се притеснявала, че ще ги заболи гърлото от толкова сладолед, но децата едва ли са били толкова покорни… Когато поотрастват малко, започват да бягат; дядо им все им криел обувките, но Лиа бягала боса през прозореца. „Много мили спомени имам от тогава. Радвам се, че тези неща са ми се случвали“, казва тя днес. Няма да забрави и времето сред природата, което като по-малка прекарва с родителите си. Често отсядали във вила в село Глогино, в Родопите, и Лиа се разхождала съвсем спокойно из гората и долините. „Родителите ми са ми давали увереност и спокойствие, че няма нищо страшно в природата“, спомня си тя.

Лиа Иванова завършва 120 ОУ „Г. С. Раковски“, където рисува много повече, отколкото в следващия гимназиален период, в който момичето ще търси себе си. Посещава курсове по рисуване и се подготвя за кандидат-гимназиален изпит. Но тогава – както се случва с много млади хора – тя се повлиява от родителите си и от обществото, което много осезаемо повтаря: „да, ти имаш талант, обаче трябва да измислиш нещо по-практично, с което да се занимаваш“. И Лиа започва да учи в Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев“, в специалността „Градинарство и паркостроителство“. Прави го с идеята, че в тази специалност също има рисуване и ще бъде нещо и арт, и близко до практиката, и донякъде обещаващо реализация. „Разбира се, то не е свободно рисуване, но както и да е… Всъщност много време бягах от рисуването, избягвах да рисувам, защото си бях втълпила, че аз не мога да рисувам и никога няма да рисувам като велик автор“, казва тя. По това време момичето живее в Люлин сама – първо родителите й се местят във вилата извън града, после майка й заминава за Великобритания, накрая брат й също се изнася и Лиа заживява самостоятелно, докато не се появява принцът, с когото ще поделят общо ателие…

Продължава на стр. 2