Културата отвори в седем, след пандемията

И пандемията някак взе да се оттегля.

Спомням си описанието на оттеглящата са епидемия от „Чумата” на Камю и въздишам: колко е една и съща човешката природа, природата въобще, и въобще – Нещата! Нещата не се изменят, нещата са все същите. The song remains the same. И в това има нещо стабилно и нещо успокояващо, но и нещо като че ли досадно. А и малко плашещо. Плашещо-успокояващо. Човек си казва: ами така ако вземе да се върне и нацизмът? Или Средновековието? А някои гневни и превъзбудени умници (има такива, знаете ги) веднага изтъкват, че знаят повече от нас, и казват: А, моля ви се, то Средновековието вече е дошло!

Е, не, не, не е чак дошло - казваме ние. Но наистина – щом нещата са си все същите – защо пък и да не дойде?

Повтарят се нещата, повтарят.

Но да оставим това. Както казва великият Даниил Хармс (умрял от глад в едно съвсем скорошно Средновековие в психиатрична клиника по време на Блокадата на Ленинград):

Живял един рижав човек, който нямал очи и уши. Нямал и коса, тъй че го наричали рижав съвсем условно.

Не можел да говори, тъй като нямал уста. И нос си нямал.

Нямал дори ръце и крака. И корем нямал, и гръб нямал, и гръбнак нямал, и каквито и да било вътрешности — също. Нищо си нямал! Тъй че не е ясно за кого става дума.

Я по-добре въобще да не говорим за него.

Я по-добре аз за възможни бъдещи Средновековия да не говоря, ами да ви разкажа за Открехването.

Вчера открих изложба в бившата "Лиляна Димитрова".

Лиляна Димитрова е била членка на РМС и вероятно затова е бившата "Лиляна Димитрова". Как пък на нас ни се случи - за има-няма един живот - куп неща да станат толкова зашеметяващо и смешно бивши?! Да се чуди и да се мае човек! Така де. Сега тази Лиляна Димитрова се нарича Културен дом Средец и вътре е и залата за весели ритуали (или нещо такова) - където хората се женят. А до мястото за женене (целувките само с маски, моля!) е галерия Лампион и в нея – щрак – моите картини.

Така.

Ето за открехването на културата. Три месеца имаше пандемия. Вероятно повечето читатели са забелязали това. Според мене най-ясно го забелязаха разни хора, които си изкарваха хляба чрез неща, които пандемията забрани с един замах: меките и леките неща в живота. Софтуерът на живота, така да се изразя, полуметафорично, полутехнократски. Целият този The Soft Parade, който се оказа, че не е толкова важен за никого – песни, танци, забавления, сбирки за похапване и кафенца и свещеното възвишено изкуство. Те бяха понабутани, с оглед безопасността, под масата. Зад ъгъла. Затворени в офиса. При лопатите и метлите.

За след пандемията.

Помните как казваше сапьорът Водичка на Швейк: След войната в пет при „Халбата”.

Културата отвори в седем, след пандемията.

Културата започна да се открехва. Едно от нещата, които особено пречат на културата, е страхът. И прикритото лице. Липсата на лице сама по себе си е дехуманизиращ знак, дехуманизиращ образ на антикултурното безличие. Страх и липса на лице. Но културата си показа носа, започна да се открехва. След пандемията – в седем.

Дали в България културата има врагове, които искат да я Няма? Това - ще рекат изнервените умници - е пък вече архитеория на архиконспирацията! Чак пък Някой да Иска в България културата да я Няма?!

Ха-ха – ще рекат те – ти, Калинчо, вече съвсем си изперкал! Кой ти гледа и кой ти се интересува от някаква си култура в България, че да иска и чак пък да я Няма??! Та тя, клетата култура, сама си се затваря и се разпуска – само да й шътнат през зъби, само да й скръцнат – и тя се самоуволнява, абдикира...

Но...

Но културата се открехна, в седем, след пандемията. Аз бях там. Аз съм там и видях.

Хората бяха с маски.

Хората полу се страхуват, полу не се страхуват. Тоест – за културата има полу-шанс. Тя ще изчезне, вероятно, ако хората са съвсем, изцяло наплашени. Могат ли да бъдат изцяло и напълно уплашени хората? Вероятно да. Не дай си Боже. И с истински плашила ли могат да бъдат наплашени или с фалшиви? Вероятно – и с едните, и с другите. Пази Боже и от едните, и от другите.

Хората на моята изложба не се прегръщаха и бяха с маски. Но пък се и прегръщаха, и не всички бяха с маски. Всичко, ако не сте забелязали, в истинския свят, е и така, и точно обратното.

Аз обявих, докато дрънках разпалено за Фовизма на Андре Дерен, Анри Матис и Морис Вламенк, че половината пари, които ще спечеля от продажбата на картини, ще даря за пострадалите от пандемията.

Някои от по-артистичните дами от публиката направиха доста странни, учудени физиономии. В смисъл, как така? – все едно питаха те – нали ти си от противниците на цялата тая истерия? А сега – жертви на пандемията, дарения, твърде конюнктурно го раздаваш, момче – така все едно казваха те. Но аз уточних: Смятам, че най-пострадали от пандемията бяха тия, които бяха затворени без работа и без капка сигурност в бъдещето...творците на свободна практика, да речем...

После се сетих в миг, че куп други хора са били също толкова притиснати. Но нали самият аз съм творец на свободна практика. Та нямам ли право да мисля ограничено и да се сещам за близките си и подобните си? Както всъщност правят всички хора?! Но все пак казах: може би и ресторантьорите...

И след това, естествено, въздъхнах и казах: И Бог да прости починалите от проклетия Ковид -19. Защото винаги съм знаел, все пак, че да си жив е по-важно от това да си удовлетворен или пък щастлив. На първо място – бъди жив.

И физиономиите на по-артистичните дами се върнаха към изходното си положение, те закимаха с глави: да, да, правилно. Наистина хората на изкуството пострадаха най-много! И то – тия, които не чакат на никоя хранилка...

И аз – все едно чул мислите им – казах: Защото истинският човек на изкуството не чака на никоя хранилка! И сам се бори и творейки – той твори и красота за другите и хляб за себе си!

Но идва пандемия или някаква друга напаст – Средновековие или заразна глупост – и човекът на изкуството отива или в концлагер, или по дяволите...

Затова трябва да се помогне. Символично. Все пак човек живее в свят от символи.

Знаете ли – казах по-късно аз, продължавайки своя монолог пред публиката, по време на открехването на културата (моето открехване) – хрумва ми следното: Ще взема да даря тия примерно хиляда, или колкото там се съберат, лева...на някое номенклатурно писателско или творческо кафене...създадено от блажната власт за тия, които й угаждат. Ще вложа парите там. И ще кажа така: Ето – тия пари са дарение от мен. Знаете – повечето изпаднали и свободни творци си пийват. Но сега нямат особена възможност. Казват – вдъхновението било във виното. Може и така да е. (някой стар барман ще се изсмее – ти ли пък не знаеш това?) Но така де – свободните творци го загазиха. И три месеца – ни пари, ни вино, ни надежда, ни вдъхновение...Или нещо такова, нали така? Ако от щаба кажат, че не съм прав – ще си замълча.

Ще вложа парите в това заведение...и нека един определен списък, една Номенклатура, но такава – създадена от мен – от изпаднали творци-ангели – да идват и да пият тук, по няколко питиета. В продължение на седмица...на месец. Колкото стигнат парите. И да пишат, и да творят. Вдъхновени от моето вино.

А да се получи и едно, така да се каже, омесване на пластовете. Угодните и хранените да видят и да се посмесят с тия – неугодните и нехранените, които никога не са получавали държавен апартамент заради артистичните си заслуги към държавата.

Ей така казах на публиката.

И публиката се засмя. После почнаха да купуват картини.

До момента съм събрал хиляда лева за моя проект.

Ще видим.