Кой се страхува от Комисията по досиетата

През тази седмица скандалното поведение на Антон Тодоров в студиото на Нова беше доказателство, произведено от него самия, че възраженията през миналата седмица срещу кандидатурата му за шеф на Комисията по досиетата бяха не само основателни, но и не достатъчно остри. Че подобни публични лица трябва да бъдат подложени на категоричен обществен остракизъм.

Тодоров отново си изпусна нервите, заради думата „шайка” във въпроса на водещия Виктор Николаев, взета от заглавието на съчинението му „Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите”. Тя се е превърнала в разпознаваем знак на готовността му днес да говори от името на тези, които до вчера е громил. Вероятно не е невъзможно един политик да си промени възгледите, дори на 180 градуса, но тогава трябва да може да обясни защо го е направил, каква е била причината преди да се е лъгал, и каква след това да го е осъзнал. Нещо, което очевидно не е по силите на Тодоров. Слаба утеха е, че той не е единствен. В такива случаи хипотезата, която остава валидна, е шизофренна меркантилност.

Скандалът в Нова засили и подозренията, че предложението Тодоров да оглави Комисията по досиетата всъщност е целяло негласното ѝ закриване, като се обезсмисли и окарикатури дейността ѝ. И така доверието в нея съвсем да изчезне. То и без това беше трудно създадено, заради манипулациите на бившите от ДС и техните партийни закрилници.

Въпросът е там, че предстои нов етап в работата на комисията. Досега тя се занимаваше главно с това да оповестява по закон сътрудниците на репресивния апарат през комунизма. Сега вече е крайно време да се превърне в Институт на паметта, което значи да подложи на систематичен анализ архивите на ДС и да установи връзките ѝ с посткомунистическите политически и бизнес елити. Да започне да осветява срамните тайни, освен на миналото, и на настоящето. Точно затова политиците на прехода никога не събират смелост. Нито СДС, нито НДСВ, нито ГЕРБ, да не говорим за БСП.

През седмицата се състоя Тринадесетата световна среща на българските медии. Около 100 такива медии в Европа, Америка, Азия и Африка информират българите извън България за България. Фактът на съществуването им сам по себе си е послание: емиграцията вече не е бягство от страната, а разширяване на хоризонтите ѝ.

Срещата се състоя в Молдова, където от 200 години се е заселило компактно българско малцинство, което в съветския период е потискано и обезличавано, но сега му се връщат правата. Дори се радва на специално внимание от властта. И виждаш на 1000 километра една малка България, в която патриотизмът не е битка с въображаеми врагове и ксенофобия, а човешко чувство, подобно на любовта към близките и на радостта от живота.

Тези хора там трябва да накарат политици като Валери Симеонов, вместо да искат абсурдни извинения, сами да се извинят, че превърнаха патриотизма у нас в партиен поминък, в зестра за коалиционни подялби на властта.