Които се сбъдват - разказ от Здравка Евтимова

- Не зная дали сте виждали, господин Танев, бяла изпрана памучна риза, оставена да съхне при минус 10 градуса Целзий – жената, която приказваше равно, като че без желание, изглеждаше симпатична, но те всички изглеждат така, иначе нямаше да бъдат в екипа му. Разбира се, Танев знаеше името й - Мариела, беше му известно какъв е капацитетът й на проучвател. Нямаше й никакво доверие. Тя не беше напориста, нито изпъкваше с качества, потъваше във всякаква среда, сякаш се разтваряше в нея. Успяваше да остава незабелязана. Умееше да слуша, без да й личи. От всичките негови подчинени единствено тя не му бе донасяла информация за колегите - Танев не само поощряваше придобиваните по този начин интересни подробности, но и възнаграждаваше с успешно кариерно развитие старателния, за да не каже досаден с престараването си проучвател.

Кабинетът му беше просторен, заплашително празен – бял таван, под от бял мрамор, компютри, бели стени, бяло бюро. Никакви картини, никаква растителност, искрящо чисти прозорци – с бели рамки.

- Не сте виждали – продължи неговата подчинена. - Замръзналата бяла риза при минус 10 градуса е интересна тема за размисъл.

Танев не каза нищо. Беше установил, че мълчанието му лишава неговите подчинени от дар слово, дар мозък, блокира невроните им, довежда до пресъхване на мисловния процес, а човек без процес е кофа отпадъци – можеш единствено да ги изхвърлиш или изгориш.

Мълчанието му не накара мозъчните клетки на Мариела да записукат в мрака на страха.

– Господин Танев, уплашеният човек е окъсана риза, забравена на простора, докато снегът се превръща в стъпкан слой лед върху асфалта. Ризата става твърда като дъска – вярно е, побелява, но ако я огънеш, се пречупва.

Уплашеният човек се пречупва по същия начин. Побелява – става милостив, което е в негова вреда.

Рядко я беше чувал да бъбри толкова дълго. Отдавна беше установил, че тя не започва изложението си по същество. Носеше вода от няколко кладенеца, а това го дразнеше – губеното не време беше смъртен грях в неговата класация на офис грехове.

- По същество – каза Танев. Лицето на Мариела се преви и това му допадна. Огънатото лице е предвестник на огънат гръбнак. И сега се случи точно така:

- Вероятно ще ви прозвучи налудничаво – започна неговият служител, проучвател Мариела Михова.

- Лишените от съдържание съждения не представляват интерес за мен – сряза я Танев, но леденият слой, обвил гласа му, не постигна видим ефект.

- Сънувах, че бера лалета, всичките жълти, в което няма нищо осъдително – продължи служителката. Тя беше чернокоса, с тъмна кожа, която не му подсказваше нищо. Очите й скриха дълбочината си. Това изостри интереса му. Погледът й затвори вратата, която изречените дотук думи поне привидно се опитваха да открехнат.

- По същество! – изстреля той.

- Да, сънувах жълти лалета - продължи жената, гладък поглед, гладко лице, неясна мисъл. - Същественото е, че когато се събудих, на възглавницата си намерих жълто лале. Сигурна съм, че не съм го оставила там, преди да заспя.
В тона й плуваше нещо хладно и грапаво. Невъзмутимото й лице не му допадаше. Танев имаше усещането, че навлиза в море, но под краката му няма пясък, а режещи ръбове на миди. Никакви мекотели в черупки не можеха да го впечатлят. Мълчеше. Беше си изградил подход, даващ удовлетворителен резултат. Гледаше подчинените си в пространството между брадичката и яката на дрехата. В подобни случаи проучвателите, работещи под негово ръководство, започваха да кашлят, потяха си и поднасяха извинението си, че пилеят времето му.

Мариела Михова не постъпи така.

- Очаквате да се извиня за причиненото безпокойство, но няма да го направя. Сблъсках се с проблем. – Очите й потънаха в неговите уверено, като че дълбаеха кладенец в мека, покорна пръст. Свределът на неговия поглед не я смущаваше.

- Губите ми времето – Гласът на Танев беше грапав, точно както си спомняше гласа на баща си, преди човекът да се стопи в нощта. Баща му беше любвеобилен към децата си от втората съпруга и Танев, неговият първороден син, нямаше да престане да го ненавижда за това. Преди да си отиде, баща му беше оставил до леглото на Танев (тогава Танев беше Петьо, злоядо, кисело момче) – едно ножче. Върху ножчето имаше гравиран надпис „ПРОВАЛ“.

- Сънувах, че ме измъчват с нажежено желязо – продължи тъмният глас на неговата подчинена. Сега не само очите на жената, снегът в думите й го преследваше. Изведнъж тя млъкна. Тишината приказва по-красноречиво от човека. Танев бе убеден - облеклото говори далеч по-словоохотливо от брътвежите на събеседника. Дрехите на Мариела бяха черна блуза, черна пола, черно сако. Черното е цвят, който не доносничи.

- Е - каза Танев и веднага съжали – в битката на мълчанието беше победила тя, редови проучвател, за когото Танев обмисляше, не, вече беше взел решение да уволни.

- Много болеше в съня ми. Усещах желязото върху кожата си – очите й заровиха за миг погледа под клепачите. Беше остър, хладен. Неприятен поглед. – Нажеженото длето ме опари тук… - тя млъкна и вдигна десния крачол на панталона си. Направи го грозно – никакъв финес, нито следа от опит за прелъстяване. - Когато се събудих, открих това на глезена си.

Танев се втренчи в крака й. Белегът беше плашещ за гледане. Кърваво-морав. Белег от клеймо, вдълбан в плътта.

- Не съм прогорила сама кожата си – заяви чернокосата рязко, сякаш размахваше оръжие над главата си. - Преди да дойде сънят, нямаше и следа от това... – стори му се, че гласът й e безшумно пълзящо насекомо, звукът се ражда едва когато размажеш главата му с тока на обувката върху камъка. Чува се едно . Пук! Пук!

Думите й грачеха – пук, пук, пук.

Танев мълчеше.

- Знаете ли, господине, зад нашата офис сграда имаше една пряспа – тя приказваше бавно и тихо, черният й поглед се огъваше под тежестта на думите. - Вижте, снегът се стопи, по асфалта няма и следа от него, няма дори скреж по тревата в градинката. – Мариела Михова направи пауза, изведнъж добави рязко, сякаш скачаше от трамплин – Не казвайте „по същество“, защото онова, което ще ви съобщя, не е съществено. Дълбоката пряспа сняг се стопи. На мен тя ми беше неприятна. Сънувах я.

За пръв път Танев си позволи да се усмихне. Всъщност усмивката едва ли се побра върху изкривената му устна, не достигна нито очите, нито ръцете му. Беше просто мимика, подпалваща пещта на страха, всяваща страхопочитание у проучвателите.

- И намерихте купчина сняг върху възглавницата си, когато се събудихте? – от въпроса му бликаха ледени струи. Грапаво и разсечено прозвучаха думите му – като тъмнината, в която бе останала в него, след като баща му си отиде. Танев беше запазил ножчето с онзи грозен надпис. Всеки път, когато не успяваше да спечели, го изхвърляше в гаража, но след седмица го прибираше. Водачът на стадото е един. За двама няма място. Когато отстранеше някого от пътя си, Танев отрязваше с ножчето на баща си клонка от дървото пред блока. Не знаеше какво е това дърво. Отряза много клонки и след време дървото изсъхна.

Провалът, който неговият баща му беше оставил в наследство, отиваше при неприятелите на Танев. неприятелите претърпяваха крах. Танев ги отвеждаше дотам.

Чернокосата не отдръпна свредела на погледа си от очите му. Това не му хареса.

Танев оглави Агенцията. Танев създаде немногоброен, но мощен екип проучватели. Фамилното име на проучвателя е предател.

- Пряспата, която ми беше така неприятна, изчезна. Днес на нейно място поникна кокиче – каза жената, без да трепне.

Това пък какво беше? Що за брътвежи.

- Е? – изрече Танев. Тази единствена гласна беше айсберг, заличаващ дишането в искрящото от чистота офис пространство.

- Искам да кажа, че грозната пряспа може да опази земята здрава. Калният сняг може да стане баща на цвете – добави подчинена.

Танев можеше да изрече „глупости“, но не го стори. Странна птица е тази Мариела. Никога не я беше харесвал, нито тъмната кожа, нито косата, особено очите - залостена стоманен сейф.

- И какво следва от историята за пряспата? – Танев хвърли цялата пепел в гласа си срещу нея. Надяваше се, че е угасил пламък на невъзмутимостта й.

- В мислите си съм Ви възприемала единствено като пряспа – продължи равно жената. – Откакто започна онази история със сънищата, исках да напусна. Но под нечистия сняг е спяло кокиче. Затова Ви разказвам историята на сънищата си. Вие сте работили моята работа. Бих искала да науча какво всъщност се случва с мене. Вие ли сте го предизвикал?

Танев не я гледаше, старателно бе култивирал навика да проучва всички детайли в CV-тата на проучвателите си – агенцията имаше задача - задача е съвсем анемична дума – агенцията съществуваше, за да предоставя прогнози как биха постъпили определени лица, изхождайки от наблюдения относно поведението и чертите на характерите им. Виж ми окото – характери! Смес от невежество и арогантност. Агенцията очертаваше „географията на духа“ – тоест цената, на която съответният индивид можеше да бъде закупен и продаден в последствие. Такива сведения обикновено струваха толкова, колкото умният човек успееше да изкопчи за тях.

Танев беше умен. Проницателността му почиваше на свръхестествения навик да наблюдава постоянно, със стръв. Ножчето на баща му, който го беше напуснал и бе подарил провал на едно дванайсетгодишно момче, превръщаше наблюдателността на Танев в болест. Проучвателите бяха особен тип служители – между тях не съществуваше понятието „приятелство“. Водачът на стадото можеше да бъде само един! Следователно умението да подчиниш някого бе скъпа стока. Всъщност безценна.

- Сънувате, че ви слагат клеймо с нажежено желязо и на сутринта виждате това клеймо на глезена си – обобщи Танев. Прехапаната усмивка бе изтекла от устните му и не можеше да си намери място.

- Да – потвърди Мариела и плитчината в погледа й не трепна.

- Защо смятате, че това унижение, което бих нарекъл долнопробен експеримент, е генерирано от мен? – Танев не успяваше да прогони погледа й. Позата й излъчваше тежест с непредсказуемостта на свлачище.

- Подписала съм декларация, че трябва да обявявам всичко нетипично, асиметрично, което се случва в ежедневието ми. Длъжна бях и го сторих надлежно, в спешен порядък.

Въпреки неприязънта, опарила го още от момента, когато нае Мариела Михова, не можа да прогони отровния полъх на възхищение към арогантността на чернокосата жена. Щеше да й даде урок. Не направи знак, че може да напусне кабинета му. Тя остана изпъчена пред бялото бюро, щръкнала над белия под, слаботелесна в черното си сако, черните обувки (бяха му докладвали, че е останала в паметта на колегите проучватели, които се ненавиждаха дълбоко и искрено, със следната фраза: - „Обувките говорят за човека повече, отколкото устата му“.) Танев високо ценеше ненавистта между подчинените си, беше я поощрявал, изграждаше я настойчиво и последователно. Във всеки офис бе изписано с букви от сребро, инкрустирани в гранит – „Не се сприятелявай. Всеки приятел е острие, което се забива в плътта ти.“

Мариела никога не се беше стремила да изпъкне сред колегите, напротив, криеше се в сянката – такова поведение бе ненормално и го тревожеше. Никога не беше донасяла за колега, нито се беше изказвала пред колега срещу Танев – това беше още по-съмнително. Най-съмнителното обаче беше, че се разливаше в похвални слова за другите проучватели – не многословни забележки - тя беше мълчалива като изоставена къща на покойник. Но още докато думите на възхвала не бяха изсъхнали върху устните й, колегата научаваше за изялото се славословие.

Танев беше разшифровал плоския й метод - кратки хвалебствия, изстрелвани на равни интервали, веднъж на десет дни - проучвателите прозираха, че раболепничи и ги облива със струи лицемерно масло. Във всеки случай раболепието е нож, с който раболепният бавно и успешно отрязва главата ти - но никой от колегите не се беше изказал негативно за нея. Това дразнеше Танев. Беше ги свикал по спешност – под пълна забрана да споделят за сбирката с Мариела. Беше им поставил въпроса – защо липсват сведения за нея, защо не му е предоставена подробна информация. Тя ви купува с карамелизирани фрази.

Само една ръка, с нежни пръсти - на Ренета Краева, една от най-красивите в Агенцията, се вдигна към белия таван. Какво е красотата у жената - езеро, в което обичаш да плуваш, но не бива да забравяш, че по брега има тиня, в която живеят червеи. Ако не се удавиш, каквото е предназначението на въпросния воден басейн, ще потънеш в калта край брега, пясък ще напълни белите ти дробове, трахеята, стомаха. Любовта е пътека, която ако не напуснеш навреме, те изоставя в тинята и те задържа там, докато издъхнеш. Ренета , една от наблюдателните, но отчайващо предсказуеми проучватели, увенчала с прякор (за което получаваше финансово поощрение) всеки един от колегите, тази злостна- нека бъдем честни - клюкарка, беше помолила Танев за откровен разговор.

Откровеността отравя нервите на откровения.

- Мариела…. – беше подхванала предсказуемата дама, изяждайки дори многоточието след името на колежката си - беше й известно, че тук трябва стриктно да следва правилата на Агенцията т.е. да говори по същество. – Мариела се поти над… мистичен проект. Тя беше болна от Ковид. - Господине, Вие ми бяхте възложили да се грижа за нея. Не трябваше да я оставя да умре, макар че може би щеше да бъде по-добре, ако това се беше случило.

- Продължете, Ренета! – Танев се надяваше, че все нещо от усмивката му е подействало на стряскащо красивата и отчайващо лишена от дарба негова подчинена. Вълчият глад за повишение и блясък на това момиче го изпълваше със сплав от отвращение и възторг – макар че възторгът е хлъзгава почва, в която поникват отровните семена на завистта. Танев обожаваше завистта. Тя беше едновременно и двигател, и гориво за всеки слаб характер. – И така, Мариела работи върху „мистичен проект“. Какво означава това?

- Това означава – включи се в тона „по същество“ Ренета, - че обвивайки себе си в мистика, Мариела работи в посока да оглави създадената от Вас структура. Действа без бързане. Разполагам с косвени доказателства - бълнуваше за кокичета и намери кокиче на възглавницата си. Започна да приказва за клеймо, отвратителен белег на глезена... Следих я, както ме бяхте задължил, господин Танев. Всъщност аз следя всекиго…

- Фокусирайте се върху същественото! - Танев светкавично сряза порива на госпожата към верноподаничество. Не позволявай на никого да осъзнае колко ценна е предоставената от него/нея информация. Притискай главата на доносника в калта, дръж ума му при червеите. Така се изцежда най-ценното, всъщност безценното от доносите му.

- Видях Мариела да прави клеймо на глезена си - съобщи наблюдателната чаровница (виж ми окото!) Чаровна колкото входа на квартална месарница.

- Интересно – беше реакцията на Танев. Което, проведено на езика на банкнотите, означаваше бонус. Парите са фамилното име на предателя – до това заключение бе стигнал Танев и никой не бе успял да опровергае тази аксиома.

Да, Танев беше мълчал достатъчно, беше премислил отново всеки детайл от разговора си с Ренета. През това време Мариела, черноока и чернокоса, стърчеше пред бялото му бюро. Обувките говорят повече от устата на човека, рече си Танев. Отново я огледа – обувките на Емануела бяха черни, без ток – дали я измъчваше комплекс, че е прекалено висока, или така изразяваше неуважението си към него, изпречвайки се пред очите му с работни обувки, същите като на чистачката, лишени от стил и финес? Танев мълчеше, Емануела стърчеше, без дори да престъпва от крак на крак, без “добър ден“ и гостоприемство в очите.

- Някой ви е видял как издълбавате клеймо върху глезена си – подхвърли Танев.

Лицето й не трепна, погледът й не пресъхна, обувките й отказаха да говорят, както и устата й впрочем.

- Ренета – изрече спокойно тъмнокосата. – Мога да я накарам да повярва, че баща ми е Микеланджело Буанароти.

- Какъв още сън сте сънували? – поинтересува се Танев и добави: – Зле – което, преведено с езика на финикийските знаци, означаваше директно уволнение.

Погледът й не се огъна.

- Имам чувството, че съм бяла памучна риза, оставена да съхне на балкона при минус 10 градуса Целзий – подхвана жената с черната коса. – Превърнала съм се в кора, която може да бъде потрошена с лекота. Но когато изсъхна, ставам ослепително бяла - за това трябва да благодаря и на студа, и на човека, който ме е оставил за замръзна на навън.

- Вашето състояние е ваш проблем – отбеляза Танев. Това беше правило номер едно в Агенцията.

- Вие сте кална пряспа – продължи Мариела, без да бърза, без да се впечатлява от думата „зле“ и нейната равностойност като последици за бъдещето. – Но няма да забравя кокичето, поникнало на мястото на мръсната пряспа.

В белия офис беше чисто. Късен следобед, време, когато уволняваха. И не само – изпращаха становище до всички колеги колко безгръбначен, безмозъчен и откровено тъп е уволненият проучвател. Това обричаше клетника на век безработица.

Черният поглед, черната коса и черните обувки очевидно нехаеха за безработицата.

- Господин Танев, сънувах Ви – каза жената. - В моята стая. Главата ви беше на възглавницата ми. До моята глава.
Танев преглътна. Гърлото му беше сухо. Гласът му беше изчезнал.

- Ренета лъже – обяви тъмният глас. – Не съм издълбала клеймо на глезана си. Като се събудих, клеймото беше там. Много болеше. Сега също боли.

Танев мълчеше. Не изрече „Зле“ нито „По същество!“

- Казах Ви истината – повтори равният, черен глас. Черният поглед наблюдаваше лицето му.

Целта на нейния проект е да ме заличи, проблесна в ума на Танев.

- На сутринта, след като Ви сънувах, намерих това на възглавницата си - изрече бавно жената.

Тя протегна ръка към него.

В дланта й блесна острие на малко джобно ножче.

Върху острието ясно се виждаше щампования надпис „Провал“.