Къде сочи мечът на Асеневци?

"Да имитираш другите е неизбежно. Позорното е да имитираш себе си."
Пабло Пикасо

Вероятно изпълнителите на поредния роден пърформънс, двукратното изрисуване паметника на Асеневци в старата българска столица Велико Търново, са горди от изпълнението си. И тъжни, че поради потайния му характер, не могат да получат публични аплодисменти. Което навярно е съкровената им цел.

Горният цитат от Пикасо едва ли им говори нещо. Иначе щяха да проумеят, че не дописват историята, нито имитират автора на скулптурната композиция Крум Дамянов. Авторите са омаскарили не паметника на Асен и Петър, а себе си, имитирали са собствената си духовна пустота. При това два пъти, затова позорът им е двоен.

Защо тяхната акция от разноцветни и претенциозни цапаници и надписи по Асеневци е чалга? Най-малкото, защото е напълно лишена от смисъл. Какъвто например, в по-голяма или по-малка степен, може да бъде открит в другите подобни изпълнения от изминалата 2013 година, получили публичност. Безспорен фаворит е превръщането на паметника на Съветската армия в Супермен, авторите надскачат баналната политическа риторика и отправят артистично послание за национална самоуважение и достойнство пред великите сили, преди СССР, сега САЩ. Симпатичен е и случаят с паметника на Димитър Благоев в Благоевград, превърнат в навечерието на Новогодишните празници в Дядо Мраз, остроумно е това заиграване с образа на Дядото. На по-заден план са лилавото и червеното в скулптурната композиция на партизаните на „Позитано” и червеното наметало на Альоша в Пловдив.

Отношението към споменатите акции бе различно. Зависеше от гражданските и културните пристрастия на журналистите и другите публични личности, взели отношение към тях, както и от тези на множеството във Фейсбук. Имаше дискусии, дори ожесточени спорове.

За разлика от случая Асеневци,

където общественото мнение бе единодушно. Реакцията на политици и общественици, централни и регионални медии, формални и неформални групи, протестиращи и контра такива, творци и обикновени граждани, бе еднозначна. Паметникът на Асеневци не може да бъде обект на подобно вмешателство. Свързаният с него период от старата ни история е повод за гордост и извор на надежда. Особено в толкова тежък момент, когато нацията боледува от нихилизъм и противопоставяне.

Дали посегателският акт има само отрицателна, някои биха допълнили – и рекламна стойност? Дали не можем да извлечем от ситуацията практическа поука, позитивна енергия? Дали единната ни реакция на несъгласие и отрицание не може да послужи като повод за национално обединение?
В критични за различните нации исторически моменти повод за обединение понякога стават неочаквани, дори странни на пръв поглед събития: дева на кон край Орлеан, изпята песен пред множество в Буенос Айрес, дори една бира на гарата в Гданск.

Нима паметникът Асеновци не крие подобен заряд?

Преди време талантливият млад колега Райко Байчев, родом от Велико Търново, каза:” Навярно няма друг паметник с меч, насочен към небето.”
През 1985 година, в деня на откриването на монументалното си произведение, скулпторът Крум Дамянов разкрива своята авторска гледна точка: ”Издигнат така, в съчетание с останалите фигури до себе си, мечът сe превръща в кръст.”

Ако раздиплим булото на историята, прави впечатление, че старата българска столица винаги е била град на каузи, нужни на България, Европа и света. Такъв е и слоганът на кандидатурата на Велико Търново за Европейска столица на културата 2019 година е кауза – „Творим щастие”. Не само носи амбицията да промени собствената ни нагласа, че ние, българите, сме едни от най-нещастните в света, но и да предложи на европейците оригинални творчески рецепти за откриване на пътя към щастието.

Асеневци, мечът, кръстът… Напълно достатъчно за начало на така желаното национално обединение. Доказано е – солидарните общества са по-щастливи!