Идва, идва - разказ за Великден от Здравка Евтимова

Веднага усети, че нещо не е в ред. Коридорът блестеше – нямаше разхвърляни чехли, якетата му бяха подредени на закачалката. Някой е влизал тук. Не възрастната жена, която почистваше апартамента на Емилиян. Тогава зърна синия копринен шал – познаваше го добре, смачкан, захвърлен на пода до вратата на кухнята. Беше го купил на Сара, финансов ресурс, хвърлен нахалост.

- Ако си тук, знай – не искам да те виждам – изрече той равно. Гласът му беше плътен. Сара му беше казвала много пъти, че харесала първо гласа му, пътека, която стига на хубаво място, а след това самия него. Тя приказваше много. Емилиян смяташе, че това е досадно.

- Не желая срещи - заяви той, подозирайки капан, от който не се страхуваше. – Ще изляза за малко. Давам ти време да напуснеш жилището ми. Когато се върна, да те няма.

Не чу звук. Надникна в кухнята. Чашата му за кафе беше измита. Чинията с черупки от лешници я нямаше на масата. Всичко блестеше.

Сигурно е в хола.

И там нямаше никого. На масата, точно до лаптопа, забеляза странен предмет. Отначало не успя да го оприличи на нищо. Вгледа се по-внимателно. Парче гипс? Гипс на масата в къщата му? Що за блъф. Нещо като… като какво?

Приличаше на отливка. Да, гипсова отливка на миниатюрен крак - не на куче, не на котка. Гипс, запечатал очертанията на съмнително късо стъпало.

Луда, каза си Емилиян. Преди колко време? Беше се случило преди месеци, във всеки случай малко след като ги притисна снегът. Беше спестил достатъчно, но пандемията хвърли сянка върху мисълта за удоволствия. Постоянно се чувстваше кисел.

- Ще имаме дете – каза Сара.

Неприятно, но преодолимо.

- Ти може да имаш. Аз не – коригира я светкавично Емилиян. В самото начало бе заявил, че не желае никакви лигавници. Никакви памперси. Никакъв вой посред нощ. Беше изразил становището си с кристална категоричност. Човек трябва да избира внимателно. С кого ще живее и защо ще живее с някого. Разбира се, да разделяш наема със Сара беше удобно. Тя нямаше никакво родословие, никаква заслужаваща респект позиция, незначителни доходи, които би нарекъл по-скоро срамни. Но да живееш временно със Сара е евтино.

- Ще се оправя – каза му тя. – Винаги се оправям.

Повече не разговаряха на тема памперси и това го устройваше. Беше тихо и чисто, като не броим бъбренето й вечер – колко красиво изглеждало дървото под снега, колко прекрасен бил дъждът, колко вкусна супата – беше свикнал. Веднъж му беше подхвърлила безподобна глупост – „Не ми стигат думите да опиша топлината, която изпитвам към тебе“, на което Емилиян бе реагирал:

– Плати ли парното?

Да, беше го платила. Обучаваше по английски малки деца, някакви дребни хлебарки и сигурно оттам бе натрупала достатъчно. Каква малоумна постъпка, да купи кола – всъщност подигравка към съществителното „автомобил“. Някаква какавида, очукана, окълцана, 23-годишна, „Деу Матиз“, сребрист – сребро в боята бе имало може би преди десетилетие. Отпадъкът беше избелял, с пукнат калник, огънат покрив. Сара го кръсти на тържествена церемония, за която опече плодов сладкиш. Смазаният й автомобил придоби името „Отец Матей Миткалото“. Бръмчеше с него до домовете на ситните си частни ученици. Освен това преподаваше английски на петокласници в някакво затънтено училище.

Когато все пак една сутрин Емилиян я попита: “Махна ли го?“, Сара му отговори: - „Не“.

Още същия ден следобед, докато тя се занимаваше с някое от разглезените хлапета и тъпчеше бедния му ум с английски песнички за малка звездичка, която блещукала, Емилиян събра всичките си неща – дрехи, козметика, обувки и прочее. Справи се за половин час, натовари всичко в джипа си (купен на старо, много изгодно от приятел. Покупките на Емилиян неизменно бяха изгодни до блясък). Изчезна от хоризонта. Не й остави бележка. Не й дължеше пари. Не и дължеше обяснения.

Така се бяха разбрали, животът е изгоден само когато човек не създава усложнения. Разделяш разходите, не е необходимо да каниш млади невестулки на кафе, поемайки по проверения, но финансово изнурителен маршрут към физиологични наслади. Животът със Сара струваше евтино.

Естествено, човек среща Сара по път и над път. Букет зюмбюли за 3 лева, толкова. Не е необходимо да се напряга. Животът е гара, бе убеден Калоян. Има първи, втори и така нататък резервни коловози, разновидности на Сара колкото щеш, при това някои с родословно дърво зад гърба си. Човек трябва да се възползва от вагона за първа класа във влака и да печели от търпението на другите пътници. Ако е умен, в последствие ще се възползва от местата в бизнес класа при самолетните полети.

Погледна гипсовата отливка, под която лъщеше грозен надпис: „Матей, 17 август 2020 г.“ Нейният почерк - мравки, напускащи в паника своя мравуняк. Освен несвързаната информация в посланието, мравките в почерка й не му съобщаваха нищо допълнително.

Хайде бе, това не бе в стила й. Втора бележка. Емилиян я прочете и досадният мравуняк се изсипа върху гърба му.
„Малкият се казва Матей. Кръстих го на колата си. Тя ми е помагала най-много. Грижа ме е за тебе. Учител на доброто е земята. На лошото - също. При суша земята се разцепва, при студ замръзва, но идва пролет.

Исках да ти оставя пари. Ти ги поставяш на първо място. Но нямам. Затова изчистих апартамента. Сготвих с продуктите, които намерих в хладилника. Пилешката супа е на печката, оризът във фурната. Взех си половин парче от луканката и три филии хляб.

Със сигурност ще намеря друг човек. Не мога да живея сама. Матей вече пълзи като редник. Опитва да стои прав, но краката му още не го държат.

Ще се оправя.“

Бъбрива - както винаги. Не беше написала името си. Дори и „С“ не беше написала.

Къде ли се е заровила? Къде е потънала с Матей Миткалото, който можел да пълзи като редник. Какво като пълзи. Капани от този тип не щракват за Емилиян Калов. От друга страна ние сме модерни личности, едно телефонно обаждане не е пропаст. Не струва нищо. Набра номера й –преди време тя му се обаждаше осем пъти на ден. Хрумването му да смени телефонния си номер се оказа благоразумно - така Емилиян се изтръгна от рова, в който тя възнамеряваше да го затрупа. Сложи край на телефонната й жажда.

Момент. Още една подробност – ключ върху кухненската маса плюс послание с мравешки почерк. „Връщам ти ключа от апартамента. Нямам дубликат.“

Набра телефонния й номер, но след известно колебание телекомът му отговори, че такъв абонат не съществува. Що за сюрприз? Емилиян провери – не бе допуснал грешка при набирането. Бе сменила номера си. Дърварски подход - някой го заличава като петно от кисело мляко. На печката имаше пилешка супа, още топла. Значи си е тръгнала неотдавна. Дали не дебне пред вратата в опит да изцеди издръжка? Законите са винаги в полза на лепкави мъгли като нея. Пюрета, памперси. Виж ми окото! Във фурната го чакаше пилешко с ориз. Вкусно. Сара я биваше с черпака. Ключовата дума в кухненските й подвизи бе „икономично“. Но това постигаха всички разновидности на Сара, с които Емилиян бе населил коловозите на гарата в живота си.

Матей, 17 август 2020 г.

Моля, моля. Не проявяваше интерес към гипс под каквато и да е форма, нито към противния месец август.
Скъса посланията, напоени с мравчена киселина, взе гипсовата отливка и ги изхвърли в коша за отпадъци на балкона. И там беше изчистила. Виж ти – прибрала е кофичката от сметана – в нея беше насадила костилка от череша. Да го пита човек защо я бе поливал със собствените си ръце. Откъде накъде ще му взима черешката. Да не окрала още нещо? Я да видим. В гардероба всичко бе на мястото си. В библиотеката - 300 лева, които бе оставил, си стояха непокътнати, лаптопът - също. Не е пипала. Винаги е била страхлива. О-о, откри кофичката от сметана с черешката от външната страна на прозореца в кухнята.

Как ли изглежда дребният червей. Матей – колко калпаво име. Би следвало да не афишира никакъв интерес. Съществуват начини да видиш и да останеш анонимен. Момент. Не попадаше ли Емилиян в капан на Сара? За какво му е да гледа червеи. Трябваше да се вземе в ръце. И се взе.

Видя се със Сара от Коловоз Номер две. Симпатична, пушачка (излишен разход), слагаше много сол в яденето и гримът й му внушаваше чувство за кресливост. Беше красива, естествено. На другата сутрин Емилиян отиде до коша за отпадъци на балкона. Разрови сред обелките от колбаси, които бяха консумирали с Коловоз Номер 2. Намери гипсовата отливка. Не бе вярвал, че е такъв глупак и не беше. Вярно, изпитваше любопитство, но любопитството е най-мощният двигател на преуспяващите хора.

Беше нелош, по-скоро блестящ, мениджър в престижна телекомуникационна компания.

Веднага избра правилния алгоритъм. Взе отливката, не я погледна и макар че Коловоз Номер 2 още спеше, се спусна с асансьора от петнайсетия етаж и изхвърли парчето гипс в контейнера за смет на улицата. Къде са паркирали тези селяци. Вандали. Кой ги допуска тук. Прибра се спокоен. Любовта се случи умно и талантливо. От друга страна имаше изгледи, да хубави изгледи! - за нова позиция в кариерата и щеше да я спечели. Вечерта Емилиян не се обади на Коловоз Две. Коловозът говореше английски и немски. Имаше родословие и то софийско. Но слагаше много сол в яденето, по дяволите.

През обедната почивка Емилиян се запъти към улица „Лайош Кошут“ – там, в една дупка, грозно мазе, живееше Сара, преди да се пренесе при него. С каква готовност тя изостави мизерията зад гърба си! Но сега в дупката не живееше Сара. Някаква студентка испанска филология. Сара беше също филоложка с внушаваща презрение заплата. Студентката нямаше представа къде бе хванала гората предишната наемателка на „жилището“. Хазайката също.

След няколко дни му се стори, че я вижда - курмува една окаяна и смазана щайга, уж сребриста, но толкова излиняла, че никакво сребро не беше останало в калниците. Деу Матиз. Виж я къде шофира ненормалната, каза си Емилиян, напълно удовлетворен от жалкия й автомобил, но в колата не беше Сара. Някакъв дядка, който скоро щеше да гушне букетчето.

Липсва й ум. Ще се оправи друг път.

Беше изтрила профила си във Фейсбук.

Беше му споменавала, че техните са разведени, и й било твърде криво, когато децата се хвалели: - „тате ми даде два лева“. Нейният баща си вдигнал шапката, когато била на седем; така и не видяла два лева от него.

- Но отсъствието му ми помогна да порасна – изтъкна изцяло лишената от родословие Сара. - Справям се сама от осемгодишна.

Блатото на бъбривостта й щеше да го погълне, затова пускаше покрай ушите си мъдростите й. Оптимизмът й, граничещ с идиотщина, го дразнеше. Беше споменала за някаква баба – стара мотика от село край Радомир. Старо село? Ново село?

За да не губи време за култура, във воаяжа до Радомир Емилиян покани вариацията на тема силикон, или казано по-ясно - мъглата от Коловоз Две.

В Старо село край Радомир нямаше Сара. По дяволите, защо обикаляше изоставените села като простинал кон
В София. Сара понякога пиеше мляко с какао в една загубена сладкарничка на ул. „Дунав“, но той установи, че по време на пандемията заведението беше фалирало. Тя сигурно блъскаше от вкъщи, превеждайки камари безсмислени текстове за шепа стотинки.

Ще намеря друг човек. Знаеш, че не мога да живея сама. Жена-дънер. Ще я изхвърли от ума си като обелка от евтин колбас.

Но не я изхвърляше.

Защо не бе записал телефонния номер на шантавата й приятелка? Как се казваше тя? Идея си нямаше. Сара тичаше за плодове на Женския пазар – половината закупени оттам ягоди бяха скапани, но тя твърдеше – „Ще се оправя“, изрязваше, което може да се яде и вареше кисели, сладка, компоти. Бяха вкусни, впрочем. Емилиян започна да прескача до Женския пазар.

Изведнъж я видя –количка с цвят на засъхнала тиня, избеляло-кафява, със сигурност возеща бебе с пореден номер 32, и Сара. Глупачка! Емилиян кипна. Отзад, закачени на дръжката на количката, не, по-скоро на подвижната щайга, висяха пликове картофи, марули, кофички кисело мляко. Голяма колкото бълха, влачеща товар на булдозер. Тази глупачка.

Изведнъж Емилиян се усмихна като кръгъл глупак. Ще намеря някого. Беше очевидно - намерила е вятър. Ах, че хубаво. Той обичаше вятъра.

Надникна дискретно напред.

В количката шаваше хлапе, розов кренвирш, повече бузи, отколкото човек. Дребосъкът отказваше да седи мирно и мразеше количката. Въртеше се, риташе, пелтечеше и квичеше. Изглеждаше як.

- Матей, престани! Още малко – но хлапето пет пари не даваше дали е малко, или много.

Виеше.

Тази жена с разхлабен мозък тормози дребното. Бяло като сирене, рижа коса. Бузите лилави от плач и инат. Корав младеж. Не млъква. Ще се оправя. Друг път, глупачка такава.

Изведнъж дребният червей ритна толкова силно, че торбата с марули се търкулна на асфалта. Сара, престъпницата, се наведе да я вдига, малкият се сви на осморка и наду свирепа гайда. Какъв бас, какъв звяр се мяташе в този бебешки глас. Сара не му обръщаше внимание. Малкото се огъваше, разтягаше се, хем риташе, хем махаше с ръце във всички посоки. Тази не го поглеждаше, стискаше марулите, като че са диаманти. Детето виеше.

Пред очите на Емилиян причерня. Не може така да се отнасят с дете. С това яко дете. С това страхотно момче. В сини панталони, широки колкото салфетка. Малкият ритна още веднъж. Торбата с картофи се откачи от дръжката на смахнатата количка. Малкият отново пусна храстореза – не глас, в гърлото му бучеше мотор на ТИР. Сара започна да събира картофите от земята. След малко се лепна за количката. Изтласка я напред. Едната кофичка киселото мляко се изсипа на асфалта. Малоумна. Празноглава. Безотговорна. Сара.

Червеят писна.

- Идвам! - изкрещя Емилиян, бесен. Ще види тя как се игнорира дете.

Къде затича, глупако, нажежена до кръв мисъл пламна в ума му. Ще те впримчат. Не виждаш ли. Това е капан. Стига глупости.

Малкият ще се задуши. Защо реве така! Малкият е страхотен.

Бързо!

- Идвам! – кресна Емилиян с все сила. Затича към скапаната количка. – Тате идва!