Калин Терзийски: Защо трябва да сме строги, когато става въпрос за съд над политик

Първо ще кажа две-три изречения по този въпрос: Има ли всеки гражданин право на мнение по всеки въпрос и да го дава по всеки повод?

И ето моят отговор: Това е плуралистичната демокрация!

Защото може да кажем така: Не, не всеки има право! Откъде-накъде ще си дават мнението и ще казват как стоят Нещата разни... профани и лаици, неграмотници и незапознати хора?

По Въпросите трябва да се изказват Експерти!

Какво са Въпросите в тоя живот?

Всяко едно нещо, по което човек може да има мнение.

Примерно: някакъв политик излязъл на главния път от някаква си пресечка, даже не погледнал, а по главния път летяла с превишена скорост друга кола, тя го връхлетяла – това било колата на някакъв нищо неподозиращ човек - и станала страховита катастрофа, и едно дете загинало. Да, по този въпрос могат да говорят само Експерти.

Така биха казали някои.

Аз се чувствам длъжен да заявя, че по този и по всички останали Въпроси имат право да говорят не само експерти; а задължение имат да говорят всички хора!

Защото властта принадлежи на един единствен Суверен и той не се казва Експертна група, а се нарича Народ.

Всеки има право и задължение да говори по важните въпроси (а всички въпроси всъщност са важни) в тоя живот. Казвам: право и задължение. Не само право, а И задължение.

Тоест – целият народ би трябвало да бъде една Експертна група.

Някой тук сполучливо ще се изсмее: Да, народ от разбирачи – това сме ние българите! И ще настане една ужасна говорилня!

Да, това е свещената демокрация! – ще кажа аз. – на агората! Там, където всички взимат черни и бели камъчета, наречени „остракос” и дават своята оценка-присъда-мнение-дума – по всеки един обществен въпрос! Това аз наричам Всеотговорност!

И така.

Един политик блъска кола, в нея има дете, детето загива. Сега съдят и бащата. Защото е карал колата, в която е било детето.

Тук, както казах, трябва да се изкажат експертите! Експертите?

Не, тук трябва да се изкажа аз, както и всеки един друг човек, целият народ, а съдът трябва да се съобрази с народа.

Особено когато става въпрос за съд над политик.

Това, което интуицията ми веднага подсказва е: Не бива да се съди човек, който и без друго е бил осъден от съдбата. Тоест – бащата.

Второто, което казва интуицията ми е: Не бива да се замъглява присъдата над политика с отклоняване на вината и към един обикновен човек; за да се извърши обичайното аберацио, да се застреля с куршум, предназначен за едного – някой съвсем друг човек.

Третото, което казва обаче разумът ми, тоя плах съобразител с всички застрашителни външни авторитети, е: Но нима не е прекалено това – да съдим само политика, та да извършим едно демагогско жертвоприношение пред народния гняв?! Да заколим политик, а да оневиним обикновения човек – па макар и да е виновен – за да се харесаме на народа? И да плюем на справедливостта - заради народа?

Тук Бергсон би казал нещо, но Бергсон не е между живите, та да ни каже: дали интуицията като знание за Цялото, е по-истинна; или разумът – като вечно чоплещ и разчленяващ - е по-истинен, въпреки че винаги изпуска Цялото?

Интуицията ми казва: Не харесвам измъкващи се политици.

И то защото... винаги се измъкват.

Трябва да има – не заради назиданието, а заради прецедента, който ще се създаде – едно сурово наказание за политик; и то на високо ниво; и то – само на политика, не на всички наоколо, защото и те уж са виновни. Без замазвания и без разделяния на вината.

И да се каже ясно: Не съдим политика, защото е политик – та да го пратим на заколение за да успокоим народния гняв! А съдим виновен човек, без да ни притеснява фактът, че е политик - за да е ясно, че има закон и справедливост.

А разумът ми пак казва: трябва да се изкажат експертите.

Но интуицията ми няма да се примири. Тя някак усеща, провижда, наясно е... че истината не е в експертните оценки. Не е в мисленето, а в предрационалното схващане.

Защото...

Защото е ясно: всяка оценка е основана на интуитивно, чисто морално, чисто (да го наречем) емоционално решение. То предхожда цялата работа на разума. Но повечето хора, вече взели решението си чрез тая древна система на оценяване с първия поглед, след това извършват една не съвсем осъзната процедура по натрупване на доводи, потвърждаващи първичната оценка. Тоест – ние още от първия поглед вече сме решили – след това вече просто си намираме подходящите доводи.

Аз знам за себе си, че първо решавам, оценявайки нещата с интуицията си, а след това намирам доводите. Но колцина знаят това? Те си въобразяват, че всъщност разумът им е стигнал до решенията. А разумът само услужливо е намерил подходящата аргументация!

И затова аз си позволявам да казвам какво говори интуицията ми. А тя определено е на мнение, че един несимпатичен човек със сигурност има защо да ни е несимпатичен. И когато блъсне някого с колата си – той просто потвърждава нашата антипатия.

И тук интуицията ми веднага прави обратен завой и казва: Тук мирише на зле! Не може да се съди по симпатия! Не може на основата на антипатиите ни нито да осъдим някого, нито напротив – защото сме се уплашили от това, че не сме „безпристрастни” да направим обратното – да го оправдаем, именно защото ни е антипатичен! Често така правят добрите хора, които имат твърде взискателна съвест: оправдават охотно хора, които са им антипатични, дори и да са виновни. Оправдават ги, за да не бъдат обвинени в „пристрастност”.

И така.

Просто трябва да се мисли. И тук пак идва разумът: трябва да му мислят експертите!

Не, казвам аз, това е огромен морален казус. И по него трябва да мисли будната съвест на Суверена. А кой е Суверенът?

Народът. Мисля, че още е.