Как да изчезнеш от света - разказ от Здравка Евтимова

Не харесваше шала на Филип. Да, беше фин, тъмносиня коприна. Не можеше да си обясни откъде произтича хладната й ненавист към някакъв предмет – и то съвършен, ако се съди по до качеството; главозамайващ – що се отнася до цената върху етикета.

Дина познаваше този поглед на Филип – човек, съсредоточен върху подробности, изплъзващи се незабелязано от любопитството на другите хора. Поглед с дълбочината на езеро, с неизвестността какво дебне на дъното, дали въобще има дъно, или потъваш и никой никога повече не те среща. Дина се страхуваше от думите „ никой“ и „никога“ : те бяха липса на край, където все пак можеш да спреш; тези думи бяха присъда. Такъв беше погледът на Филип – пространство без изход.

- Защо наблюдаваш горкия котарак по този начин? – беше попитала Дина. Филип не трепна. Владееше се до съвършенство и това я плашеше. Тя полагаше усилия да се научи – не биваше да задава въпроси. Те го дразнеха. Този път неочаквано й отговори:

- Обичам Томи.

Беше нарекъл техния котарак Том. Дина не можеше да отрече – Филип се отнасяше грижливо към любимеца си – предлагаше му най-скъпите гранули, беше му купил посребрена лента за тлъст котешки врат с цел борба срещу бълхи и редовно имунизираше мързеливеца срещу всевъзможни котешки страдания. По същия начин, дори ако е възможно още по-грижливо, отдаваше привързаност и средства на другия си любимец - догът Гроги. Гроги разполагаше с прекрасен холандски екип за разходки при температури под нула градуса.

Ставаше дума за тъмносиня кучешка жилетка – точно в същия цвят както шала на Филип. Филип беше доставил тъмносиня жилетка и на Дина. Бе наложил непоклатима традиция - Дина намяташе жилетката на гърба си, обличаше Гроги в неговия специален холандски екип и двамата излизаха на разходка. Понякога Дина си задаваше въпроса дали тя е третият, ползващ се с най-ниско одобрение, домашен любимец на Филип.

Без съмнение Филип изглеждаше привлекателно, като изключим онзи негов поглед, в който липсваше изход към повърхността. Човекът можеше да твърди, че притежава естетически вкус, ако заточеше синия копринен шал далеч от гардероба и предпочитанията си. Филип разполагаше с финансови средства. По какъв начин печелеше – Дина не получаваше никакви обяснения. Филип имаше пари. Често заминаваше и го нямаше четири – пет дни. Тогава настъпваше щастливото време за Дина.

Когато господинът се прибираше у дома, не приказваше, но оставяше пакет на пода пред спалнята – беше й обяснил, че трябва да го отвори в негово присъствие и да се усмихва. В пакета блестеше бижу. Дина обожаваше подаръците и ненавиждаше усмивките, които й бе разпоредено да произвежда, но произвеждаше. Бижутата бяха скъпи. Лицето на Филип беше прекалено миловидно за втечнения поглед, който се изсипваше от очите му. Човекът полагаше усилия да се отпусне. Милваше котарака Томи и го къпеше с онова нещо в ирисите си, което стряскаше Дина. Тя нямаше представа защо в такива моменти я заливаше лавина от паника.

Нещата си идваха на място, когато котаракът по собствена инициатива се изплъзваше от скута на Филип. Мястото му заемаше догът Гроги – всъщност само го наричаха дог, беше уличен екземпляр, доста интелигентен впрочем – тук Дина си задаваше въпроса защо напоследък уличният екземпляр изчезваше с дива скорост, когато господарят на дома влезеше в хола или излизаше на кратка разходка по поляната около къщата. Защо превъзходният уличник се страхуваше от стопанина си?

Свлачище от паника потичаше към Дина. Глупаво от моя страна, казваше си тя. Опитваше се да заглуши шепота на проклетата своя интуиция, но тя, упорита като земното притегляне, оковаваше Дина с веригата на мислите й.

Котаракът Том също притежаваше интуиция и то грозна. – след милувките тлъстият му гръб светкавично изхвърчаше извън стаята и се залепяше към пода, възможно най-далеч от Филип. На скута на господаря се просваше Гроги, фалшивият дог -следваше онзи поглед, в който Филип носеше цяло блато, но не тинята убиваше. Дина не знаеше какво убива в този поглед. Сигурно си внушаваше.

Интуицията е лошо нещо - парче стъкло в раната. Доброта на ракова клетка в белите дробове – интуицията на Дина й подаряваше усещане за опасност. Догът Гроги се оттегляше достойно от скута на Филип, но достойнството му се изчерпваше след първите два скока към вратата. След това уличният превъзходен изфучаваше съм двора и цял ден не се вясваше у дома. Дина беше длъжна да облича синята му жилетка от Холандия, ако температурата на въздуха бе паднала под нулата. След като се погрижеше за дога, Дина се разполагаше в скута на Филип – беше третият му домашен любимец.

Дина следваше машинно инженерство, за което Филип я подиграваше – какво машиностроене тук, ние сме мъртва зона. Аз не съм мъртва зона, беше възразила Дина. Тогава защо не се върнеш в родната си провинция. Или мислиш, че когато се дотътриш там, няма да срещнеш жив човек. Всички ще са се изнесли. Какво пък, ще се храниш с камъни и кал. Ако не съм мъртва зона, трябва да се махна от тебе – това й нашепваше интуицията, но Дина оставаше. Както грозният дог Гроги и тя се връщаше при паничката с кокали. Както Том, дебелият котарак, и Дина мислеше, че храната струва пари и разбираше защо Том не бяга подир мишките, а се присламчва към скъпите котешки гранули, после се разхожда, сребристата лента блеснала около тлъстия мяу врат като лунен лъч.

Ще остана тук, докато завърша. После със сигурност ще намеря работа в някоя търговска фирма. Няма машиностроене, но има търговия. Човек трябва да привикне с погледи, в които няма изход. Полека-лека ще обикне шала от синя коприна. Дори когато някъде няма дъно, има край. Само да завърши, това е краят. И ще се махне.

Не помнеше точно кога го забеляза. Гравитацията в погледа на Филип я стягаше. Появяваше се усмивка – първо в очите. В началото Дина въздишаше с облекчение. Усмивка му лазеше надолу, бавно, тромаво и се сгъстяваше върху устните. Човек би казал, че да, Филип е привлекателен. Но Дина бе престанала да казва така. Очакваше деня на дипломирането си – тогава щеше да започне работа, щеше да има пари. Живееше с усещането, че се връща към паничката с кокалчета както фалшивият дог Гроги, любимецът, който беше сигурен, че ще му облекат тъмносинята холандска жилетка, ако температурата на въздуха падне под нулата.

Дина не беше в състояние да поеме издръжката си. Трябваше да изпитва благодарност към Филип, че поема всичките й разходи – храна, електричество, интернет, но бе насадил в нея усещане, че струва точно колкото паничка с кокали. Не. Жена, която следва машинно инженерство, е особен тип материя. Любовта между нея и Филип се случваше често и изискано, подобна на най-скъпите котешки гранули. Филип я спускаше в улея на погледа си. Сред това се появяваше усмивката - първо в очите, после пълзеше надолу и умираше върху устните. Това беше знак, че трябва да го целуне. Дина знаеше къде.

И го правеше. Тогава тя беше паничка, от която догът Гроги отдавна бе отмъкнал кокалите.

Празните панички не притежават способността да наблюдават. А Дина наблюдаваше. Отначало не се уплаши, дори се изненада. Ритуалът на Филип започна с онзи поглед, последва усмивката. Котаракът Томи търпеливо лежеше на скута му.

Дина не понасяше наблюдателността си – защо забелязваше неща, които й пречеха да живее? Например, без да ще, направи връзка между последователността в действията на Филип и последствията за котарака. Замисли се за един детайл, който по-рано липсваше в поведението на Филип. Случи се, когато тя съсредоточи вниманието си върху сребристата лента – онази, която предпазваше котарака от бълхи и други паразити. Първоначално се успокои, че тлъстият търбух не би могъл да се отърве от полезното изобретение около врата си. Но се оказа, че котаракът е непредвидима твар. Беше се изпарил някъде. Два дни, три дни без дебелия Томи.

- Къде е Том? – попита я Филип. Гласът му знаеше отговора – да, Дина беше сигурна.

Тя си припомни онзи детайл, който бе привлякъл любопитството й - човекът първо бе сплескал котарака под тежкия си поглед. После се появи усмивката, която не можеше да живее в очите на Филип, затова потъна в устните му. Но се появи нов елемент – ръката на Филип започна да милва котарака. Милва го дълго, съсредоточено, внимателно. Дина си даде сметка, че не може да понася козината, лъскава, добре гледана, изпод която изригваше мощно мъркане. През целия си живот мазният търбух не беше уловил нито една мишка. Не беше хапвал нищо по-евтино от прехвалените гранули котешка храна.

По някое време котаракът се смъкна от скута на Филип. Всъщност тогава Дина видя затлъстелия любимец за последен път. Филип изпадна в мълчание и Дина установи, че тишината я обгръщаше с благословена мекота. Не можеше да си спомни кога Филип намери лентата от сребро, която обикновено блестеше върху охранения врат на Том. Но Том го нямаше. Красива пустота. Колко приятно се живееше в къщата без мъркащия паразит. Къде ли се беше запилял? От него бе останала сребърната лента срещу бълхи.

Ето, че отново се случи. Дина анализираше ситуацията в мислите си. Живееше с усещането, че стъпва върху бръснарски ножчета. Човек, който е пораснал като нея в самота, забелязва подробности, невидими за обикновените хора. В неделя, в края на февруари, в скута на Филип се настани Гроги, фалшивият дог. Събитието започна както обичайно - погледът на Филип, преспа сняг, избутана от снегорина край пътя, усмивката – влажна какавида, излюпила се в очите най-неочаквано, всъщност очаквано за Дина. Отново сценария с милувките – ръката на Филип се зае с неприсъщо за нея упражнение – милваше дога, бавно, съсредоточено, с особено внимание.

Дина се страхуваше.

Беше нащрек. Да, да. Онова, което подозираше, че ще се случи, наистина обърна живота на малкото им домакинство. Фалшивият дог Гроги изчезна. Филип… Тишината акостира във всички стаи на къщата. Макар че тръпнеше в безпокойство, Дина отчете, че й е приятно да не събира космите на Гроги със специалната прахосмукачка, която Филип беше закупил от някаква холандска фирма. В неделя Филип намери синята жилетка, която Дина обличаше на дога, извеждайки го на дълги разходки от единия до другия край на вело-алеята в града. Това означаваше, че се налага да върви с кучето час и седемнайсет минути сутрин и също толкова време вечер.

Филип с обичайното за него хладнокръвие изхвърли жилетката на дога в контейнера за отпадъци.

Къде бе изчезнал Гроги. Какво се беше случило. Едва ли някой щеше да узнае. Хората не проявяваха интерес към изчезнали кучета и котки, ако някой не обяви награда за намирането им.

Дина потрепери.

Още същия следобед Филип я повика. Както обичайно тя зае мястото на котарака Том и на умния дог Гроги.

Както обичайно всичко започна с погледа, от който нямаше изход. Появи се усмивката - в ирисите, но там й беше тясно, затова се разплиска и залепна върху устните на Филип.

Филип вдигна ръка и помилва Дина. Направи го бавно, съсредоточено. Дланта му беше хладна. Дина изтръпна. В мислите си видя как пръстите се плъзгат по кожухчето на котарака. Припомни си и дланта, потънала в козината на кучето още преди тъмносинята жилетка да падне на пода.

Дина стисна ръката на Филип.

- Чакай – прошепна тя. Задържа я, целуна палеца, после вдигна – внимателно, грижливо - дланта на мъжа и я прилепи към собственото му лице.

Още по-грижливо, което може би означаваше нежност, а може би печелене на време, Дина се зае да плъзга разтворената длан на Филип нагоре- надолу върху бузата му. Започна от лявата скула - леко, лунно спускане до брадичката, скок към дясната страна на лицето. Човек би останал с впечатлението, че Филип милва собствения си образ. Пръстите му не приглаждаха кожуха на някакъв разглезен котарак, нито потъваха в козината на улично-превъзходен дог.

Филип и Дина бяха намерили сребристата лента срещу бълхи и тъмносинята жилетка за хладно време на Гроги.

Дина беше домашен любимец номер три.

Краят на февруари е най-капризното време на годината. Дъжд, слънце, вятър, който е твърде мързелив за сезона. Отпуска се и дреме върху покривите. Сутринта температурата в града беше два градуса, но прогнозата обещаваше затопляне.

На една от спокойните улици в края на града, откъдето започваше гората, един тийнейджър съзря нещо интересно на тротоара. Приближи. Наведе се. Оказа се шал, тъмносин. Изглеждаше шик. Хлапакът си каза, че тази неделя късметът му е проработил – чиста, мека коприна и Shetland wool – каквото и да означава това, но му харесваше. Момчето сгъна шала, усмихна се и го напъха в джоба на якето си.

Дина, която бе решила да остане в къщата в края на града, докато завърши следването си- машинното инженерство е най-тежката инженерна специалност в института – очевидно бе променила решението си. Никой не я видя в близост до луксозния дом.

Същото се отнасяше и за Филип.

Къщата остана заключена.

- Уау! Як шал! – възклицаваха шумно приятелите на един тийнейджър в черно яке.

Шалът наистина си го биваше. Времето беше трудно за понасяне, както подобава в края на февруари, най-непредсказуемия месец на годината.

Следете новините ни в GoogleNews