Калин Терзийски: Разделението BG

Ако не друго, тази пандемия постигна едно: отново се случи това, което почти винаги се случва, когато българите се изправят пред някакъв проблем: разделиха се на два лагера и се намразиха страшно.

Едно ще кажа: слава Богу, така се случва, когато проблемите не са наистина страшни. Когато, така да се каже, има място за разделение.

Защото някои проблеми са такива, че и най-лудите, и най-необузданите се вливат солидарно в общата маса и действат заедно с всички други – за решаването на проблема.

Преди години съм виждал ясна илюстрация на това, така че мога да го твърдя от свой опит: бяха големите наводнения в началото на века. В психиатрията в Курило, в околността й, водата беше стигнала на места до над два метра дълбочина.
Пациентите някак изведнъж станаха извънредно подредени, поведението им стана смислено; те искаха да помогнат. Никой не създаваше паника и хаос. Водата се виждаше. Тя не беше някаква „невидима опасност някъде там”. Нахлуваше от всякъде и страховито клокочеше. Един от „най-старите” пациенти, почти плувайки, навлезе в мътната, кална вода, в средата на която беше спрял БТР. По едно време главата му се загуби под кафявите вълни. След малко отново се показа. Очите му бяха уплашени. Това беше ясен знак. Че нещата не са никак забавни. Всъщност – забавни бяха. Но – страшно забавни. Водата те повлича и ето го там Искъра. А стигне ли безпомощното ти тяло до него, вече няма и къде да се спре, докато не стигне Дунава. Там ще пристигне под формата на подгизнал и подут труп. Ако не се закачи в някои крайречни храсти. Така че – в болницата настана тих ред.

А сега хората се разделиха. Както винаги. И ако използвах тази наивна телеология, казвайки „пандемията постигна” (все едно пандемията има някакви цели и притежава собствен разум, воля и намерения), то беше, за да иронизирам; всъщност исках да кажа, че ние, не друг, а именно ние, естествено - без да го съзнаваме, постигнахме своето. Ние искаме и търсим повод да се опълчим едни срещу други.

Когато по улиците няма купища трупове, опълчването е сигурно. Но ако имаше – просто тези, които биха били в опозиция, биха се присъединили скоропостижно към общността на труповете. Никой не търпи опозиция, когато има страшни неща наоколо.

Слава Богу – опълчването между българите се случи. Кавгата започна, кучетата се разлаяха. Керванът продължи да си върви.
Едва ли някой в наше време – ни в България, ни в Света – знае: Кое е керванът? Или по точно: Кои са керванът? Кои са камилите в керванът, кои са керванджиите? И кой стои отпред. И накъде отива тоя керван.

Ние открай време, следвайки един здраво насаден в душите ни рефлекс, се идентифицираме с кучетата. Които си лаят.

Странно: разделението не винаги минава по една и съща линия. Понякога едни хора и групи от обществото попадат от едната страна, понякога – от другата. Понякога си от едната страна на разделението с едни съмишленици, друг път – със съвсем други. Странно: обикновено и „съмишлениците”, с които си попаднал от едната страна на чертата на разделението, не ти харесват. И си готов да се разделиш и с тях.

По отношение на пандемията хората се разделиха на такива, които обичаха и харесваха „мерките”. И такива, които ги смятаха за неадекватни и прекалено репресивни.

Странно – това разделение нямаше почти нищо общо с образователните характеристики на групите; не се случи така – по-образованите като по-свободолюбиви да не харесват всякакви ограничения, а напротив – по-зле образованите – като по-доверчиви към властта – да приемат ограниченията с леко сърце.

Странно – разделението не беше и по линията между проправителствени и антиправителствени сили; имаше някакво далечно подобие на това разделение, но всъщност немалко антиправителствено настроени приеха „мерките” твърде добре; дори сред тях се чуваха гласове на подкрепа и още по-странно – на лека симпатия към така мразеното правителство. Но се случи и обратното – някои изпитаха симпатия към президента, въпреки изконната си антипатия към него, само защото той се усъмни в правилността на „мерките”.

Нима само хипохондрията беше дълбокият механизъм, който раздели хората? Тоест - по-склонните да се плашат от болести приеха мерките без никакъв проблем и даже – охотно, а тези, които изпитват презрение към всеки страх от болести, ги приеха като злоупотреба с власт? Засега не мога да си отговоря на тоя въпрос. Но определено има нещо, някакво зрънце в него.

Но със сигурност основна роля имаше дълбоката нагласа към властта въобще (не конкретната, а всяка власт).

Ето: Голяма част от обществото е съставена от хора, дълбоко обичащи да властват (пък дори и само в семейството си), но също не по-малко обичат и върху тях да бъде упражнявана власт; те са „властови” хора; те винаги се възхищават, дори изпитват гневна, но по същността си - еротична наслада (не влагам в това никакви обидни конотации) от властването. Независимо дали то се осъществява От тях или Върху тях.

Другите, по-малката част, са анархистите. Неспособни почти никак да търпят власт – включително и такава, наложена от самите тях.

Аз винаги съм бил от вторите. И не смятам, че това е голям мой дефект.

Знам, че понякога, когато мътни, кафяви вълни придойдат – трябва да се изпълняват взети решения – взети от теб или от други – важното е да се изпълняват бързо, съвестно и без обсъждане. Или поне без обсъждане преди изпълнението. Обсъждането – след като мрачните, кафяви вълни са се оттеглили. (виж прочутия спор между свещеника и лекаря в „Чумата” на Камю)

Но докато не се появят мрачни, застрашителни кафяви вълни...

...аз и подобните на мен ще бъдат винаги в опозиция. На всяка власт. И за пореден път казвам: всяка власт трябва да е благодарна на такива като мен – на несъгласните с нея. Защото без коректив и без алтернатива... без това диалектическо разделение – нещата стават отвратителни. И всъщност тогава идва кафявата вълна.

1933-та.