Извънредното положение

„Да живее международното положение” – това пишеше на един забравен строителен фургон в Южна България по времето на „реалния социализъм”. Всички лозунги бяха подредени така – трябваше да живее българо-съветската дружба, реалният социализъм, политбюро на ЦК на БКП, неговият председател и какво ли още не. Затова някой зевзек беше написал на фургона, че трябва да „живее” и универсалното оправдание за всички щети от некадърното управление, които най-често се свеждаха до „международното положение”. От това все по-мило на някои и все по-забравено за мнозинството време, от периода след аварията в Чернобил, датира и универсалната формула на вината в България – отговорът на въпроса кой е виновен за това, което се случва или не, беше: „кишата, Гришата и международното положение”.

Днес международното положение все по-често става извънредно. Представата за извънредност зависи от държавата, в която то се реализира. Всъщност, става дума за отговор на заплаха, който предполага специфично разширяване на държавата за сметка на правата на гражданите. Точно затова в езиците, които не са славянски, извънредното положение се определя като спешна или извънредна държава, като ситуация, при която за строго определен период от време традиционният конституционен ред бива нарушен, за да бъде защитен публичният интерес. Държавата влиза в ролята си на гарант за публичния интерес и само в този смисъл, при строго определени условия и период от време, може (ако наистина се налага) да ограничи правата на гражданите.

Това не е празна схоластика. Държавата е резултат от съгласие между гражданите, тя е договор помежду ни, чрез който възлагаме на някакви институции и техните служители делата от общ интерес, за да не се занимават всички с всичко. Извън тази представа държавата може да се превърне в заплаха за гражданите. Това е смисълът на понятието за мандат – ние, гражданите, поверяваме на определени хора и институции изпълнението на определен род задачи, които те трябва да извършат в полза на публичния интерес. Нищо повече, но и нищо по-малко от това.

Съвременната държава реагира на заплахите за националната сигурност чрез инструментариума на извънредното положение. Най-често то е свързано с разширяване на правомощията на армията и въвеждане на определени ограничения по отношение на придвижването и всекидневния живот на хората във вид на „вечерен час”. Възможно е да бъде забранено движението в определени територии или да бъдат ограничени цивилните комуникации. Армията получава правото да упражнява полицейски функции, но само в рамките на този специфичен мандат, който се реализира в условията на обявено според конституцията извънредно положение.

След атентатите от миналата и тази година Франция обяви, а само преди дни продължи с още шест месеца извънредното положение. Но действащият режим на извънредно положение не попречи на атентатора от Ница, така както аналогичните мерки в Брюксел не попречиха на атаката срещу летището на белгийската столица. Това е проблем, защото очевидно представата за мерките и формите за гарантиране на публичния интерес са остарели и не отговарят на характера на заплахите, пред които се изправя съвременната държава.

Извънредното положение се определя като блокиране на всекидневния ритъм на публичния живот с цел да бъдат открити и неутрализирани определени източници на заплаха. Чудовищното престъпление в Ница не можеше да бъде предотвратено чрез режима на извънредното положение. По-лошото е в това, че този специален режим на правомощия очевидно не даде необходимия резултат и по отношение на неутрализирането на терориста. Проблемът не е в това, че никой не е успял да предвиди неговото състояние, а че опитите за неговото неутрализиране се оказаха изключително неефективни и костваха живота на поне няколко десетки хора.

В Турция все още няма извънредно положение, въпреки че през последните месеци страната живееше в условия на фактическо извънредно положение. За да бъде въведен подобен режим, е необходимо решение на парламента. Нито президентът, нито министър-председателят в една модерна държава не може еднолично да обяви подобен режим на извънредни правомощия. Това би означавало преврат. Санкцията на народното представителство е задължителна, за да не се злоупотребява с режима на извънредно положение. Съвсем друг въпрос е кога турският президент поиска въвеждането на този режим и какви биха могли да бъдат истинските му цели. След поредицата от все по-брутални атентати, в условията на активни военни действия в югоизточната част на Турция, едва ли някой се е съмнявал, че става дума за извънредно положение. Но обявяването и използването му като инструмент за „изчистване” на „вируса” на „паралелната държава”, ако трябва да използваме официалните определения на режима в Анкара, е съвсем различен въпрос.

По какъв начин всичко това се отразява на България? Можем ли да приемем, че при определени обстоятелства въвеждането на подобни мерки ще даде ефикасен отговор на заплахите и рисковете пред публичния интерес?Правителството на Орешарски реши да се бори с незнайно защо наричаната „битова” престъпност като мобилизира поделения на жандармерията в районите с най-висок дял криминални престъпления. Първоначалната реакция от местните хора бе положителна, но постепенно всички, включително и престъпниците, разбраха, че това не променя нищо. Тази форма на извънредно положение тихомълком бе отменена, без дори някой да се сети да попита колко струваше това и какви бяха постигнатите резултати.

Отвъд различните конституционни норми и правила, извънредното все по-често започва да става всекидневие, след като традиционният ред на публичния ни живот отдавна вече е нарушен. В случая на Франция гражданите се съмняват в капацитета на управляващите да постигнат качествено ново равнище на сигурност чрез извънредни мерки, след като не са успели да направят това чрез утвърдения нормативен ред. В случая с Турция почти никой не се съмнява, че извънредното положение е прикритие, зад което режимът ще се опита да се разправи с неудобните и да неутрализира за дълъг период от време всички опозиционни групи, действащи срещу управляващата партия. В Русия си живеят в непрекъснато извънредно положение, на което вече не обръщат никакво внимание. Парламентарната санкция за военната инвазия в Украйна дойде, едва когато почти всичко бе приключило – като узаконяване на окупацията, която завърши церемониално с мемориална монета, ознаменувала анексирането на Крим.

Гаранциите за това, че едно извънредно или военно, или каквото и да е друго особено положение няма да се превърне в прикритие за завладяване на държавата, са в самите граждани. През изминалите седмици стана модно да се говори за това, че демокрацията би могла да съществува и без определени политически ценности. Говоренето за „нелибералните демокрации” като Русия и Турция се превърна в „последен писък” на здравия разум. Това разбиране може да бъде прието, само ако демокрацията бъде мислена в понятията на процедура. Ако някой вярва, че демокрацията е само процедура, то напълно очевидно тя би могла да съществува и при липсата на ценности и норми, гарантиращи правата на човека и гражданина.

Добрата новина е, че всичко това не е вярно. Наличието на простото условие властта да се формира чрез избори, не изчерпва демократичните гаранции за правата на човека и равенството на гражданите пред закона. Ако процедурите за публичност, отчетност и контрол върху упражняването на властта и за прекратяване на мандата, не са налице, това не е „нелиберална” демокрация, а просто не е демократичен политически режим.

Рисковете, които биха могли да се превърнат в заплахи за България, не са в липсата на ефективност и гаранции при условията на извънредно положение, а в самия характер на властта и методите на властване, които във всеки момент са готови да ограничат правата на гражданите, търсейки оправдание в необходимостта от защита на тяхната сигурност. Доброто управление изисква взаимен баланс между свобода и сигурност, защото несвободните хора не могат да гарантират сигурността си. Ангажираната и активно отстоявана свобода е единствената трайна гаранция за сигурност. Всичко останало звучи като лозунга „Да живее международното положение”.